— Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.
Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.
— Мръдна! — извика Ерик. — С метър и нещо.
— Не, това са въжетата. — Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. — След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.
Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.
— Петдесет процента — докладва Ерик. — Няма движение.
— Увеличи на осемдесет.
— По-добре недей — предупреди Макс Ханли. — Вече натовари достатъчно много бебчето ми.
Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място — високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.
— За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.
„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан — помпите изхвърляха стотици тонове в минута.
— Нищо — каза Ерик. — Заседнал е. Не можем да го издърпаме.
Хуан не обърна внимание на песимизма му.
— Дай рязко дясно на борд.
Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.
— Ляво на борд!
Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.
— Хайде, бебчо. Хайде! — възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. — Става ли нещо?
Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:
— Не. Скоростта на дъното остава нула.
— Хуан — намеси се Макс, — охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.
Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.
— Намали — каза Кабрило.
Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.
Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.
— Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.
Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.
— Хуан, наистина ли мислиш…
— Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили — каза Кабрило. — Ще ги използваме до последното пони.
В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.
— Дай леко назад — заповяда Кабрило.
Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.
— Готови сме — докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.
— Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. — Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.
— Тридесет процента — докладва Ерик. — Няма движение по дъното.
— Увеличи на петдесет процента — каза Кабрило, без да откъсва очи от „Селандрия“. — Как са котвите?
— Нулево движение на лебедките — отговори Макс. — Трети и четвърти двигател загряха. На тридесет градуса сме от червената линия и автоматичното изключване.
Силите, действащи върху взетия на буксир кораб, бяха титанични — груби конски сили срещу двадесет хиляди тона инертна маса, заседнала на брега. Дърпан от въжетата, носът на „Селандрия“ се вдигна и вълните вече минаваха под него.
— Какво става? — извика Кабрило.
— Лебедките не теглят — мрачно отвърна Макс. — Нулево движение на дъното.
— Осемдесет процента!
— Хуан!
— Действай! И свали предпазителите на двигателите. — Гласът на Кабрило трепереше от гняв. — Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!
Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха червени, след това се покачиха над безопасната граница. Макс протегна ръка, изключи монитора и въздъхна:
— Съжалявам, милички.
„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.
— Хайде, копеле — изръмжа той. — Давай!
В залива отекна тътен — усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.
Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.
— Трябва да срежем въжетата — каза Макс.
Кабрило не отговори.
— Хуан, трябва да тръгваме, ако искаме да се мъкнем живи!
Кабрило го знаеше. Отровният облак от вулкана щеше да задуши всичко живо. Той обаче продължи да мълчи.
— Движение! — изведнъж извика Ерик. — Лявата лебедка се движи с пет метра в минута.
— Сигурно се прехлъзга — възрази Макс.
В същия миг слънцето се скри. Мракът връхлетя толкова бързо, че очите на Кабрило се насълзиха. Едва виждаше „Селандрия“ във вихрушката сажди. Горещата пепел пареше ръцете му. Той пак вдигна бинокъла. Не можеше да разбере дали „Селандрия“ е помръднала, или Макс е прав и котвата се е изплъзнала.
Стори им се, че измина цяла вечност. Стоун не отместваше очи от индикаторите за скоростта, които упорито показваха нула.
А после, на фона на изригването, „Селандрия“ издаде стон — предсмъртен, почти човешки звук, сякаш вече не издържаше на огромното напрежение на буксирното въже и бурята.
