— Ти също. Тази цветиста размяна на комплименти означава ли, че сме отново приятели?
— Никога не съм ти била сърдита. Може би по-скоро
— Тогава да обявим примирие и да започнем отново.
— С удоволствие — каза тя и огледа тълпата. — Какво те е довело на този прием?
— Същото, което и теб. Сигурен съм, че не ти е убягнало от вниманието, че изложбата е дело на „Океанус“.
— Това е основната причина да сме тук.
Тери кимна към дъното на ротондата, където стоеше Бен Найтхоук. Изглеждаше неловко в черния си смокинг, не знаеше къде да си дене ръцете и пристъпваше нервно от крак на крак. Тери му махна с ръка да се приближи.
— Радвам се да се видим — каза Остин, докато се ръкуваха. — Хубав смокинг.
— Благодаря — без никакъв ентусиазъм отвърна Найтхоук. — Взех го под наем. Много е неудобен, а и… тук не се чувствам в свои води.
— Не се безпокой — каза Остин. — Повечето от редовните посетители на подобни приеми идват единствено заради храната и клюките.
— Бен се съгласи да ме придружи — каза Тери. — Маркъс реши, че може да се сети още нещо, като види изложбата.
— И така ли е?
— Все още не — каза Тери. — А ти? Научи ли нещо?
— Да — с напрегната усмивка отвърна Остин. — Научих, че не се вслушваш в предупрежденията за евентуална опасност.
— Нищо ново — каза Тери, сякаш се опитваше да запази търпение в присъствието на досадно хлапе. Остин издържа предизвикателния й поглед и реши, че си губи времето с опитите си да я накара да размисли.
— Отивам да погледам състезанието с шейни — каза той. — Ще дойдете ли и вие?
— С удоволствие — каза тя и хвана Найтхоук под ръка. — И ние се бяхме запътили натам.
Един от разпоредителите ги насочи. Движението по Медисън Авеню бе спряно, за да могат наблюдателите да пресекат до Пешеходната алея. Нощта беше прекрасна. Осветени от лъчите на прожекторите, кулите от червен пясъчник на Смитсъновия замък ясно се виждаха от другата страна на широката 240 метра тревна площ. В посока към Потомак в нощното небе се издигаше изчистената бяла стрела на монумента на Вашингтон.
Голяма част от откритата тревна площ бе оградена с жълта полицейска лента и ярко осветена от преносими прожектори. Вътре бяха наредени оранжеви пилони във формата на правоъгълник. Наоколо се тълпяха стотици гости в официално вечерно облекло и привлечени от светлините и тълпата минувачи. Виждаха се съвсем малко униформени служители от Националния парк. От другата страна на трасето, където бяха паркирани няколко камиона, се разнасяше звук като от кучкарник по време на хранене. После възбуденото скимтене и лай бяха заглушени от мъжкия глас, който се разнесе от високоговорителите:
— Добре дошли на „Жителите на ледения Север“, дами и господа. Предстои ви да видите най- вълнуващата част на представлението — състезанието с кучешки шейни. Това е нещо повече от обикновено състезание. Участниците, които са от две различни инуитски общности в Канада, ще демонстрират уменията, необходими за оцеляване в Арктика. Ловецът трябва бързо да приближи жертвата си и да използва харпуна си с безупречна точност. Както знаете, по това време на годината във Вашингтон не вали много сняг — водещият направи пауза, докато смехът утихна. — Затова вместо с плазове, шейните на състезателите са с колела. Приятно гледане!
Около камионите се раздвижиха някакви фигури, след което се разделиха на две групи — бутаха две шейни към ограденото пространство. Шейните — яркосиня и огненочервена — спряха една до друга. После изведоха кучетата и ги впрегнаха в ремъците.
Хъскитата се развълнуваха още повече от предстоящото тичане. Лаят се извиси в кресчендо и нетърпеливите кучета опънаха ремъците. Двата отбора от по девет кучета, разделени на четири двойки и един водач, упражняваха огромно количество мускулна сила, когато бяха впрегнати заедно. Макар да бяха сложили спирачките и да държаха ремъците с всички сили, кучкарите едва удържаха шейните на място.
Двама мъже, очевидно водачите, се отделиха от останалите и се настаниха в шейните. Секунда по- късно изстрел оповести началото на състезанието. Кучетата се втурнаха и шейните полетяха напред като ракети. Животните моментално се затичаха с всички сили. Несигурни в тревното трасе, водачите леко намалиха при наближаването на първия завой. Шейните малко поднесоха, но се върнаха в трасето и останаха една до друга до следващия завой, който също бе взет успешно.
Шейните отново летяха с пълна скорост и вече приближаваха мястото, където зад жълтата лента стояха Остин, Тери и Бен. Водачите подкарваха кучетата със силни крясъци. Поради меката вечер не бяха с дебелите си кожени дрехи, а само по тесни кожени панталони, напъхани в ботушите им. По голите им гърди се стичаше пот.
Шейните бяха модифицирана метална версия на онези, използвани за обучение на кучетата при липса на сняг. Стоманените мрежести платформи с дължина метър и осемдесет и ширина около метър бяха поставени на по четири самолетни колела. Водачите стояха с крака върху тесните странични удължения, привели тела над лостовете за управление, за да намалят съпротивлението на въздуха и да поставят по- ниско центъра на тежестта. Шейните летяха толкова бързо, че лицата им се виждаха като размазани петна.
Когато започнаха третата обиколка, състезателите бяха все още рамо до рамо. Червеният — беше от вътрешната страна — се опита да спечели преднина, като вземе завоя по-рязко. Шейната му силно се наклони и колелата от външната страна се вдигнаха няколко сантиметра. Водачът умело компенсира с тежестта на тялото си и докосване на спирачката и колелата отново опряха земята. Синият състезател се възползва от неуспешния му опит и макар да се намираше от външната страна, взе завоя с възхитителна прецизност и спечели четвърт дължина на правата отсечка.
Тълпата ликуваше и направо полудя, когато синята шейна се откъсна с половин дължина. Още малко и щеше да успее да застане пред червената, като по този начин водачът й на практика щеше да лиши съперника си от възможността да контролира състезанието. Синият водач непрекъснато се озърташе през рамо в очакване на удобен момент, който настъпи на четвъртия и последен завой.
Намиращата се от външната страна водеща шейна започна със съвършено пресметната скорост и под точен ъгъл да се намества пред другия състезател. Внезапно червената шейна рязко се изнесе вдясно и предното й колело докосна задното дясно на водача. Синята шейна поднесе от сблъсъка и водачът се помъчи да я овладее. Кучетата усетиха, че ще последва удар с камшик, и се опитаха да го избегнат, като задърпаха още по-силно, но действащите върху леката шейна центробежни сили се оказаха прекалено големи.
Синята шейна се килна и се преобърна. Водачът излетя във въздуха като изстрелян с оръдие. Падна тежко на земята, претърколи се няколко пъти и остана да лежи неподвижно. Кучетата продължиха да тичат, влачеха шейната, после започнаха да се хапят. Няколко души се мушнаха под жълтата лента и се втурнаха да ги спрат, други затичаха да помогнат на падналия водач.
Червеният състезател продължи с пълна скорост, макар да бе спечелил състезанието, и не забави, докато не премина финалната линия. Скочи в движение от шейната и сграбчи харпун от едно буре. И без да спре, за да се прицели, го запрати към поставената край пистата мишена. Острието се заби точно в центъра й. След това мъжът извади от колана си томахавка и също я метна към мишената. Отново улучи центъра.
Вдигна юмруци във въздуха, нададе смразяващ кръвта победен крясък и закрачи наперено по трасето с разтегната в усмивка широка уста. Арогантното му поведение сложи край на всички съмнения, че сблъсъкът може би е бил случаен. От зашеметената тълпа се чу дюдюкане, присъединиха се и други и се извисиха в гневен хор — зрителите изразяваха неодобрението си към подобна победна тактика. После, отвратени от състезанието, тръгнаха обратно към музея.
Състезателят протегна ръка към отдалечаващите се зрители, сякаш призоваваше някой да се осмели да му се изпречи. Обходи с поглед тълпата, сякаш търсеше някой достатъчно храбър и безразсъден, за да му се
