Перлмутер го отвори и каза:
— Говорете сбито и по същество.
— Труден сте за откриване, Сен Жулиен.
Небесносините очи на червендалестото лице се разтопиха от удоволствие при звука на познатия глас на Кърт Остин.
— Тъкмо обратното, момчето ми. Аз съм като Хензел и Гретел. Върви след трохите и ще ме откриеш в сладкишената къща.
— По-лесно ми бе да последвам указанията на икономката. Каза ми, че си в Италия. Как върви обиколката?
Перлмутер потупа огромния си корем.
— Много задоволително, меко казано. Предполагам, че в окръг Колумбия всичко е наред?
— Доколкото ми е известно. Току-що се върнах от Копенхаген.
— А, градът на Ханс Кристиан Андерсен и Малката русалка. Бях там преди няколко години, вечерях в един ресторант и…
Остин го прекъсна, преди да започне да изрежда най-подробно менюто.
— С удоволствие бих изслушал разказа ти. Но точно в момента се нуждая от историческата ти експертиза.
— Винаги съм готов да говоря за историята на кулинарията. Давай.
От НАМПД често използваха услугите на Перлмутер.
— Някога да си попадал на баски мореплавател на име Диего Агирес? Петнадесети или шестнадесети век.
Перлмутер се зарови в енциклопедичния си ум.
— А, да, нещо свързано с „Песен за Роланд“, епичната френска поема.
— „Шансон дьо Роланд“? Борих се с нея на уроците по френски в гимназията.
— Значи легендата ти е позната. Роланд бил племенник на Карл Велики. Задържал сарацините при Ронцесвал благодарение на вълшебния си меч Дурендал. Преди да умре, започнал да удря меча си в скалата, за да не попадне в ръцете на враговете му, но Дурендал не се счупил. Надул рога, за да призове помощ. Карл Велики го чул и пристигнал с армиите си, но било късно. Роланд бил мъртъв. През вековете се превърнал в баски герой и символ на упорития им характер.
— И как стигаме от Роланд до Агирес?
— Спомням си едно споменаване на фамилията Агирес в трактат от осемнадесети век за пътуванията до Новия свят преди Колумб. В него се казва, че Агирес предприемал многократни риболовни плавания във водите на Северна Америка десетилетия преди Колумб. За съжаление, влязъл в конфликт с испанската инквизиция. Имало непотвърдени сведения, че у него били реликвите на Роланд.
— От казаното от теб излиза, че историята за Роланд не е просто легенда. Мечът и рогът наистина са съществували.
— Явно Инквизицията си е мислела така. Страхували са се, че реликвите могат да се използват да вдигнат баските на въстание.
— Какво станало с Агирес и реликвите?
— Изчезнали. Доколкото си спомням, няма споменаване за корабокрушение. Мога ли да те попитам какво поражда този интерес?
— Срещнах потомък на Диего Агирес. В момента върви по следите на отдавна изчезналия си предшественик. Но не ми спомена нищо за свещени реликви.
— Не се изненадвам. Баските сепаратисти продължават да взривяват бомби в Испания. Бог знае какво ще се случи, ако се доберат до подобни символи.
— Спомняш ли си нещо друго за Агирес?
— В момента — нищо конкретно. Ще се поровя в книгите си, като се прибера. — Перлмутер бе собственик на една от най-богатите библиотеки, свързани с мореплаването. — Пътувам за Джорджтаун след няколко дни, имам още една спирка в Милано.
— Оказа ми огромна помощ, както обикновено. Ще поговорим отново. Buon Appetito.
— Grazie — отвърна Перлмутер, прекъсна връзката и пак насочи вниманието си към масата. Тъкмо се канеше да забоде вилица в подноса с маринован артишок, когато домакинът му, който притежаваше вилата и лозята наоколо, се появи с дългоочакваната бутилка вино.
Изглеждаше потресен.
— Не сте докоснали храната си! Да не сте болен?
— О, не, сеньор Ночи. Бях разсеян от телефонно обаждане във връзка с един исторически въпрос.
Побелелият италианец кимна.
— Може би вкусът на глиганското
— Превъзходно предложение, приятелю.
Дигата бе разбита и Перлмутер се нахвърли върху храната с обичайния си жар. Ночи любезно не даде воля на любопитството си, докато гостът му поглъщаше ястията. Но когато Перлмутер избърса малката си уста и остави салфетката, каза:
— Аз съм любител историк. Невъзможно е да не станеш такъв, когато живееш в страна, пълна с останки от безброй цивилизации. Може би ще мога да ви помогна по вашия въпрос.
Перлмутер си наля още една чаша кианти, реколта 1997, и предаде разговора си с Остин. Италианецът наклони глава на една страна.
— Не зная нищо за този баск, но разказът ви ме подсеща за нещо, на което попаднах, докато правех едно проучване в Biblioteca Lurenziana.
— Посещавал съм Лаврентинската библиотека преди много години. Бях запленен от ръкописите.
— Повече от десет хиляди шедьовъра — съгласи се Ночи. — Както знаете, библиотеката е основана от фамилията Медичи, с цел да съхранява безценната им колекция книги. Пишех студия за Лоренцо Великолепни. Надявам се да я публикувам някой ден, макар да се съмнявам, че някой ще я прочете.
— Бъдете сигурен, че аз ще я прочета — тържествено заяви Перлмутер.
— В такъв случай трудът си заслужава — каза Ночи. — Както и да е, един от рисковете на изследването е изкушението да се отклониш от основната магистрала и докато бях в библиотеката, тръгнах по една отбивка, която ме отведе до папа Лъв X от рода Медичи. След смъртта на крал Фердинанд през 1516 година седемнадесетгодишният му приемник Карл V бил подложен на натиск да ограничи властта на Инквизицията. В силната хуманистка традиция на рода Медичи, Лъв желаел съкращаването на броя инквизитори. Но съветниците на Карл убедили младия владетел, че Инквизицията е жизненоважна за запазването на трона, и гоненията продължили още цели три столетия.
— Тъжна глава в човешката история. Приятно е да научиш, че Агирес е имал смелостта да надигне глас. Но мрачните сили са били могъщи.
— И никой не е бил по-мрачен от един испанец на име Мартинес. Той изпраща писмо до краля, в което го увещава да подкрепи Инквизицията и да разшири властта й. Доколкото мога да преценя, писмото било препратено на Лъв за коментар и така се озовало в библиотеката с останалите книжа на папата. — Ночи поклати глава. — Фанатично бълнуване на чудовище. Мартинес мразел баските, направо искал да ги изтрие от лицето на земята. Спомням си, че в писмото се споменаваше Роланд, което ми се стори необичайно в подобен контекст.
— От какво естество бе това споменаване?
Ночи въздъхна дълбоко и почука главата си с пръст.
— Не се сещам. Една от последиците от остаряването.
— Може би ще се сетите след още малко вино.
— Вярвам на виното повече, отколкото на паметта си. — Ночи се усмихна. — Помощник- библиотекарката ме е приятелка. Моля изчакайте, ще й звънна.
Върна се след няколко минути.
— Каза, че с удоволствие ще извади писмото по всяко време, по което ни е удобно.
Перлмутер отмести огромното си туловище от масата и се надигна.
— Може би малко упражнения няма да ми навредят.
