широка усмивка. Той плати на шофьора и изтича нагоре по стълбите на викторианския навес за лодки, част от старото имение, обърнато към река Потомак. Остави багажа си на земята, огледа комбинацията между кабинет и бърлога и в ума му зазвучаха познатите думи на Робърт Луис Стивънсън.
Подобно на самия Остин, къщата му бе съчетание на контрасти. Той бе човек на действието и физиката, храбростта и бързината му го правеха сила, с която всеки трябваше да се съобразява. В същото време имаше страхотен интелект и често черпеше вдъхновение от големите умове на отминалите столетия. Работата му редовно бе свързана с използването на последните постижения на високите технологии, но любовта му към миналото бе намерила най-силен израз в двата пистолета за дуел, които висяха над камината. Те бяха част от колекция, включваща над двеста комплекта. Увеличаваше я непрекъснато въпреки ограниченията на държавната заплата.
Тази двойственост на личността му се отразяваше в удобната колониална мебел от тъмно дърво, която контрастираше с чистите бели стени, подобни на стените на нюйоркска галерия, по които висяха модерни оригинали. Многобройните книжни лавици се огъваха под тежестта на стотици книги, сред които можеха да се видят първите издания на Джоузеф Конрад и Херман Мелвил, както и разръфаните томове с трудовете на големите философи. И докато можеше да прекарва часове наред в изучаването на мъдростта на Платон и Кант, богатата му музикална колекция бе пълна предимно с прогресив джаз. Странно, но малко неща показваха, че прекарва повечето от работните си дни в морето или под водата. Изключение правеше една примитивна картина на клипер, още няколко на други ветроходи, снимка на яхтата му и поставен в стъклена кутия модел на състезателния му хидроплан.
С много любов Остин бе превърнал навеса за лодки в жилище. По-голямата част от работата бе свършил сам. Покрай мисиите си в НАМПД, а преди това и в ЦРУ, бе обиколил целия свят. Но когато свършеше работа, винаги можеше да се върне в безопасното си пристанище, да свали платната и да хвърли котва. Помисли си, че единственото, което липсва за завършването на тази моряшка аналогия, е щедра порция грог.
Отиде в кухнята и си наля чаша тъмен ром и ямайска джинджифилова бира. Ледът иззвъня приятно в стъклото, когато отвори широко вратата, за да прогони миризмата на застояло. Излезе на кея, вдиша с пълни гърди свежия речен въздух и се загледа в бавно движещите се води на Потомак в отслабващата светлина. Нищо не се бе променило. Реката бе прекрасна и спокойна като винаги.
Настани се в огромния дървен стол, облегна се назад и се загледа в небето, сякаш звездите можеха да му кажат какво се крие зад събитията от последните няколко дни. Перипетиите му на Фарьорските острови и в Копенхаген щяха да приличат на сън, ако не беше сърбежът в гърдите от заздравяващата прободна рана и болезнената цицина на мястото, където бухалката бе улучила канчето му. Спокойно можеше да свърже пряко саботажа на кораба на SOS и нападението на тихата копенхагенска уличка. Мрачните стимули, вдъхновили саботажа на кораба, очевидно целяха постигането на определена цел. С две думи, някой просто искаше да извади SOS от играта. Когато самият той бе започнал да прекалява с любопитството си, се бе превърнал в мишена — първо в Скаалсхавн, а после и в Копенхаген.
Ситуацията можеше да се обобщи с простото уравнение: когато някой се приближи прекалено близо до компанията „Океанус“, последиците може да са катастрофални. Мислите му се върнаха към рибната ферма на Фарьорските острови и онова нещо в резервоара, което му бе изкарало акъла. Над рибарника на „Океанус“ се носеха зловонията на абсолютното зло. Как го бе нарекъл Йоргенсен? „Нечисто“. А и появата на онзи баски магнат Балтазар Агирес и донкихотовският му поход… Какво беше всичко това?
Превърташе в ума си събитията от последните няколко дни, докато не усети, че клепачите му започват да се затварят. Допи си питието, изкачи стъпалата до спалнята в кулата около мансардния покрив и си легна. Спа дълбоко и се събуди рано сутринта, освежен от почивката и каната силно кафе „Кона“. Обади се на един стар приятел от ЦРУ да му каже, че ще го навести, после звънна в централата на НАМПД да предупреди, че ще закъснее.
За разлика от колегата си Дърк Пит, който колекционираше стари автомобили и си умираше да ги кара, Остин си оставаше безразличен към сухоземните транспортни средства. Качи се в колата на НАМПД, която не бе забележима с нищо, освен с тюркоазния си цвят, стигна до Лангли по познатия от годините в ЦРУ път и паркира до десетките други държавни автомобили. След 11 септември мерките за сигурност в грамадния комплекс бяха затегнати.
Херман Перес, на когото се бе обадил, го чакаше в района за посетители. Беше слаб мъж с тъмна кожа и тъмнокафяви очи, отговарящи на цвета на оредяващата му коса. Помогна му да мине по-бързо през охраната и го поведе през лабиринта коридори към един учудващо незатрупан с хартия кабинет. Единствените неща на бюрото бяха монитор, телефон и снимка на привлекателна жена с две страхотни хлапета.
— Кърт, радвам се да те видя! — каза Перес и му направи знак да седне. — Да не си решил да скочиш от кораба на Сандекър и да се върнеш в Компанията? Бихме се радвали. Уменията в областта на плаща и кинжала, които така добре владееш, отново са на почит в Лангли.
— Адмирал Сандекър може би има какво да каже по този повод. Аз обаче си признавам, че още ми се насълзяват очите, като се сетя за веселбата последния път.
— Тайното спасяване на ракетите при Гибралтар. — Перес се ухили хлапашки. — Господи, наистина си го биваше.
— Мислех си за това, докато карах насам. Колко време мина?
—
Остин кимна.
— Светът се промени доста оттогава.
Перес се разсмя.
— Не и за теб, приятелю! По дяволите, четох за изумителната спасителна операция при Фарьорските острови. Изобщо не си се променил — все същата луда глава.
Остин изстена.
— Напоследък за всяка минута лудост прекарвам по един час зад бюрото и се занимавам с доклади.
— Точно! И аз бих предпочел да карам без бумащина, макар че започнах да харесвам фиксираното работно време, откакто станах татко. Две хлапета, можеш ли да си представиш? Да си книжен плъх понякога не е съвсем лошо. Можеш да опиташ.
— Не, благодаря. Предпочитам да ми татуират очните ябълки.
Перес се разсмя.
— Е, едва ли си дошъл тук да си бъбрим за добрите стари времена. По телефона каза, че търсиш информация за Балтазар Агирес. Защо се интересуваш от него, ако мога да попитам?
— Можеш, разбира се. Натъкнах се на Агирес на Фарьорските острови. Видя ми се доста забележителен тип. Зная, че е корабостроителен магнат, но предполагам, че зад фасадата има и други неща.
— Значи си
— Ловеше риба. Също като мен.
— Трябваше да се сетя — каза Перес. — Беля с беля се надушват.
— Той защо е беля?
— Какво знаеш за баското сепаратистко движение?
— Че го има отдавна. От време на време баските терористи взривяват някоя обществена сграда или убиват някой невинен държавен служител.
— В общи линии това е — каза Перес. — От десетилетия се говори за отделна баска държава между Испания и Франция. Най-радикалната група ЕТА започва да се бори за автономна република през 1968 година. След смъртта на Франко през 1975 година новото испанско правителство дава на баските повече политическа власт, но ЕТА иска цялата баница. Откакто действат, са убили над осемстотин души. Всеки, който не е с тях, е против тях.
— Позната история по цял свят, за съжаление.
— Политическото крило на сепаратисткото движение е партията Батасуна. Някои я сравняват с Шийн Фейн, публичното лице на ИРА. Испанското правителство се ядоса след последвалите нови убийства и
