макар очевидно да бяха нови.
Макс смачка листа и го натъпка в ключалката, за да не позволи на вратата да се затвори, после тръгна по коридора, като внимаваше да не остави кървави следи зад себе си.
На първия кръстопът чу приглушени гласове вляво, затова зави надясно. Поглеждаше назад всяка секунда. Подмина няколко врати без табелки. Притисна ухо към студения им метал, но не чу нищо и продължи напред.
Влажният въздух и липсата на прозорци го накараха да си помисли, че се намираше в подземие. Нямаше доказателство, но не се съмняваше в преценката си.
Завъртя се още два пъти в едноцветния лабиринт и стигна до друга врата. Чу бръмчене на машини вътре. Завъртя бравата и вратата се отвори. Надникна вътре, не видя светлина и предположи, че помещението е празно. Вмъкна се вътре бързо и затвори вратата зад гърба си. Опипа стената и намери ключа за осветлението.
Разкри се огромно пространство под нивото на пода, където стоеше. Намираше се в контролното помещение над електроцентралата. Зад дебело изолирано стъкло се виждаха четири огромни реактивни двигателя, завинтени с болтове към пода и захранвани от тръби за гориво. Само една от турбините бе в действие, но стаята жужеше от електрическия ток.
Или мястото е огромно и подслонява две хиляди души, помисли си Макс, като хвърли експертен поглед наоколо, или употребяват електричеството за нещо друго. Запомни това несъответствие и тръгна към вратата.
Върна се обратно в коридора. Наоколо нямаше видими камери, нито патрулиращи пазачи. Макс реши, че Ковач сигурно се чувстваше в пълна безопасност тук. Запомни и този факт и продължи да търси изход от лабиринта.
Най-после стигна до врата с надпис „Стълбище“, но, когато я отвори, видя, че стълбите водеха само надолу.
— Заслужава си риска — промърмори той и заслиза надолу.
Стълбите го отведоха четири етажа по-надолу и Макс се озова на слабо осветена площадка. Единствената врата водеше към още по-тъмен тунел, който вървеше перпендикулярно на стълбището. За разлика от другите райони, които Макс бе огледал, идеално кръглият тунел беше от грубо издялан камък и достатъчно висок, за да може да стои прав. Видя, че някаква машина бе оставила груби следи върху тъмния камък. Нямаше светлини, така че не можеше да определи колко е дълъг тунелът и за какво служи. Единствените насочващи следи бяха дебелите медни жици, окачени по тавана в керамични изолатори. Сигурно имаше стотина, всяка разположена грижливо. Инженер по образование, лесно се досети, че жиците можеха да поемат с лекота електричеството от генераторите, които бе видял горе.
— Какво би трябвало да правиш, хубавице? — зачуди се той на глас.
Разбира се, не получи отговор.
Поколеба се дали да проследите жиците с надеждата, че водеха към изход, но неподвижният въздух го накара да си помисли, че в тунела нямаше изход. Освен това не бе забравил, че е на двайсет метра под земята, може би дори повече.
Тръгна обратно към стълбището. Тялото му протестираше на всяко стъпало. Дишането му се затрудни и му се стори, че бяха стегнали менгеме около сърцето му. Дори ако ребрата му не бяха счупени, със сигурност поне две-три бяха напукани. Дишаше тежко, когато стигна до горната площадка и залепи ухо до вратата. Чу приглушени гласове. Стори му се, че единият каза:
— Скай е след два дни, така че ще имаме нужда…
Изчака няколко секунди, преди да отвори вратата. Коридорът беше пуст. Не се чуваше дори ехото от стъпките на пазачите.
Макс поднови търсенето на изход. Намираше се на половината на дълъг коридор, когато чу приближаването на хора. Движенията им бяха бързи и уверени. Макс си помисли, че може да са Ковач и хората му, тръгнали към килията, за да го обработят още веднъж, макар да бе минал само половин час, откак го оставиха. Знаеше, че не можеше да се затича, дори да иска, затова нямаше друг избор освен да се вмъкне през една от металните врати в коридора.
Задържа вратата леко открехната и се притисна към нея, когато стъпките се приближиха. След като го подминаха, Макс погледна през рамо към тъмната стая. На мъждивата светлина от малка крушка видя шест легла, подредени в редици. На тях спяха шест души. Един от тях сигурно имаше неспокоен сън, защото внезапно изсумтя, надигна се и се вторачи късогледо в мрака.
— Стив? — извика той тихо.
— Да — бързо отговори Макс. — Заспивай.
Младият мъж се отпусна обратно на леглото и обърна гръб на Макс. Задиша равномерно след секунда.
Хенли не можеше да каже същото за собственото си дишане. Имаше чувството, че сърцето му щеше да изскочи от гръдния кош всеки момент. Изчака още няколко секунди, после се измъкна от спалното помещение.
Обикаля сградата почти час, преди да намери стълбище, което водеше нагоре, потвърждавайки подозренията му, че бе в някаква подземна база. Прецени, че сградата бе поне десет хиляди квадратни метра. Що се отнася до предназначението й, можеше само да гадае.
Той изкачи още два етажа и стигна до поредната врата. Залепи ухо до метала и зачака. Чу някакви звуци, но не можа да ги идентифицира. Открехна вратата леко и надникна през процепа. Видя част от нещо, което приличаше на гараж. Металният покрив се издигаше на около седем метра височина. Рампа водеше към две гаражни врати с промишлени размери. Вградени в скалата до тях имаше врати от закалена стомана, които изглеждаха непревземаеми с нещо по-малко от ядрена бомба. Макс чу звук от радио. Песента му звучеше като побеснели котки, които се биеха в чувал. Приличаше на онези, които слушаше Марк Мърфи.
Не видя никого, затова бързо влезе и се скри под работна маса, отрупана с мърляви инструменти. Тъкмо когато вратата се затвори, той осъзна ужасено, че електронната ключалка се активираше с код, както и с отпечатък от ръка. Нямаше начин да се върне в килията си и се надяваше, че ще успее да се измъкне от други мъчения.
Гаражът бе слабо осветен, но в далечната му част, където двама монтьори се трудеха върху пикап, светеше лампа. Очевидно мъжете подменяха радиатора и заваряваха нещо в предната част на пикапа. Видя синия блясък на ацетиленова горелка и усети миризмата на горещ метал. В гаража бяха паркирани и други коли. Макс видя два големи камиона и няколко джипа като онзи, с който Хуан бе избягал от имението на „Отговорните“ в Гърция.
Хенли знаеше, че времето му изтича. Искаше му се Кабрило да бе с него сега. Хуан притежаваше невероятната способност да изготви и изпълни план и в най-тежките положения. Макс, от друга страна, бе бавен и методичен и атакуваше проблемите с груба сила и решителност.
Скоро Ковач щеше да се върне в килията и Хенли трябваше да избяга колкото се може по-далеч от това място. Придвижвайки се предпазливо, той осъзна, че гаражните врати бяха единственият изход. Сигурен беше, че радиото нямаше да заглуши отварянето им. Но нямаше друг избор. Груба сила, помисли си той.
Гаечният ключ, който грабна, бе дълъг поне четиридесет сантиметра и тежеше пет килограма. Размаха го в ръка и си припомни първото си сбиване. Беше тийнейджър. Откачен наркоман, въоръжен с нож, се опита да обере бензиностанцията на чичо му. Макс изби осем от зъбите на крадеца с гаечен ключ като този, който държеше сега.
Той пристъпи напред внимателно, като се криеше, където можеше. Напредваше бавно, тъй като периферното зрение е пригодено към улавянето на движения. Звуците му бяха заглушени от радиото.
Един от монтьорите бе скрил лицето си зад маска за заваряване, затова Макс се съсредоточи върху втория, висок, слаб мъж на около тридесет години, с гъста брада и мазна коса, вързана на опашка. Той беше наведен над двигателя, заровил ръце в купчини маркучи. Не усети присъствието на Макс зад гърба си. Хенли го халоса с отлично премерен удар.
Монтьорът падна като посечен. Цицината на главата му щеше да мине след няколко седмици.
Макс се завъртя. Заварчикът беше доловил движението и тъкмо се изправяше и се канеше да свали
