откриването на голям склад за оръжие на ЕТА. Автономията не върши работа, затова забраниха Батасуна и се заеха да сложат край на цялото сепаратистко движение.
— И къде е мястото на Агирес в цялата тази кървава картинка?
— Инстинктът ти правилно ти показва, че зад фасадата се крие нещо повече. Той е един от основните поддръжници на Батасуна. Властите го обвиняват във финансов тероризъм.
— Хареса ми. Не приличаше на терорист — каза Остин, като си спомни непосредствеността на спасителя си.
— Е, Сталин също може да прилича на добродушен дядо.
Остин се сети за екипажа от здравеняци и тежкото въоръжение на яхтата.
— Е, обвиненията верни ли са?
— Той открито признава, че е поддържал Батасуна, но посочва, че е била законна партия, когато я е спонсорирал. Властите подозират, че продължава да налива пари в движението. Нямат доказателства, а и Агирес има доста силни връзки и трудно може да бъде изправен пред съда с неубедителни доказателства.
— Ти какво мислиш за него?
— През всичките ми прекарани в Испания години не съм го срещал нито веднъж и точно затова се изненадах, когато каза, че си го виждал. Мисля, че е умерен и предпочита да се намери мирно сепаратистко решение, но убийствата на ЕТА работят против каузата му. Страхува се, че мерките срещу баските само ще разпалят конфликта още повече и ще изложат на опасност невинни граждани. Може и да е прав.
— Явно върви по доста тънко въже.
— Някои казват, че от напрежението малко се е смахнал. Говорел за някакво средство европейското обществено мнение да се обърне в полза на баската нация. Намекна ли ти какво има предвид? — Перес присви тъмните си очи. — Със сигурност не сте приказвали само за риболов.
— Останах с впечатление, че много се гордее с баското си наследство. Яхтата му е кръстена „Навара“. Не каза нито думичка за политика. Разговаряхме предимно за археология. Той е любител археолог и силно се интересува от собствените си прадеди.
— От думите ти излиза, че е кандидат за смахнат професор. Ще те предупредя нещо, приятелю. Испанската полиция с най-голяма радост би го изправила пред стената. Нямат преки доказателства за връзката му с терористичните актове, но щом ги получат, не би пожелал да се окажеш на пътя им.
— Ще го имам предвид. Благодаря за съвета.
— По дяволите, Кърт, това е най-малкото, което мога да направя за стар боен другар.
Преди Перес да успее отново да потъне в спомени, Остин си погледна часовника.
— Трябва да се размърдам. Благодаря, че ми отдели време.
— Няма нищо. Дай да обядваме някой път заедно. Липсваш ни. Тук още се говори за безочието на Сандекър да те открадне за НАМПД.
Остин стана.
— Може би някой ден ще работим в съвместна операция.
Перес се усмихна.
— Би било хубаво.
Трафикът бе намалял и скоро Остин видя блестящата на слънцето зелена стъклена фасада на тридесететажната сграда на НАМПД, издигаща се над Потомак. Изстена, когато влезе в кабинета си. Усърдната му секретарка бе приготвила спретната купчина розови бележки с пропуснати обаждания в средата на бюрото. Освен това трябваше да се пребори с цяла лавина имейли, преди да стигне до писането на доклада за „Океанус“.
Ех, вълнуващият живот на лудата глава! Превъртя списъка с електронни съобщения, изтри половината като маловажни и порови из розовите листчета. Имаше съобщение от Пол и Гамей. Бяха заминали за Канада да проверят едно предприятие на „Океанус“. Дзавала бе оставил съобщение на телефонния секретар, че ще се прибере вечерта за една гореща среща. Някои неща си остават неизменни — Остин поклати глава. Неговият красив и очарователен партньор бе много търсен от женската половина на Вашингтон. Въздъхна и започна да чука по клавиатурата. Приключваше първата чернова, когато телефонът иззвъня.
— Добър ден, господин Остин. Надявах се да ви открия в кабинета ви.
Позна гласа на Тери и се усмихна.
— Вече копнея за открито море. Предполагам, че полетът с конкорда е минал добре.
— Да, но се чудя защо ли ми трябваше да бързам. Входящата ми кутия е пълна с отчети и указания. Както и да е, не се обаждам, за да се оплаквам. Бих искала да се видим.
— Вече съм почти на прага. Какво ще кажеш за разходка? Коктейли, вечеря. А после, кой знае?
— Ще трябва да отложим това „кой знае?“ за известно време. Става въпрос за работа. Маркъс иска да говори с теб.
— Наистина почвам да не харесвам приятеля ти. Все пречи на нещо, от което може да излезе любовната връзка на века.
— Важно е, Кърт.
— Добре, ще се срещна с него, но само при едно условие. Уговаряме се за довечера.
— Готово.
Тя му съобщи мястото и времето на срещата. И без да се брои чарът й, Остин щеше да приеме да се види с Райън — беше стигнал до задънена улица и смяташе, че може да научи нещо ново. Затвори, облегна се във въртящия се стол и сплете пръсти на тила си. Замисли се за „Океанус“. Гръдният кош го болеше, когато вдигаше ръка. А болката доста добре помагаше на паметта.
Интересно дали двамата Траут бяха попаднали на нещо. Не се бяха обаждали, след като бяха оставили съобщението. Опита се да ги намери на клетъчните им телефони, но никой не вдигаше. Не се разтревожи. Пол и Гамей бяха напълно способни да се погрижат за себе си. После звънна на помощник-директора на НАМПД Руди Гън и се уговориха да се срещнат на обяд. Може би прословутите аналитични способности на Руди щяха да му дадат някакъв ориентир в плетеницата около загадъчната корпорация.
След разговора с Гън се замисли за Агирес и се запита дали няма някаква връзка между баския тероризъм и агресивното поведение на „Океанус“. Агирес бе споменал прародителя си Диего. Остин си припомни обсебеността на магната от предшественика му и си помисли, че Агирес е на път да открие нещо. От личен опит знаеше, че миналото винаги е ключ към настоящето. Трябваше му човек, който да го води през тези пет века назад. Едно име веднага изскочи в съзнанието му. Остин вдигна телефона и набра номера.
21
Световноизвестният историк на морското дело и чревоугодник Жулиен Перлмутер бе изпаднал в екстаз и агония. Седеше пред тристагодишната тосканска вила, от чиято покрита тераса се разкриваше, завладяваща гледка към покритите с лозя хълмове. В далечината се виждаше прочутата катедрала на Флоренция. Широката дъбова маса пред него се огъваше от италиански ястия, като се започне от домашно приготвените пикантни наденички и се стигне до дебелия бифтек по флорентински. Имаше толкова много прекрасна храна, толкова много прекрасни цветове и аромати, че всъщност му беше трудно да реши откъде точно да започне.
— Стегни се, старче — промърмори той и почеса сивата си брада, докато гледаше трапезата. — Че иначе ще умреш от глад сред това изобилие.
С теглото си от сто и осемдесет килограма Перлмутер изобщо не рискуваше да залинее. Откакто преди десет дни бе пристигнал в Италия, бе проял пътя си по италианския ботуш на рекламна обиколка на едно италиано-американско кулинарно списание. Бе бъхтил из винарски изби, кръчми и рибни ресторанти, бе позирал пред камерите в пълни с пушени бутове хладилни помещения и бе изнасял лекции по история на кулинарията — връщаше се в миналото чак до епохата на етруските. Навсякъде, където спираше, го очакваха разточителни пиршества. Тъкмо претоварването на сетивата му го бе довело до сегашното безизходно положение.
Телефонът в джоба на сакото му иззвъня. Благодарен за разсейването от затрудненото положение,
