— Говори Тори от щурмовата лодка.
— Чувам те — каза Макс Ханли. — Какво има?
— Шестима терористи в малка моторница всеки момент ще стигнат до влекача. Троно и Пуласки са в капан на борда само с пистолети. Нямат шанс.
— Ти защо си в лодката? — попита Макс небрежно, явно за да я успокои.
— Майк искаше да отвлека вниманието им, но те не се вързаха.
— Добре. Чакай малко. Пуласки? Троно? Чувате ли ме?
Отговорът беше тих шепот.
— Макс, тук Пуласки. Залегнали сме на единия контейнер. Пиратите току-що се качиха на борда.
— Знаят ли, че сте там?
— Не. Завихме се с една мушама. Ако не тръгнат да проверяват, няма да ни видят.
— Какво правят?
— Май смятат да откачат буксирните въжета и да офейкат. Какво да направим?
— Помогнете им — намеси се Хуан Кабрило по отворения комуникационен канал.
— Какво? — едновременно попитаха Макс и Пуласки.
— Казах, помогнете им. Спокойно, момчета. Майк, срежи буксирните въжета. — От предавателя на Хуан се чуваше стрелба — пронизителният пукот на пушки и отсечените откоси на калашници — и писъци на ранени.
— Мога да го направя с картечницата — включи се Марк Мърфи. — Прякото попадение в макарите на кърмата би трябвало да свърши работа.
— Но защо? — попита Макс.
— Над хиляда китайски работници са приковани от кръстосания огън тук и колкото по-дълго трае сражението, толкова повече ще загинат. Руснаците, изглежда, ще издържат още няколко часа. В момента влекачът е единственият изход на пиратите от залива и ако видят, че е готов за отплаване, ще забравят за битката и ще хукнат към него.
— И така ще се разкарат от цивилните…
— Което пък ще ни даде възможност да ги очистим — довърши мисълта му Кабрило.
— Ами руснаците?
— Ще им дадем шанс да се предадат и да си тръгнат живи. Ако не приемат, може да ги застреляте.
Сякаш да подчертае неотложността на положението, вулканът с оглушителен гръм изригна облак пепел, истинска ядрена гъба. Хуан нямаше представа с колко време разполагат — часове или минути. Все още не бяха намерили Еди и ако планът му бързо да сложи край на сражението не успееше, трябваше сериозно да се замисли дали да не изтегли хората си от брега и да избягат.
Развълнуваният глас на Хали Казим прекъсна мрачните му мисли.
— Шефе, намерих Еди! От другата страна е. Изглежда, следи двама души. Единият прилича на заложник.
— Накъде са се отправили?
— Нагоре и встрани от брега. Обхватът е твърде голям, но мисля, че там има хеликоптер.
— Гръмни го — заповяда Кабрило и двамата с Линкълн се спогледаха.
Линкълн пое оперативния екип, а Хуан затича. В бързината стъпи в някаква дупка между камъните. Ако беше истинският му крак, глезенът щеше да се счупи или поне жестоко да се изкълчи, но за късмет беше протезата и Кабрило само се стовари тежко на земята. Това спаси живота му, защото над него запищяха куршуми. Той се претърколи зад купчина камъни. Стрелецът беше някъде под него, скрит зад струпани един върху друг варели.
Хуан провери дали гранатометът под дулото на карабината е зареден, прицели се и стреля. Оръжието издаде комично глух звук и след секунда гранатата падна зад варелите. Експлозията взриви горивото и тежките сто и петдесет килограма варели се разхвърчаха като ракети. Някои избухнаха още докато летяха, други се стовариха на земята и разсипаха горящото си съдържание.
Кабрило се изправи. Един варел се устреми право към него като метеор, сгромоляса се на пет метра зад гърба му и избухна в горящо езеро от бензин. Хуан се пребори с инстинкта си да побегне надолу по хълма и хукна диагонално. Пламъците ближеха коленете му, горещината пареше белите му дробове, но за няколко секунди той се измъкна от огъня само с опърлена коса. „От трън на глог“ — помисли си, докато тичаше към Еди Зенг.
Еднократният откос на картечницата „Гатлинг“ беше достатъчен, за да скъса стоманеното буксирно въже и моментът беше изключително добре подбран, защото пиратите на влекача бяха увеличили оборотите на двигателите и от комина се издигна гъст пушек. Реакцията на хората на брега беше точно каквато Кабрило очакваше.
Пиратите мигновено хукнаха към залива. Някои задържаха оръжията си, но повечето ги хвърлиха, когато скочиха в леденостудената вода и заплуваха към влекача. На Линкълн му приличаха на плъхове, напускащи потъващ кораб. Неколцина обаче останаха: сражаваха се толкова ожесточено, че не забелязаха, че превозът им се готви да отплава.
Линкълн уби двама с граната и тъкмо се прицели в трети, когато трупът в краката му оживя. Пиратът изби карабината от ръцете му и се опита да го наръга в гърдите със зловещо извита кама. Линкълн блокира атаката, но камата все пак проряза дълга рана в рамото му. Той удари пирата с юмрук под мишницата и парализира ръката му за секунда, точно колкото му трябваше, за да извади пистолета си и да го застреля между очите. После, без да обръща внимание на стичащата се по рамото му кръв, продължи напред.
Еди разбра, че няма да настигне Ян Паулус. Приливът на енергия го беше напуснал. Призляваше му от глад и не можеше да си поеме достатъчно въздух, но не спираше, подтикван от силното си чувство за справедливост. Паулус и заложникът му бяха на една минута от хеликоптера МИ–8 и колкото и да насилваше краката си да бягат по-бързо, Еди знаеше, че изостава.
А в следващия миг от „Орегон“ се чу характерният пукот на четиридесетмилиметровото оръдие. Пет куршума прелетяха високо над Еди и улучиха хеликоптера. Когато прахът се слегна, Еди видя, че кабината е разрушена. От разбития плексиглас излизаха пламъци, земята бе осеяна със строшена електроника.
Той погледна през рамо към кораба и видя, че някой тича към него. Нямаше начин да сбърка непогрешимия силует на Хуан Кабрило.
Паулус безцеремонно застреля заложника веднага щом разбра, че хеликоптерът е унищожен, и побягна надолу по хълма. Вероятно мислеше, че ще стигне до влекача и ще сключи някаква сделка, или може би го направи, без да мисли, просто от паника.
Еди хукна след Хуан, остави на гравитацията да върши работата, която краката му вече не можеха. На тридесет метра от брега Зенг изведнъж спря и вдигна калашника до рамото си. Трепереше толкова силно, че едва виждаше през мерника. Натисна спусъка, но оръжието изстреля само един куршум. Паулус чу изстрела, обърна се за миг, после отново побягна. Зенг провери автомата. По време на преследването извитият като банан пълнител почти се беше откачил. Еди го намести, зареди оръжието и обсипа бягащия южноафриканец с куршуми.
От прасеца на Паулус бликна кръв и той се олюля и падна. Докато бавно се изправяше, Еди стигна до него и го блъсна. Макар и ранен, Паулус беше едър мъж, свикнал с трудния живот в мините, и не падна.
— Ще те смачкам, маймуно жълта — със стиснати зъби изръмжа той.
— Сериозно? — Еди се възползва от объркването му от американския му акцент и замахна с автомата към главата му. Паулус се наведе навреме, но Еди успя да го ритне в коляното.
Южноафриканецът пое удара, без да трепне, уви ръце около гърдите му и стисна силно като менгеме. Еди го удари с чело в носа, но това сякаш само удвои силата на южноафриканеца. Еди го удари отново и този път Паулус изрева от болка и отслаби хватката. Еди измъкна едната си ръка, хвана го за ухото и яростно дръпна. Паулус го пусна. Еди го ритна. Докато падаше, южноафриканецът протегна ръце и сграбчи ризата му. Еди падна върху него. Тежестта му би трябвало да изкара въздуха на Паулус, но не стана така, защото паднаха на меко, не, в нещо дори течно. Еди имаше чувството, че тупна върху водно легло. Ужасен, той осъзна, че са паднали в басейн с живак.
Преди Паулус да се съвземе, Еди заби коляно в слабините му и натисна главата му под повърхността.
