Първата рибка се отправи към товарния кораб. Идентифицирах го като „Сага“, която напусна Бандар абас двадесет минути преди нас. Положението се влоши.
— Получихме предупреждение от бойната група на самолетоносача — съобщи Хали. — Чули са ни и изпращат самолети.
— Настъпва пълна суматоха — ухили се Макс накриво.
— Не е лъжа — промърмори Хуан.
— А стига бе! — изрева Хали. — Нов контакт. Изстреляха трето торпедо. Очевидно мишените им са „Сага“, танкерът зад нас, на име „Аги Джонстън“, и ние.
Кабрило можеше да се справи лесно с едно торпедо, насочено към „Орегон“. Може би дори с две, ако успееше да вкара кораба си между второто торпедо и неговата мишена, но с три риби във водата възможностите му бързо се изчерпваха. Или „Сага“, или „Аги Джонстън“ щяха да понесат директен удар. Нямаше начин да позволи това да се случи на танкера с товар от двеста хиляди тона петрол.
— Току-що изстреляха четвърто торпедо — съобщи Хали с изумление в гласа. — Четири риби във водата. Разстоянието между „Сага“ и първата е две хиляди метра. Последното торпедо се движи много по- бавно от останалите.
— Чака да види какво ще пропуснат останалите — каза Макс, — за да довърши работата.
Ако някое торпедо пропуснеше целта си или не избухнеше, резервното щеше да се намеси и да унищожи мишената. Кабрило бе добре запознат с тактиката. Но нямаше защита срещу нея. Вече мислеше, че ще извадят страхотен късмет, ако успеят да се измъкнат от Оманския залив живи.
5.
Ръката на нападателя се стегна като менгеме около устата и носа на Джанике Дал. Тя не можеше да диша, а борбата с мъжа само влошаваше положението. Гърчейки се ожесточено, тя успя да си поеме дъх и да отложи изпадането в безсъзнание. Завъртя се настрани, но ръката му остана върху лицето й.
Оставаха й секунди, преди да припадне, но не можеше да направи нищо. Приличаше на удавяне, най- ужасната смърт, която можеше да си представи, само дето нямаше да потъне в ледените прегръдки на водата, а в ръцете на непознат. Джанике продължи отчаяно да се бори за глътка въздух.
Събуди се с вик. Надигна глава и рамене от леглото, но чаршафите и одеялата, които я покриваха, я дърпаха назад. Прозрачната пластмасова тръбичка за кислород се бе усукала около врата й и я задушаваше повече от астматичния пристъп. Разтърсена от кошмарите, които винаги придружаваха кризите й, Джани се протегна към инхалатора на нощното шкафче, осъзнала, че все още лежи в болницата на кораба. Сложи мундщука в уста, натисна спрея и вдъхна дълбоко вентолина.
Лекарството облекчи дишането й и успокои най-зловещите симптоми на пристъпа. Сърцето й все още биеше лудо след кошмара, а тръбичката се бе разместила, така че получаваше кислород само през едната ноздра. Тя нагласи тръбичката и незабавно се почувства по-добре. Оправи чаршафите си и легна удобно в наклоненото легло.
Това беше третият й ден в клиниката. Третия ден в безкрайни часове самота, отегчение и проклинане на слабите й дробове. Приятелите й се отбиваха редовно, но тя знаеше, че никой от тях не искаше да остава дълго при нея. Не ги обвиняваше. Не беше приятно да я гледат как диша като риба на сухо и смуче инхалатора си. Дори не бе имала сили да остави сестрата да смени чаршафите и можеше да си представи как миришеше.
Внезапно завесата около леглото й се отдръпна назад. Доктор Пасман се движеше толкова тихо, че тя въобще не чу влизането му. Беше около шестдесетгодишен пенсиониран сърдечен хирург от Англия, оттеглил се от практиката след развод и станал корабен лекар в параходната линия „Златни пътешествия“, за да се наслаждава на по-спокоен живот и да лиши бившата си съпруга от половината от огромната заплата, която преди бе изкарвал.
— Чух те да викаш — каза той, като огледа мониторите. — Добре ли си?
— Просто поредния пристъп — успя да се усмихне Джани. — Едно и също вече три дни — обясни тя, после добави с привлекателния си скандинавски акцент. — Но не беше толкова зле като преди. Мисля, че вече отминават.
— Аз ще реша това — отвърна докторът, като най-после я погледна загрижено. — Синя си като боровинка. Дъщеря ми има хронична астма, но не зловеща като твоята.
— Свикнала съм — сви рамене Джанике. — Първия пристъп получих, когато бях на пет годинки, така че се разправям с болестта вече три четвърти от живота си.
— Исках да те питам боледуват ли и други членове на семейството ти от астма?
— Нямам братя и сестри, родителите ми не са се оплаквали, но мама ми каза, че баба ми имала астма, когато била малка.
Пасман кимна.
— Да, астмата често е наследствено заболяване. Според мен пътуването ти по море далеч от замърсяването би трябвало да облекчи симптомите.
— И аз така се надявах — отвърна Джани. — Това е една от причините да стана келнерка на кораба. Е, освен това исках да се измъкна от малкото ни градче, където няма какво да правиш освен да зяпаш рибарските корабчета, които влизат и излизат от пристанището.
— Сигурно ти липсват родителите ти.
— Загубих ги преди две години — отвърна тя с помрачени очи. — Катастрофа.
— Съжалявам. Е, цветът ти се завръща — каза Пасман, за да смени темата. — И дишането ти е по- леко.
— Това означава ли, че мога да си тръгна оттук? — попита Джани.
— Страхувам се, че не, скъпа. Кислородното ти ниво все още е под нормата.
— Предполагам, за теб няма значение, че днес е купонът за персонала — каза тя разочаровано.
Според часовника на отсрещната стена до партито оставаха само няколко часа.
Танците бяха първата възможност за по-младите членове на корабния хотелски състав да се поотпуснат малко, откак „Златна зора“ бе напуснал Филипините преди две седмици. Събитието бе нетърпеливо очаквано от келнерите, келнерките, камериерките и свободния от дежурство персонал, който се състоеше от няколко дяволски привлекателни норвежци. Джани знаеше, че и някои от по-младите пътници също ще присъстват. Всички говореха за купона от седмици.
— Не, няма — решително отговори лекарят. Вратата на малката болнична стая се отвори и Елза и Карин, най-добрите приятелки на Джани на „Златна зора“, влязоха в облак парфюм. Бяха от Мюнхен, една- две години по-големи от Джани, и работеха за параходната компания вече три години. Елза беше сладкарка, а Карин сервираше в същия ресторант като Джани. И двете бяха страхотно издокарани. Карин носеше черна рокля с тънки презрамки, която подчертаваше съблазнителния й бюст. Елза бе облякла тясна рокля и ако се съдеше по липсата на очертания под прилепналия плат, нищо друго. И двете бяха силно гримирани и възбудени.
— Как се чувстваш? — попита Елза, като седна на ръба на леглото, без да обръща внимание на Пасман.
— Изпълнена със завист.
— Не се ли подобри достатъчно, за да дойдеш на купона? — попита Карин, като се намръщи на лекаря, сякаш той бе виновен за астматичните пристъпи на приятелката й.
Джани отметна влажната коса от челото си.
— Дори да бях добре, нямаше да имам шанс, като ви гледам как сте се издокарали.
— Мислиш ли, че Майкъл ще ме хареса? — попита Карин, като направи пирует.
— Ще полудее — отговори Елза.
— Сигурна ли си, че ще дойде? — полюбопитства Джани, развълнувана от клюката въпреки болката в гърдите.
Майкъл беше един от пътниците, настанен на масата, която обслужваха, калифорниец с руса коса, сини
