— Издърпахме го — извика Ерик, щом индикаторите за скоростта леко помръднаха.
Макс отново включи екрана на компютъра.
— Движение и върху двете лебедки.
— Скоростта на дъното е десет метра в минута. Петнадесет. Двадесет…
Скоростта продължаваше да се увеличава. Тори стисна ръката на Хуан. „Орегон“ започваше да извлича „Селандрия“ в морето. Килът й се влачеше по скалите. А после дойде една голяма вълна и корабът се издигна върху нея в първия си миг на свобода.
— Измъкнахме го! — извика Кабрило и чу радостните възгласи на екипажа в оперативния център. Някой, вероятно Макс, който беше много сантиментален под фасадата на корав и невъзмутим човек, наду сирената — пронизителен, отекващ над вълните звук за поздрав.
— Още сме в опасност обаче — предупреди Хуан и поведе Тори към мостика.
Слязоха в оперативния център и Кабрило нареди да намалят тягата и да пуснат на главния екран картината от обърнатата назад камера.
Водата около ватерлинията на „Селандрия“ се пенеше, а „Орегон“ се движеше все по-бързо в залива.
— Господи! — ахна Тори.
Изведнъж върхът на планината изчезна. От кратера на вулкана се изля черна стена, бурна, клокочеща маса, която сякаш беше жива. Всичко рухваше пред яростта й. Стогодишни дървета се чупеха като кибритени клечки. След секунди чуха и оглушителната експлозия.
Китайците на борда на „Селандрия“ побягнаха да се скрият. Лавата се спусна по склона във взрив от пара, поглъщаше изоставените на брега кораби. Шлепът с рудопреработвателната фабрика се преобърна.
— Дръжте се — викна някой, когато пепелта обви „Селандрия“ и замъгли образа от камерата.
Ураганът от пепел и пемза удари „Орегон“ като ковашки чук, строши прозорците и го люшна така, че перилата на десния борд забърсаха вълните. Корабът обаче продължи да се движи и след минути излезе от облака.
Никой не помръдна и не проговори. Всички наблюдаваха екрана. Секундите течаха бавно като разтопено олово. А после носът на „Селандрия“ изведнъж се появи от завесата пепел като оживял призрак. Корпусът беше покрит с лепкав прах, но никога не бе изглеждал по-красив. Екипажът все още чакаше и гледаше леко движение привлече вниманието на всички. Марк Мърфи бързо увеличи образа, когато вратата на горната палуба предпазливо се открехна. Отвътре излезе човек, огледа се и после направи знак на някого в кораба. След секунди на палубата изскочиха десетина души и заподскачаха в облаците пепел — танцуваха да отпразнуват оцеляването си.
Морис се появи като по магия. Носеше поднос с три бутилки шампанско и кристални чаши.
— Е, кое беше копелето? — прошепна Тори в ухото на Хуан по време на шумното празненство.
— Какво?
— Докато бяхме на мостика, ти викна: „Хайде, копеле, давай!“ Кое копеле? „Орегон“ или „Селандрия“?
— А, не. Нямах предвид корабите.
Ъгълчетата на устата й се вдигнаха, после устните й се отвориха в ослепителна усмивка.
— Макс има право. Ти си хитър негодник. Имал си предвид вулкана. Майката Природа.
Кабрило се усмихна доволно.
— Знаех, че ще има силно земетресение точно преди вулканът да изригне. Напоената с вода почва се втечнява. Това можеше да ни позволи да измъкнем „Селандрия“.
— На косъм, а?
— Получаваш голямата награда само ако си готов да поемеш голям риск.
— Шефе — обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. — Радарът засече нещо на шест мили право напред. Движи се със седем възела.
— Влекачът — каза Макс.
— Още една награда.
Въпреки че теглеше „Селандрия“, „Орегон“ настигна бягащия влекач само след петнадесет минути. Хуан изпрати екипаж на палубата да заеме позиции и заповяда на Ерик да атакува ниския тумбест влекач откъм левия борд. Пиратите опитаха да открият огън, но бързо се скриха, когато Мърфи помете палубата с олово.
— Майк, Пуласки, чувате ли ме? — попита Кабрило по предавателя.
— Реших, че си ни забравил — отвърна Пуласки. — С Майк тъкмо си мислехме, че сме излезли в отпуска.
— Съжалявам, момчета, но отпуската ще почака. Виждам двата контейнера на кърмата. На кой сте се покатерили?
— На задния.
— А повдигащият механизъм?
— Готов е.
— Ще бъдем при вас след минута — каза Хуан и после се обърна към Мърфи. — Извади от строя механизма на щурвала на влекача, ако обичаш.
— С удоволствие.
Мърфи активира четиридесетмилиметровото оръдие „Бофорс“, изчака го да се покаже пред люка и изстреля шест снаряда под задния край на влекача. Скоростта му мигновено намаля и от дупките в корпуса започна да се процежда диря от гориво.
Ерик Стоун ловко се справяше с контролните уреди, докато приближаваше „Орегон“ до влекача и намаляваше скоростта. Разстоянието между двата кораба се смали до няколко метра. Мърфи нито за миг не откъсваше очи от камерите, готов да осигури огън за прикритие, ако някой от пиратите се покаже.
Стрелата на главния кран се люшна и куката увисна на няколко сантиметра от контейнера. Троно и Пуласки се измъкнаха изпод мушамата и я закачиха. След миг контейнерът се издигна във въздуха.
Мохамад Сингх, вторият син на Шиер, беше оцелял от първата атака срещу влекача, защото се беше скрил в каютата, докато хората на баща му се сражаваха, избиха екипажа и по-късно бяха застреляни с картечницата „Гатлинг“. Битките бяха нещо, за което баща му плащаше на други. Когато обаче видя, че стрелата на крана надвисва над кораба, веднага разбра, че някой се опитва да го ограби, така че изскочи на задната палуба с пистолет в ръка.
Марк Мърфи го видя, но се забави с част от секундата, докато извърти картечницата.
Сингх се хвърли към контейнера, който се люлееше като махало във въздуха, хвърли пистолета и увисна на него.
Кранистът вдигна контейнера над перилата и той се люшна към „Орегон“. В същия миг между двата кораба се надигна голяма тежка вълна. Стоун свърши отлична работа, като не позволи на корабите да се блъснат, но кранистът не удържа контейнера и той описа дъга и се стовари върху мостика на влекача. Когато кранистът го вдигна, от Мохамад Сингх бе останало само грапаво червено петно.
Вкараха контейнера в трюма и всички се събраха там. Морис даде на Пуласки и Троно по една бутилка шампанско и те поръсиха всички с водопад от пяна.
— Да пием за любопитството! — извика Хуан. — Тези двамата изобщо не трябваше да гледат какво има в контейнера, но…
И отвори тежките врати.
Осветлението в трюма не беше особено силно, но блясъкът на сияещото в контейнера злато беше най- красивото нещо, което бяха виждали.
Кабрило взе едно кюлче и го вдигна над главата си като трофей. Мъжете и жените от Корпорацията около него обезумяха от радост.
25
