— Улавям два бързо движещи се самолета от самолетоносача — обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. — Предполагам, че са „Викинг С–3В“, самолети за борба с подводници, въоръжени с торпеда „Марк 46“ или „Марк 50“. Проклетата „Кило“ ще си има сериозни неприятности след около десет минути.
— Това обаче е пет минути повече, отколкото можеш да си позволиш — отвърна Ерик.
— Хали, на какво разстояние е рибата, която идва към нас? — попита Кабрило.
— Шест хиляди метра.
— А торпедото за „Сага“?
— Три хиляди и двеста.
Кабрило се поизправи на стола, взел решение. Беше време да хвърли заровете и да види какво ще се случи.
— Кормчия, увеличи скоростта до четиридесет възела. Вкарай ни между „Сага“ и торпедото, което лети към нея.
— Дадено.
— Марк, отвори портовете за предния „Гейтлинг“ и се прицели в тази риба. Свържи компютъра си с главния сонар. Може да имаш нужда и от прицела на горната камера.
— Чакай една секунда — отвърна Марк.
— Господин Мърфи — рязко каза Хуан, — не разполагаме със секунда.
Мърфи не го слушаше. Беше зает с нещо, което ставаше на лаптопа му.
— Хайде, бебче, схвани го най-после — промърмори той нетърпеливо.
— Какво правиш? — попита Кабрило, като се наведе напред.
— Уча Гиганта на нов номер.
Мърфи и Ерик Стоун наричаха Гигант суперкомпютъра на „Орегон“.
— Нямаме нужда от нови номера, Мърф. Трябва да подготвиш „Гейтлинг“.
Мърфи се завъртя на стола си и погледна към Макс Хенли, който бе зает със собствения си компютър.
— Не мисля, че това ще проработи.
— Действай, момче — лаконично отвърна Макс.
— Вие двамата ще ми кажете ли какво става? — попита Хуан, като ги изгледа поред.
— Да! Да! Да! — изрева Марк, като скочи от стола и размаха юмрук над главата си.
После започна да трака енергично по клавиатурата. Пръстите му, сръчни като на пианист, летяха по нея.
— Логаритъмът се подрежда, прицелването също. Бордният компютър е в синхрон с нашия. Имам пълен контрол.
— Върху какво? — попита Хуан.
Марк му се ухили дяволито.
— Ще се позабавляваме страхотно.
Кабрило объркано завъртя очи към Макс, който изглеждаше загадъчен като статуя на Буда.
— Не го мислиш сериозно — каза Хуан, но знаеше, че помощникът му е съвсем сериозен. — Последния път, когато руснаците се опитаха да изстрелят едно от тези неща, то проби дупка в корпуса на „Курск“ и уби сто и осемнадесетте човека на борда. А това е иранско менте, за бога.
— Между „Сага“ и торпедото има хиляда метра — съобщи Линда Рос.
Тя бе поела контрола над сонарната станция, за да даде възможност на Хали Касим да се съсредоточи върху радиото.
— Просто ти давам шанс, председателю — весело каза Макс.
— Не ме наричай „председателю“, дърто хитро копеле.
Хуан отново проучи тактическия дисплей и забеляза, че „Орегон“ всеки момент щеше да се пъхне между идващото торпедо и мишената. Поради плътността на водата трябваше да застанат точно пред торпедото, ако искаха да си осигурят реален шанс да го ударят. Докато заемеха позиция, между тях и торпедото щяха да останат по-малко от петстотин метра. Чрез камерата на товарната палуба Кабрило видя вълната зад приближаващото торпедо. То напредваше с повече от четиридесет възела в час.
— Оръжейник?
— Прицелвам се — отговори Мърфи.
Ерик Стоун намести „Орегон“ на позиция точно на пътя на торпедото.
— Разрешение за стрелба — каза Хуан.
Марк натисна няколко клавиша.
Навън бронирата плоча отстрани на „Орегон“ се отвори и шестцевното оръдие изгърмя. Празните гилзи потънаха във водата. Облаче дим се понесе над кораба, когато профуча вторият откос от двадесетмилиметровата картечница. Морето, прорязано от стотици уранови гилзи, оживя пред приближаващото торпедо. Фонтани вода избликнаха нагоре.
Руското торпедо „ТЕСТ–71“, заредено с над двеста килограма експлозиви, се появи точно на прицела на оръдието „Гейтлинг“. Огромно количество вода бе избутано настрани от непрестанния обстрел. Четири от кинетичните откоса уцелиха торпедото право в средата. Бойната глава избухна и предизвика високи вълни. В епицентъра на взрива се издигна колона вода висока тридесет метра. После гравитацията надви инерцията и струята се стовари обратно в бездната. Макар да се намираха в средата на „Орегон“, добре изолирани от външния свят, хората от екипажа чуха взрива сякаш бе точно над главите им.
Хуан бързо се завъртя към Макс.
— Това ни осигури около тридесет секунди. Убеди ме.
— Торпедата им се насочват от подводницата. Ако успеем да ги откъснем от нея, ще станат инертни. Дори иранците няма да оставят торпедо в тези води без никакъв контрол.
— Какво предлагаш?
— Не е ли очевидно? Да потопим проклетата подводница.
Хуан отново огледа тактическия дисплей. Видя мигащите червени светлинки, които показваха двата американски „Викинга“, както и трите останали торпеда. Резервното започна да ускорява към „Орегон“.
— Сигурен ли си, че ще се получи? — попита той, без да погледне назад.
— Разбира се, че не — отговори Макс. — Това е иранско копие на несъвършено руско оръжие. Но екипът ми се труди цяла нощ, приспособявайки тръбата, за да можем да го изстреляме, а Мърфи, изглежда, се е справил идеално със софтуера. Според мен трябва да го направим. Ако се получи както в рекламите, ще извадим трите торпеда от строя дълго преди да достигнат целите си.
— Мърф?
— Гиганта е готов, шефе. Контролирам го, доколкото това е възможно, но все пак става дума за прицелване и молитва. При двеста възела е дяволски трудно да управляваш каквото и да е.
След няколко секунди Кабрило или щеше да разцелува Макс и Мърф, или да ги прокълне.
— Кормчия, завърти ни с носа към „Кило“. Оръжейник, отвори външната врата за първа тръба. Прицели се и стреляй.
Ерик Стоун завъртя „Орегон“ и го вкара по-дълбоко във вълните, за да даде възможност на Мърфи да стреля.
— Стоуни, още две точки надясно — помоли Марк. Ерик завъртя руля и настани кораба така, че да сочи право към мястото, откъдето „Кило“ бе изстреляла торпедата. — Линда, подводницата не е сменила мястото си, нали?
— Не. Просто си седи там и чака рибите да си свършат работата — отговори Линда, като свали слушалките на сонара.
Това беше последната информация, от която Марк се нуждаеше. Той натисна бутоните на контрола. Модифицираната тръба изстреля торпедото през вратата при почти петдесет възела, достатъчно бързо, че специално проектираният нос да създаде въздушен мехур с високо налягане около цялото оръжие. В мига, когато бордовият компютър показа, че торпедото намалява скоростта си, ракетата му се задвижи с оглушителен рев, а стабилизиращите перки се отвориха. Ракетното торпедо се понесе през океана, обвито от суперактивни мехурчета, които унищожаваха съпротивлението на водата. Ускори светкавично на двеста и тридесет възела. Морето заприлича на врящ казан. Образът от горната камера показваше идеално права линия, която започваше от носа на „Орегон“ и се простираше напред със скорост сто и петдесет метра в
