ръката си от микрофона. — Съжалявам, командире. Не можем да приземим хеликоптер на „Орегон“, затова ще трябва да изпратите хората си на „Порт Роял“.
— Много добре, капитане. Ще пристигнем около единадесет часа.
— Ще ви чакаме — обеща Хуан и приключи разговора, после се огледа наоколо. — Някой иска ли да се обзаложи? Двадесет кинта за този, който отгатне най-точното време.
Всички разбраха веднага за какво говореше.
— Ще се обадят след десет минути — предположи Хали.
— Пет — каза Линда.
— Ще бъдат заети известно време — обади се Марк Мърфи. — Няма да забележат, че сме на път поне през следващия половин час.
— Аз съм с Линда — каза Ерик. — Пет минути. Ще си разделим двайсетачката.
Хуан погледна към Макс Хенли.
— Не искаш ли да отгатнеш?
Макс впери очи в тавана за момент, после ги сведе към председателя.
— Точно в този момент.
— Мамка му! — извика Хали. — Макс е прав. Мартин отново ни звъни.
— Свържи ме — нареди Хуан.
— Капитан Кабрило, считайте това за последно предупреждение — каза командир Мартин.
Хуан усети, че зъбите на командира бяха стиснати.
— Ако не спрете незабавно, ще наредя на „Викингите“ да открият огън по кораба ви.
Кабрило не се съмняваше в намеренията на Мартин. Но вече му писваше да се разправя с него.
— Командире, иранска подводница стреля по натоварен супертанкер. Няма да чакам да стрелят и по нас. Ще изляза от обсега ви, преди да пристигнете, а вие не можете да ми попречите.
— Вие ще… — внезапно гласът на Мартин заглъхна.
Той се върна на линията след около тридесет секунди. Хуан не успя да определи точно новия тон на гласа му. Възхита? Страх? Уважение? Комбинация от трите?
— Капитане, свободен сте да напуснете района, когато решите — каза той.
Кабрило се зачуди кого бе накарал Лангстън да се обади. Сигурно главнокомандващия на морските операции в Индийския океан или някого от началниците на щаба. Но който и да беше, очевидно имаше сериозно влияние във Вашингтон.
— Вярвах, че ще се съгласите с нас — отвърна той. — Благодаря ви и късмет. Между другото, иранската подводница се пълни с вода, така че ако искате да разгледате вътрешността й, предлагам да побързате. Край на връзката.
Месеста ръка се появи пред лицето на Хуан. Той извади портфейла от джоба си и плясна двадесетачка в дланта на Макс. Хенли помириса парите сякаш бяха ароматна пура.
— Фасулска работа — ухили се той. — Все едно да откраднеш шоколада на дете.
— Не съм изненадан, че знаеш какво е усещането — изсумтя Кабрило и се надигна. — Човек огладнява от битките преди закуска. Навигатор, кога трябва да сме на мястото на срещата?
— Чак в полунощ — отговори Ерик.
— Добре. Ще искам старшия състав да наблюдава, така че нагласете графиците си. Трябва да се обадя на Лангстън и да му благодаря за помощта, а после да обясня защо доставяме само едно торпедо.
Той тръгна към вратата на оперативния център и бързо грабна двайсетачката от ръката на Макс.
— За унищожаване на второто торпедо дължиш на Корпорацията четири милиона, деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин и осемдесет кинта.
7.
Соленият мирис на морска вода удари в носа доктор Джулия Хъксли веднага щом отвори вратата към баластния резервоар, който служеше и като плувен басейн. Поради конструкцията на „Орегон“ басейнът бе с олимпийска дължина от петдесет метра, но широк само два коридора. Покрай него минаваше тясна пътека, застлана с блед мрамор, изпъстрен с ивици лепенки срещу подхлъзване. Осветлението представляваше смесица от флуоресцентни и бели крушки, които създаваха илюзия за слънчева светлина. Стените бяха покрити със същите плочки и вечно създаваха грижи на чистачите, тъй като, когато резервоарът бе пълен, за да балансира кораба, лъскавият мрамор неизбежно се покриваше с водорасли.
Макар да не бе голяма плувкиня, Хъкс знаеше четирите основни стила. Кроулът демонстрираше бързината, брустът — издръжливостта, плуването по гръб показваше чудатите способности на човешкото тяло да се задържа на повърхността, а бътърфлай беше мощният стил. На плувеца беше нужна страхотна сила, за да извади ръцете и горната част на торса от водата, да се извие напред и да се придвижи във водата. Тя спря до басейна и се загледа в самотния плувец, който летеше по коридора в стил бътърфлай. Движеше се бързо, сякаш роден, за да плува. Не хабеше никаква енергия, а тялото му се носеше напред като делфин.
Когато се вгледа отблизо, Линда забеляза водоустойчивите тежести, закачени около китките, за да затруднят упражнението. Според нея това отиваше отвъд спорта и клонеше към мазохизъм. Тя самата не бе използвала фитнес центъра на кораба от известно време и предпочиташе йогата, за да предпази съблазнителната си фигура от излишните килограми.
Отдавна бе разбрала, че Хуан се бе приспособил напълно към загубата на крака си. Никога не позволяваше този проблем да го спре или дори забави. Гледаше на него като на всичко друго в живота си — предизвикателство, което трябваше да бъде превъзмогнато.
Кабрило се обърна елегантно в края на басейна и заплува към нея. Сините му очи бяха скрити зад плувните очила, а устата му — широка отворена при всяко поемане на дъх. Сигурно я беше видял и знаеше, че усамотението му в басейна бе приключило, тъй като внезапно ускори и завърши отсечката в спринт.
В ролята си на корабен лекар Хъкс знаеше всичко за медицинския статус на екипажа и би се заклела, че Хуан е на половината на възрастта си, ако съдеше по плуването му. Той стигна до нея, обкръжен от гъста пяна, и опръска ръба на басейна, като я принуди да отстъпи назад, за да опази мокасините си „Гучи“, които носеше с бежов панталон и семпла риза. Отгоре бе нахлузила вечната си бяла престилка. Хуан плясна ръба на басейна и погледна огромния часовник на стената зад Джулия.
— Мамка му, остарявам — изсумтя той, като свали очилата и тежестите от китките си.
— Не на мен тия — отвърна Джулия, като му метна кърпа.
Хуан изскочи от басейна с елегантно движение.
— Тук съм от тридесет минути — каза той и прокара пухкавата хавлия по тялото си.
Ако се срамуваше, че носи бански „Спидо“, не го показваше, но пък с неговата фигура нямаше от какво да се притеснява.
— Преди пет години можех да направя поне още петнадесет дължини.
— Аз пък нямах бръчки преди пет години. Ще ти се наложи да превъзмогнеш тези мисли — отвърна тя с усмивка, която разкри малките бръчици в ъгълчетата на очите й.
— Каква е поговорката? „Младите хабят младостта“?
— Имам чувството, че ти не си изхабил много от твоята, Хуан Кабрило.
Той се засмя, но не отрече.
— Не си облечена за плуване, значи не си дошла да изгориш калориите от великолепното филе, което вечеряхме. Какво става?
Хъксли доби загрижен вид.
— Имаме малък проблем. Всъщност, проблемът е на Макс, но мисля, че може да засегне всички ни.
Джулия не беше опитен психолог, но дългият й медицински стаж и спокойното поведение я направиха и корабен психиатър.
Кабрило метна мократа хавлия на раменете си и насочи вниманието си към Хъкс.
— Разкажи ми.
— Тази вечер му се обади бившата му жена.
Хуан я прекъсна.
— Има три бивши съпруги. Коя от тях?
