на борда. Олекна му, като видя, че стои между Майк Троно и бившия морски пехотинец Пуласки.
— Какво ще кажеш, шефе? — попита Линкълн.
— Мисля, че попаднахме в малка война. Обзалагам се, че Сингх е платил на индонезийците, а хората на Антон Савич са онези в черно.
— Значи не е задължително врагът на моя враг да е мой приятел, така ли?
— Така излиза.
Тръгнаха нагоре по склона. Корабът беше между тях и главната зона на престрелката. Десетки китайци лежаха на земята и трепереха от страх. Хуан им се развика да се скрият, но те бяха толкова вцепенени от уплаха, че се отказа.
Разбираше, че ако иска да спаси поне някои от тях, първо трябва да сложи край на сражението.
— Шефе, готови сме — извика Макс по тактическия радиопредавател.
„Орегон“ беше сменил позицията си. Люкът пред картечницата „Гатлинг“ все още беше затворен, но корабът се беше обърнал така, че да имат пряка видимост към двата риболовни кораба до влекача.
— И ние сме почти готови. Успяхте ли да откриете Еди?
— Не. Получаваме добри кадри, но на брега има толкова много хора, че на компютърния софтуер за разпознаване на лица е трудно да ги обработи.
— Проверете района най-близо до престрелката. Ако е във форма, Еди ще е там.
— Има логика. Хали?
— Чух — отговори офицерът по комуникациите на Корпорацията. — Променям фокуса.
Кабрило и хората му стигнаха до равен участък на неколкостотин метра над брега. По-нататък към центъра на обекта имаше дълбоко разкопан район. Водните оръдия за отмиване на почвата лежаха изоставени, дулата им сочеха към небето. По земята бяха пръснати лопати и кофи. Всички работници бяха избягали, а пазачите се бяха включили в сражението.
Предпазливо се приближиха до работната площадка. Оръжията им бяха в готовност, очите им не се застояваха на едно място за повече от секунда.
Отдолу отекна експлозия и облеченото в черно тяло на един от хората на Савич излетя в дъга във въздуха и падна на брега. В същата секунда се чу пукотът на калашник.
Кабрило се хвърли на земята, около него се разхвърча кал. Той инстинктивно обсипа с куршуми района около едното водно оръдие, изпразни половината пълнител. Стрелбата беше неточна, но принуди нападателя да потърси укритие и автоматът му млъкна.
Линкълн се прицели по-добре — изстреля три куршума и индонезиецът пльосна по гръб в пълния с черна като кафе вода басейн. Екипът се скри зад дигата. Въздухът сякаш се надипли от оглушителната стрелба.
— Нямаме време! — извика Линда Рос, докато слагаше нов пълнител.
Хуан погледна надолу по склона. Щурмовата лодка вече заемаше позиция и картечницата на „Орегон“ щеше да я прикрие, но той не можеше да си позволи да бъде прикован. Най-старото правило във войната — че всеки план се проваля при първия контакт с врага — се оказваше вярно повече от всякога.
Кабрило се обади на хората в лодката по микрофона на гърлото си.
— Майк, чуваш ли ме? — Не получи отговор и отново извика. Лодката се движеше с петдесет възела и бученето на мотора явно правеше комуникацията невъзможна.
Изруга и се свърза с Марк.
— Мърфи, трябваш ни. Над нас има поне петдесетина бандити. Не можем да мръднем.
— Майк има проблеми с влекача — каза Мърфи. — Не ме бави повече.
— Прието — отвърна Кабрило и след кратка пауза добави: — Извинявай, Майк.
Последният от членовете на щурмовия екип прескочи планшира и Майк Троно отдалечи лодката от брега, маневрираше на заден ход.
Извади слушалката от ухото си, за да говори с Тори, докато лодката набираше скорост.
— Може ли да ви попитам нещо, госпожице?
— Само ако не ме наричаш „госпожице“ и ми говориш на „ти“.
— Съжалявам — усмихна се Троно. — Навик.
— Какво искаш да ме питаш?
— Можеш ли да управляваш лодка?
— Работя за „Лойдс“ в Лондон. Целият ми живот се върти около лодки и кораби. Имам лиценз за капитан на всякакви плавателни съдове до двадесет хиляди тона. Това включва и вашия „Орегон“, ако не го бяхте превърнали в нещо като от „Междузвездни войни“.
— А тази? — Той тропна с крак по палубата.
— Прилича на моторницата „Рива“, която взех под наем по време на последната си почивка в Испания. Защо питаш?
— Налага се да свършим една работа и ми трябваш на щурвала, докато с Пуласки се оправим.
— Да не е свързана с онова, дето го натоварихте?
— Заповеди на капитана. Мисли, че можем да спасим малко повече от шепа емигранти от този кошмар.
Тори се усмихна. Очите й блеснаха и лицето й поруменя, но не от вятъра.
— Защо ли не съм изненадана?
Вече се бяха скрили зад „Орегон“, но сега отново се отправиха към влекача. Единият траулер се отделяше от него, но другият бе здраво завързан за борда му. По палубата сновяха хора. Повечето бяха пирати, избиваха последните живи моряци.
Моментът беше критичен, но Мърфи ги пазеше с картечницата, така че се включиха в битката. На двадесет метра от кораба Майк си спомни, че е махнал слушалката си, пъхна я в ухото си, чу пронизителния писък на картечницата и увеличи тягата.
Пиратите на влекача вече ги обстрелваха. Куршумите на калашниците пробиха надуваемия пояс около борда и рикошираха в моторите, но като по чудо не засегнаха никого. Троно трескаво въртеше кормилото и крещеше на Марк Мърфи да им помогне.
Изведнъж земята между Кабрило и индонезийците експлодира, взривена от петстотин куршума с обеднен уран. Дебелият метър и двадесет насип се разхвърча и видяха скрилите се зад него стрелци. Онези, които не бяха покосени от залпа, бяха буквално разкъсани от летящи камъни.
Линкълн огледа за оцелели, макар да знаеше, че няма смисъл. Никой не можеше да остане жив след подобна атака.
— Чисто е.
— Елементът ни на изненада е разкрит, но ще се придържаме към плана — каза Хуан. — Слизаме долу и ще се опитаме да намерим Еди. Надявам се, че е спечелил доверието на китайците, защото ако ще ги спасяваме, ще ни е необходимо.
Тръгнаха надолу по склона.
Еди Зенг се криеше зад един камък и наблюдаваше как сражаващите се ще реагират на пристигането на „Орегон“. Както очакваше, руснаците не му обърнаха внимание и продължиха да се сражават умело и дисциплинирано. Успяха да убият значителен брой индонезийци, но те все още ги превъзхождаха по численост. От десетината, приковани в началото на засадата, четирима бяха мъртви, а трима ранени, но все още отбраняваха позицията си. Вълната от индонезийци продължаваше да обстрелва могилата, където се бяха укрепили руснаците. Крайният резултат от престрелката беше неизбежен и руснаците го знаеха, но вече не се сражаваха за живота си, а разбираха, че трябва да умрат с достойнство.
Нещо в отсрещния край на преработвателната фабрика привлече вниманието на Еди. Разстоянието беше голямо, но му се стори, че Ян Паулус излиза от кораба, използван за спално помещение. Да, наистина беше Паулус и бързаше към площадката, където беше хеликоптерът на Антон Савич. И блъскаше някакъв човек, беше опрял пистолет главата му. Вероятно беше взел пилота за заложник и го принуждаваше да излетят. Нямаше следа от Антон Савич и Еди се запита дали южноафриканецът вече не го е убил.
Преследването на надзирателя на мината щеше да е тактическа грешка, но гневът, лумнал в гърдите на
