добре.
— Все едно да откраднеш близалката на детенце — каза Хуан. — Как върви преобразуването на кораба?
— По часовник. Коминът си е на мястото и почти привършихме сгъването на контейнерите.
— Добре. Хали, след около тридесет минути искам да потеглиш, но да поддържаш скорост от около три възела.
„Номад“ се движеше с четири възела.
— Ще се срещнем по-надолу по крайбрежието.
— Това е прекалено близо до корабните маршрути — напомни му Хали. — Не можем да спрем там, за да ви приберем.
— Знам. Ще го направим в движение.
Вкарването на „Номад“ в лунния басейн бе достатъчно опасно, но да се направи, докато „Орегон“ бе в движение, беше нещо, което Кабрило би рискувал само в краен случай.
— Сигурен ли си? — попита Макс, като се наведе към пилотската кабина.
Хуан се завъртя и погледна стария си приятел в очите.
— Десният ми глезен дава знак.
Това беше кода им, че председателят има лошо предчувствие. Беше изпитал същото, преди да приеме задачата, която му струва десния крак, и в следващите години и двамата мъже бяха започнали да се доверяват на инстинкта на Хуан.
— Добре, ти си шефът — кимна Макс.
Нужни им бяха още два часа, за да стигнат до „Орегон“, който бавно се отдалечаваше от иранския бряг. „Номад“ мина под тъмния корпус на петнадесет метра под кила. Вратите на лунния басейн бяха отворени и сгънати към корпуса, а червените лампи в кораба хвърляха ален блясък върху водата. Стори им се, че приближават вратите на ада.
Линда намали скоростта, за да я изравни с тази на „Орегон“, и центрира подводницата под отвора. При нормални обстоятелства водолазите щяха да влязат във водата, за да закачат кабели към „Номад“, който щеше да бъде вдигнат в кораба. Сега, макар да се движеха само с три възела, течението бе прекалено силно, за да се гмурнат безопасно в лунния басейн.
Линда започна да се освобождава от баласт, като изпомпваше резервоарите толкова бавно, че „Номад“ едва се повдигаше.
— Не искам да ви притеснявам — обади се Хали по радиото, — но след по-малко от четири минути трябва да завием.
Корабните маршрути в пролива Хормуз бяха толкова нагъсто, че отклонения просто не се допускаха.
— Изобщо не ни притесняваш — отвърна Линда, без да сваля очи от компютърния екран.
Тя изпомпа още вода и направи няколко дребни корекции, когато отворът се приближи към тях.
— Справяш се чудесно — каза Хуан.
Стъпка по стъпка пролуката се стесни. Накрая „Номад“ застана точно под кораба. Чуха тихото бръмчене на двигателите.
Линда намали скоростта още малко, така че „Номад“ се върна към задната част на лунния басейн. Задните му перки и пропелери бяха на по-малко от тридесет сантиметра от отвора.
— Започваме — каза тя и се освободи от последния баласт, малък самосвал, натоварен с половин тон метални топчета.
„Номад“ изскочи на повърхността и се понесе напред. Линда натисна спирачката, когато малката подводница бързо прекоси басейна, който бе едва два пъти по-дълъг от нея. Надуваем предпазител бе спуснат във водата за аварийни случаи като този. Подводницата го удари толкова леко, че той почти не помръдна.
Няколко чифта крака затрополиха по покрива на „Номад“, когато техниците започнаха да закачат кабелите към него. Под тях вратите вече се затваряха. Линда въздъхна облекчено и разкърши ръце. Хуан я потупа по рамото, забелязал напрежението в очите й.
— Не бих могъл да се справя толкова добре — похвали я той.
— Благодаря — изморено отговори тя, после наклони глава, сякаш се вслушваше в далечен глас. — Мисля, че ваната ме вика.
— Тръгвай — каза Хуан, като се надигна от мястото си, оставяйки малка локвичка на седалката. — Заслужи си почивката.
Екипът чакаше под капака, когато „Номад“ бе настанен в спусковата шейна и външният капак се отвори. Въпреки че от него все още течеше вода, Хуан излезе последен от подводницата. Един от техниците му подаде слушалки.
— Ерик, там ли си? — попита той.
— Тук съм, председателю — отговори Ерик Стоун от мястото си в оперативния център.
— Веднага щом вратите се затворят, ускори на осемнадесет възела. Колко време ни трябва да напуснем пролива?
— Два часа и половина. И още петнадесет часа до мястото на срещата.
Кабрило би искал да разкара торпедата от кораба си колкото се може по-скоро, както и цялата техническа информация, която Еди бе свалил от компютъра, но времето на срещата им с американската „Талахаси“, подводница за светкавични нападения, бе грижливо координирано, за да избегнат шпионските сателити и вероятността някой минаващ наблизо кораб да забележи прехвърлянето.
— Добре, благодаря. Кажи на Хали да слуша внимателно всички разговори от базата в Бандар абас. Ако чуе нещо, събуди ме.
— Ще го направя, шефе.
Макс надзираваше освобождаването на ракетните торпеда изпод „Номад“. Еди вече бе сложил компютърния драйв с информацията в непромокаемо куфарче.
Хуан потупа едно от оръжията.
— Пет милиона на парче, плюс още един милион за информацията от компютъра. Не е лошо за един ден работа.
— Трябва да се обадиш на Овърхолт, за да му съобщиш, че сме откраднали и двете бебчета. Иначе може да получи инфаркт, когато му връчим сметката — се ухили Макс.
— Първо ще си взема душ — отвърна Хуан. — После ще му звънна. Лягаш ли си?
Макс си погледна часовника.
— Почти четири и половина е. Мисля, че ще остана да помогна с реконструкцията на кораба. Може да си направя кефа с богата закуска по изгрев.
— Е, приятно прекарване. Лека нощ.
Каютата на Кабрило се намираше на лявата страна на „Орегон“, но ъгъла, под който корабът пътуваше, позволяваше на слънцето да нахлуе през илюминатора и да превърне стаята в пещ въпреки климатика. Той се събуди окъпан в пот и объркан за момент, като се чудеше какво го бе изкарало от съня му. После чу упоритото звънене на телефона. Погледна големия часовник на стената срещу леглото си и измъкна ръце от усуканите чаршафи. Още нямаше осем, а слънцето вече печеше безмилостно.
— Кабрило — каза той в слушалката.
— Хали на телефона. Положението се напече.
Хуан направи някои изчисления наум, докато премисляше новината. „Орегон“ вече трябваше да е напуснал пролива, но надали бе навлязъл далеч в Оманския залив. Все още се намираха в сферата на влияние на иранската армия.
— Какво става? — попита той, като спусна крака от леглото и прокара ръка през късата си коса.
— Преди пет минути типовете от Бандар абас дрънкаха оживено, но оттогава няма нищо.
Хуан очакваше подобно развитие на нещата. Командирът на базата щеше да има нужда от известно време, за да разбере какво бе станало и да събере кураж да докладва за кражбата на началниците си в Техеран. Те на свой ред щяха да наредят незабавно на военноморската база да спре да използва радиото и необезопасени телефони и да се прехвърли на кодирани линии.
