Миньорът неволно пое дъх от болка и напълни устата си с отровния течен метал. Загърчи се конвулсивно, но Еди не го пусна. Паулус все пак успя да измъкне главата си, закашля се и изплю големи сребристи мехури живак, но Еди отново го прикова с тежестта на тялото си и го бутна долу. След минута южноафриканецът престана да се съпротивлява. Когато Еди най-после стана, трупът се издигна на повърхността. Устата и ноздрите на Паулус представляваха малки искрящи петна от живак.
— Това определено е в списъка ми с десетте най-гадни начина да умреш — каза Хуан и сложи ръка на рамото му.
— За малко си помислих, че ще трябва сам да изтрепя всичките главорези — задъхано отвърна Еди.
Кабрило му помогна да стане.
— И да ни отнемеш дяла от славата? — Кимна към мъртвеца. — Това Антон Савич ли е?
— Не. Някакъв южноафриканец, нает да надзирава този кошмар. Ян Паулус.
— Имаш ли представа къде е Савич?
— За последен път го видях на кораба на брега. Паулус беше взел пилота му за заложник, затова мисля, че е мъртъв.
— По дяволите!
— Защо? Спести ни труда да го убиваме.
— Той беше посредникът — каза Кабрило.
— Посредник ли? Какъв посредник?
— Човекът, който купува крадени стоки от крадец — обясни Хуан. — Докато не е официално анализирано и щамповано от официален монетен двор, златото няма стойност. Никой търговец няма да го докосне. Савич сигурно го е знаел, преди да пристъпи към изпълнението на плана си, и това означава, че е уредил някой да го купи от него. Човек, който може да удостовери автентичността на златото и да го пусне в системата.
Трябва да е някоя важна клечка, за да може да го направи, голям банкер със сериозни връзки.
— Съжалявам, шефе, но нямам представа кой е.
— Не се тревожи. Ще го намерим това алчно копеле.
Линкълн се обади по предавателя:
— Брегът е обезопасен, шефе. Руснаците разбраха какво им се пише и се предадоха в замяна за транспортиране.
— Време е да се махаме оттук — каза Хуан и се огледа. Стотици китайски работници сякаш се материализираха от земята. Бяха се крили между скалите и сега, след като престрелката беше спряла и влекачът бе преполовил залива, излизаха. — Всички.
Кабрило издаде заповедите си и само след пет минути се разчу, че работниците ще се качат на новопристигналия кораб. Но щеше да отнеме час и нещо, докато се покатерят по единствената стълба.
Докато Хуан чакаше на пристана, Тори дойде с щурмовата лодка и попита закачливо:
— Искаш ли да те повозя, моряче?
Той скочи на борда и импулсивно я целуна в устата. Целувката им обаче беше прекъсната от поредното изригване на вулкана.
— Чак земята се разтресе от теб — засмя се Тори.
За Кабрило мигът беше отминал. Отдавна се надпреварваха с времето и всяка секунда беше ценна. Тори изтълкува изражението му правилно и подаде тяга на мотора.
По заповед на Хуан Макс обърна „Орегон“ с кърмата към изтегления на брега океанския лайнер. Моряците вече изтегляха с джетове буксирните въжета на брега.
— Макс, чуваш ли ме? — попита Кабрило по предавателя.
— Да.
— Какво е положението?
— Готови са да изтеглят въжето на океанския кораб. Между другото, казва се „Селандрия“. Линда и Линкълн са там и ръководят работата. Кнехтовете са ръждясали и изгнили, така че ще прокараме въжето през дупките за котвата. Би трябвало да издържат на напрежението.
— Добре. Връщам се. Щом прикрепят въжето, искам всички наши хора на борда на „Орегон“.
— Доктор Хъксли иска да й помогна. Много от китайците са в ужасно състояние.
— Ами помогни й — троснато отвърна Хуан. — Ако не успеем, тъжната истина е, че ще се наложи да ги оставим и да се молим да успеем да им изпратим помощ, преди вулканът да изригне.
— След престрелката опитах да се свържа с руската брегова охрана, но има смущения. Комуникациите ни са прекъснати. Работи само късовълновата тактическа мрежа.
— Няма кой да ни помогне, така ли?
— За жалост, да.
— Стой в оперативния център. Аз ще съм на мостика. Изпрати някой да ми донесе чисти дрехи. — Погледна Тори и тя кимна. — И за Тори също.
Щом се качиха на „Орегон“, Кабрило смъкна изцапаното си в сражението яке и тръгна по коридора. Не му беше приятно, че персоналът ще се затрудни, докато изтърка калните следи от ботушите му от хубавите килими. Стигна до мостика точно когато Морис излезе от асансьора от оперативния център. Буташе лъскава количка. Даде им дрехите и Тори влезе в стаята с радиостанцията да се преоблече.
— Е, така е по-добре — каза Кабрило, след като си сложи чисти дрехи.
Морис махна лъскавия капак на количката и устата на Хуан се напълни със слюнка от уханието на топлата храна — бурито4 с говеждо и кафе.
— Морис, току-що удвои заплатата си — заяви Кабрило и захапа пикантния мексикански специалитет.
Възрастният сервитьор извади плоско шише и изля малко от съдържанието му в кафето на Хуан.
— Утроявам я.
Бурята, която бяха изпреварили в Охотско море, ги настигна. По стъклото забарабани дъжд, над главите им блеснаха светкавици. Морис извади от долната табла на количката два еднакви дъждобрана, бейзболни шапки и гумените ботуши на Хуан.
— Предчувствах, че времето ще се развали.
Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.
— Господи, не знаех, че съм толкова гладна!
— Шефе? — обади се Макс по предавателя.
— Казвай.
— Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.
— Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.
Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.
Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море — потегляше да вземе последните хора от брега.
— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Тори.
— Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.
— Наистина ли ще оставиш китайците?
Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.
След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.
— Добре, Ерик. Тръгвай.
„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.
— Готово — отвърна кормчията. — Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.
