секундата. Добре прикритите стрелци смениха на автоматичен откос и обсипаха паркинга, където смятаха, че са Линк и Кабрило.
Двамата мъже бяха безнадеждно изложени на куршумите и ако не намереха бързо прикритие, щяха да умрат през следващите няколко секунди. Втурнаха се обратно в склада.
Хуан стигна първи до мястото на взрива. Бетонът бе разбит, а в средата на пода имаше голям кратер, който миришеше на експлозив. Но количеството С–4, който бяха заложили, очевидно бе малко. Плочата бе прекалено дебела. Кабрило насочи лъча на фенера си над кратера и не видя нито едно място, където да са направили пълен пробив. Поражението го накара да се намръщи.
В металната стена на сградата се появиха дупки от куршуми. Хуан се завъртя, без дори да осъзнае, че вече бе извадил пистолета си. Стрелците стояха от двете страни на вратата. Той изстреля три куршума, но нито един от мъжете не помръдна.
Линк скочи покрай него и се приземи в центъра на кратера. Когато краката му се удариха в бетона, под него се отвори огромна дупка и той изчезна в земята. Теглото му се оказа достатъчно тежко да разбие плочата. Хуан се метна в тъмната дупка и усети, че ветрецът, който духаше от дълбочината, носеше студената миризма на смърт.
24.
Юмрукът потъна дълбоко в корема на Макс и го накара да се свие, доколкото въжетата, които го държаха към стола, му позволяваха. Зелимир Ковач не бе използвал и половината от великанската си сила, а Хенли имаше чувството, че вътрешностите му са се втечнили. Той изстена от болката, от смазаната му уста излетя струя кръв.
Беше четвъртият пореден удар и не го очакваше. На очите му имаше превръзка и той можеше да разчита само на ритъма на мъчителя си, за да предвиди удара, а досега Ковач не бе установил определен ритъм. Ударите му бяха случайни и силни. Нанасяше ги от десет минути, но още не бе задал и един въпрос.
Лепенката върху очите на Макс внезапно бе откъсната заедно с част от дебелите му вежди. Стори му се, че заливат лицето му с киселина и не можа да удържи крясъка си.
Огледа се, като примигна през сълзи. Стаята беше гола и стерилна, с бели каменни стени и бетонен под. В краката на Макс имаше зловещ канал и маркуч, вързан към чешмата до металната врата. Тя беше отворена и навън се виждаха същите каменни стени и грозна бяла боя.
Ковач стоеше над Макс, облечен в панталон и фланелка без ръкави. Потта на сърбина и кръвта на Макс бяха направили лекета по памучната тениска. Двама пазачи в гащеризони стояха облегнати на стената с каменни физиономии. Ковач протегна ръка към единия и мъжът му подаде купчина листа.
— Според сина ти — започна Ковач — името ти е Макс Хенли. Работиш на търговски кораб като инженер. Вярно ли е?
— Върви по дяволите — отвърна Макс с тих, заплашителен тон.
Ковач стисна нервния възел на тила на Макс, изпращайки дива болка до всяка част от тялото му. Засили напрежението, докато инженерът задиша тежко.
— Вярна ли е информацията? — настоя сърбинът.
— Да, по дяволите — изръмжа Макс през зъби.
Ковач пусна тила му и заби юмрук в челюстта му.
— Това е заради лъжата. Имаше вграден в крака предавател. Това не е типично за корабните инженери.
— Компанията, което наех, за да си върна Кайл — промърмори Макс, като му се искаше да може да разтърка изтръпналото си лице. — Те го имплантираха. Част от мерките за безопасност.
Ковач го фрасна отново в лицето.
— Добър опит, но белегът е поне на шест месеца. Не беше лъжа. Хъксли бе имплантирала новия чип преди седем месеца.
— Не е. Кълна се — излъга Макс. — Просто заздравявам бързо, но грозно. Виж ми ръцете.
Сърбинът сведе поглед надолу. Ръцете на Хенли бяха покрити с плетеница от стари белези. Това не означаваше нищо за Ковач. Той се наведе към Макс и почти залепи лице в неговото.
— Причинил съм повече белези от хирург през живота си и знам как заздравяват хората. Този е поне на шест месеца. Кажи ми кой си и защо имаш вграден предавател.
Отговорът на Макс бе да фрасне с темето на оплешивяващата си глава носа на Ковач. Въжетата, с които бе стегнат, му попречиха да счупи костта, но поне изпита задоволство от шурналата кръв.
Сърбинът го изгледа с дива животинска ярост. Макс си знаеше, че ударът ще му донесе най-зловещия побой в живота му, но сега си помисли дали не е прекалил.
Юмруците на сърбина заработиха ожесточено. Удряше жертвата си безразборно и свирепо, с инстинкта на първобитен. Макс понесе удари върху лицето, гърдите, корема, рамената и слабините. Крошетата бяха нанесени с такава скорост, че се запита дали не го удряше и друг човек, но когато очите му се подбелиха, осъзна, че е само Ковач.
Минаха цели две минути след като Макс се отпусна в безсъзнание на стола си, преди един от пазачите най-после да пристъпи напред и да удържи сърбина. Ковач прикова побеснелите си очи в пазача, който бързо отстъпи назад, но разсейването охлади гнева му.
Погледна презрително припадналия Хенли. Хвана китките му и ги изви назад, докато костите изпукаха и капчици от потеклата кръв се смеси с локвата на пода. Повдигна десния клепач на Макс, но видя само бялата очна ябълка. После се завъртя към пазачите.
— Проверете го след два-три часа. Ако не проговори следващия път, ще доведем сина му от Коринт и ще видим колко време ще издържи да гледа как пребиваме детето му, преди да ни каже онова, което искаме да знаем.
Той излезе навън. Двамата пазачи изчакаха няколко секунди и го последваха, затваряйки тежката врата зад себе си. Не погледнаха назад, нито усетиха движение в стаята, тъй като това бе последното, което очакваха.
Наблюдавайки ги през полузатворените си очи, Макс се задвижи в мига, когато му обърнаха гръб. По време на ужасния побой бе мърдал непрестанно напред-назад на стола, за да разхлаби въжетата. Яростта бе попречила на Ковач да види това, а пазачите бяха решили, че гърчовете му са реакция на ударите. Но действията на Макс бяха хладнокръвни и целенасочени.
Той се наведе и грабна един от листовете, които Ковач бе метнал настрани, когато го удари в носа. Хвърли се към вратата енергично заедно със стола. Имаше само един шанс, защото дори и да оживееше след поредния побой, щеше да им каже всичко, което искаха, за да защити сина си.
Прицели се идеално. Листът се плъзна между вратата и касата миг преди ключалката да щракне и да попречи на болта да пасне на мястото си.
Макс се отпусна обратно на стола. Да, това наистина бе най-зловещият побой в живота му. Дори по- жесток от онези във виетнамския затвор. Опипа с език устата си и усети, че два от зъбите му са разклатени. Чудо бе, че носът му не бе счупен, а сърцето му не бе спряло.
Мястото, откъдето бяха изтръгнали предавателя, почти не го болеше в сравнение с останалите части на тялото. Гърдите му бяха зверски насинени и само можеше да си представи щетите по лицето си. Е, и преди побоя не бях особено красив, помисли си той небрежно, а сухата му усмивка докара прясна кръв от раните по устата му.
Макс си разреши десет минути, за да се съвземе. Ако се отпуснеше за по-дълго, щеше да се схване. В болката имаше и лъч надежда — поне не бяха довели Кайл в този ад. Беше обратно в Гърция. Макар и в ръцете на „Отговорните“, бе в сравнителна безопасност. Тази мисъл повдигна духа му.
По негова преценка бяха изминали шест минути, когато започна да се труди върху разхлабените въжета. Освободи китките си и задърпа въжетата около гърдите си. Най-после успя да освободи и краката си и да се изправи. Стисна облегалката на стола, за да не припадне.
— Не се чувствам много добре — промърмори той и зачака зрението му да се проясни.
Отвори тежката врата колкото се можеше по-тихо. Коридорът бе празен. Осветлението, монтирано на бетонния таван, хвърляше ярка светлина, примесена с дълбоки сенки, и придаваше на стените мизерен вид,
