По време на първата война в Залива Америка се изпусна и съобщи на света за невероятните си способности за подслушване. Използвайки сателити и наземни станции, НАСА можеше да подслушва или разчита всяко телефонно обаждане, радиопредаване, факсове и всякакви други форми на комуникация. Точно по този начин армията научи накъде да насочи оръжията си, за да срази контролните и командни уреди на Садам Хюсеин. В отговор на това изумително технологично предимство народи, които гледаха на САЩ като на заплаха, а по-точно Иран, Сирия, Либия и Северна Корея, похарчиха стотици милиони, за да изградят мрежа от наземни линии, които не можеха да бъдат подслушвани без директно проникване в тях.
След първите нервни телефонни обаждания, които „Орегон“ бе прихванал, иранците бяха минали към наземната система и лишили Кабрило от ценен източник на информация.
— Какво научи? — попита той.
— Докладваха за проникване в дока, малка експлозия, повредила контролната стая, и кражбата на два кита.
— Това е кодовото наименование на ракетните торпеда — каза Хуан. — Мисля, че думата на фарси е „хут“.
— Това каза и компютърът. След това имаше заповед от министерството на отбраната да минат към нещо, което наричат „Гласа на Пророка“.
— Това са военните им комуникационни линии — обясни Хуан, като стисна телефона между рамото и главата си, за да освободи ръцете си и да се облече. — Нещо друго?
— Съжалявам, шефе, това е всичко.
Кабрило се опита да разсъждава като иранците и се запита какво щеше да последва.
— Ще затворят Бандар абас и ще проверят отново всеки кораб в пристанището. Военните ще обявят тревога и вероятно ще се опитат да спрат всички кораби, които се намират на около петдесет мили от брега по цялото протежение на Оманския залив.
— Все още сме в този радиус — съобщи Хали.
— Кажи на кормчията да ни разкара оттук колкото се може по-бързо. Ще бъда в оперативния център след две минути. Събери старшия състав.
Макар че най-обучените хора на „Орегон“ бяха на дежурство само допреди един-два часа, той искаше те да управляват кораба, докато не минеха отвъд границата на иранския обсег.
При проектирането на кораба бяха положени огромни усилия за оперативния му център. Той беше мозъкът на „Орегон“, нервния център, от който се контролираше всичко, от двигателите и оръжейните системи до противопожарните пръскачки и комуникациите. Помещението беше невероятно в технологично отношение, за разлика от вехтия интериор на кораба. На предната стена имаше масивен плосък екран, който можеше да показва дузина картини по едно и също време, от батериите на корабните камери до данните от подводниците, сателитните антени и камерите, монтирани на хеликоптера. Можеха да се видят и образи от сонара и радара.
Управителната и оръжейна станция се намираше точно под плоския екран и включваше командното табло на Хали, инженерната станция на Макс Хенли и главния сонарен дисплей в затъмнената стая. В средата стоеше онова, което Марк Мърфи и Ерик Стоун наричаха „Стола на Кърк4“. От командната си позиция Кабрило можеше да надзирава всичко, което се случваше на и около кораба му, и да поеме управлението, ако се наложеше. С ниския си таван и блясъка на дузини монитори оперативният център приличаше на контролно помещение в НАСА.
Изтощеният Макс Хенли вече седеше на стола си, когато Хуан влезе. Макс Мърфи също бе там. Мърф бе единственият член на екипажа без стаж в армията или разузнаването и това си личеше. Висок и мършав, той имаше черна дълга и рошава коса и се опитваше да си пусне брада, макар че резултатът от досегашните му усилия бе да заприлича на козел. Имаше обаче най-високия коефициент на интелигентност от всички на борда и се бе сдобил с докторска степен от МИТ5 още в началото на двадесетте си години. Оттам се бе прехвърлил към разработки на системи за могъща компания от военнопромишления комплекс, където се запозна с Ерик Стоун. Ерик работеше в отдел за доставки във флотата, но вече планираше да се оттегли и да се присъедини към Корпорацията. През двата месеца, които Мърф и Ерик прекараха в работа по дългобойно оръдие, предназначено за самолетоносачи, Ерик убеди и Кабрило, и приятеля си, че и двамата са нужни на Корпорацията.
Хуан не можеше да открие недостатък в работата на Мърф с оръжейните системи на „Орегон“. Само се надяваше, че един ден младият господин Мърфи ще спре да се облича само в черно и да дъни пънк рок достатъчно силно, за да свали обрасналите по корпуса водорасли и ракообразни. Тази сутрин го завари издокаран в тениска, украсена с кървавочервени устни. На гърба й пишеше: „Ужасяващото шоу на Роки“. Работното му място бе покрито с дузина празни кутии от енергийни напитки и по стъкления поглед в очите му личеше, че мърда само благодарение на кофеина.
Кабрило седна на мястото си и настрои компютърния дисплей до лакътя си. Чаша димящо кафе се появи до него. Морис се бе приближил толкова тихо, че Хуан въобще не го чу.
— Ще трябва да ти сложа звънче — каза той.
— Ще използвам вехто клише, капитане, и ще ти отговоря следното: само през трупа ми.
— Добре — ухили се Хуан. — Благодаря.
— Няма защо, господине.
Над чашата кафе Хуан проучи екраните, особено внимателно радарната картина на околното пространство. Брегът на Иран все още стоеше на върха на екрана. Безброй кораби наоколо влизаха и излизаха от Персийския залив. По размера им можеше да се съди, че повечето бяха танкери. Движението бе претоварено като в Атланта по време на час пик. Далеч на юг имаше няколко кораба, заобиколили огромен съд, за който Кабрило предположи, че е американски самолетоносач.
Той провери скоростта и посоката им, както и дълбочината на водата под кораба. Дъното се намираше на повече от сто метра от тях, достатъчно дълбоко за иранска подводница. Но той се притесняваше повече от самолетно нападение, ако успееха да ги свържат по някакъв начин с кражбата. Бърз поглед към камерата му показа, че „Орегон“ изглеждаше точно както трябва, с опразнена от контейнерите палуба и единствен комин. Името отново си беше истинското, но Панамският флаг все още висеше от мачтата. Разумна мярка, защото иранците не се нуждаеха от позволение да се качат на борда на регистриран в страната им кораб, какъвто беше „Орегон“. Камерата на върха на мачтата показваше танкер, покрай който тъкмо бяха минали, и товарен кораб по петите им, на около половин миля на север.
— Хали, нещо на сонара? — попита Кабрило.
— С изключение на шума от осемте близки кораба, навън няма никой освен нас, невинните превозвачи — отговори Хали, после замълча за миг, сякаш се чудеше дали да добави нещо.
Хуан усети колебанието му и го подтикна.
— Хайде, сподели. Няма значение за каква дреболия става дума.
— Около минута след като комуникациите в Бандар абас замряха, имаше бързо предаване от военноморската база в Чах бахар.
— Чу ли нещо по-късно?
Хали поклати глава.
— Не. Само това.
Кабрило не знаеше какво да прави с дадената информация, затова я пренебрегна за момент.
— Ами самолети и хеликоптери?
— Разузнавателен самолет от самолетоносача на юг направи обиколка преди около час, но от приятелите ни на север няма нищо.
Хуан изпита известно облекчение и започна да вярва, че все пак ще успеят да се измъкнат. Точно в този момент Хали изкрещя:
— Сонарен контакт! Деветдесет градуса, седем хиляди метра. Торпедо във водата. Мамка му, чакало ни е в засада.
Повече от пет мили отделяха кораба от приближаващото торпедо и Хуан знаеше, че има предостатъчно време да измъкне „Орегон“ от опасността. Гласът му остана спокоен.
— Проследи го, Хали. Да се уверим накъде отива, преди да реагираме.
— Сонарен контакт! — отново извика Касим. — Второ торпедо във водата, същите градуси и обсег.
