Бяла смърт

противопостави. Видя Остин и тъмните му очи се свиха в цепки. Остин се напрегна. Само на няколко крачки от него стоеше мъжът, който го бе наръгал и бе хвърлил ръчна граната в лодката му при Портата на русалката. Можеше да го познае по горящата в очите му дива омраза, дори да не бяха вертикалните татуировки по бузите и безформената маса, която бе представлявала нос преди първата им среща.

Дебелите устни на тъмното широко лице оформиха беззвучна дума. „Остин“.

Остин остана поразен, че мъжът знае името му, но скри изненадата си и каза подигравателно:

— Отдавна не сме се виждали, Нанук. Длъжник си ми за пластичната операция, която направих на хубавото ти личице.

Водачът пристъпи напред, докато помежду им не остана само педя разстояние. Разделяше ги единствено жълтата полицейска лента. Остин усети зловонния му дъх.

— Казвам се Умейлик — изръмжа. — Искам да ме викаш по име, когато ме молиш за милост.

— Не те виня, че не си доволен от работата ми върху носа ти — спокойно отвърна Остин. — Не ми даде кой знае колко материал. Плати ми за лодката, която съсипа, и ще смятам сметките за уредени.

— Единствената отплата, която ще получиш, е смъртта — изръмжа мъжът.

Дебелите му пръсти се спуснаха към колана и започнаха да измъкват костения нож от канията. Макар повечето зрители да си бяха тръгнали, наоколо все още имаше хора. Остин обаче усети, че това не означава безопасност и че този мъж няма да се поколебае да го убие дори пред десетки свидетели. Сви десния си юмрук, готов да го стовари върху счупения му нос — именно там щеше да нанесе най-много и най-болезнени поражения.

С крайчеца на окото си забеляза внезапно движение. Бен Найтхоук се бе втурнал срещу водача. Индианецът бе прекалено лек и атаката му — прекалено неумела, за да бъде успешна. Водачът изсумтя и набитото му тяло леко потрепери от сблъсъка, но се удържа на крака и силният му удар запрати Найтхоук настрани.

Ръката му отново посегна към ножа и мъжът направи крачка напред, но замръзна от внезапно разнеслите се гневни възгласи. Водачът на синята шейна тичаше към тях, следван от няколко души. Лицето му бе изцапано с прах и кръв. Умейлик рязко се извъртя към новодошлите. Размениха гневни думи, очевидно във връзка с тактиката на състезанието. Червеният водач хвърли бърз поглед през рамо към Остин, разбута останалите и тръгна към камионите.

Тери бе коленичила до Найтхоук. Остин приклекна до нея. Индианецът се бе отървал само със синина под окото.

— Този човек уби братовчед ми — каза той, докато се изправяше.

— Сигурен ли си? — попита Тери.

Найтхоук само кимна. Замаяният му поглед се закова във вървящия през тревата Умейлик и той понечи да тръгне след него. Остин му препречи пътя.

— Той ще те убие.

— Не ми пука.

— Сега не е времето — каза Остин с тон, ясно даващ да се разбере, че няма да отстъпи.

Найтхоук разбра, че решимостта му не е достатъчно силна, за да му помогне да преодолее широките рамене на Кърт, изруга и закрачи към музея.

— Благодаря, че го спря — каза Тери. — Трябва да се обадим на полицията.

— Добра идея. Но май ще ни е трудно да я осъществим.

От музея към тях идваха хора. Най-отпред крачеше високият доктор Баркър. Щом се приближи, поздрави Остин като отдавна изчезнал приятел.

— Радвам се да те видя, Остин. Тръгвах си и се отбих да ти кажа сбогом.

— Благодаря. Лично аз не съм тръгнал наникъде.

— О, може, но ние сме тръгнали. Умейлик те очаква с приятелката ти. Скоро ще научиш защо е кръстен на кремъчното копие, с което инуитите ловят тюлени.

Баркър посочи към средата на трасето за надбягване — там стоеше Белязаната мутра. След това продължи към очакващата го лимузина, съпровождан само от двама телохранители: другите му хора останаха на тревата.

Откъм камионите към тях затичаха още. Остин набързо прецени, че са поне двадесет. Двамата с Тери нямаха кой знае какви шансове. Изгледите им за спасение намаляха още повече, когато двама мъже изтичаха до преносимите прожектори, осветяващи трасето, и започнаха да ги изключват.

Най-близкото ченге се намираше на Медисън Авеню и спираше движението, за да могат гостите да се върнат в музея, а минувачите да продължат разходките си. Острият поглед на Остин проследи сенките, които се плъзнаха по тревата в типичната маневра за заобикаляне.

Той хвана Тери за ръка и се опита да я поведе към музея, но хората на Баркър преградиха пътя им. Сцената от Копенхаген се повтаряше, но този път наблизо не се виждаха кофи за боклук с удобни за защита и нападение капаци. Виждаха се само неколцина минувачи и дори двама служители на Националния парк, които крачеха наблизо, без да подозират за разиграващата се драма, но Остин реши да не вика за помощ. Всеки, към когото се обърнеше, също щеше да бъде изложен на ужасната опасност.

Един прожектор остана да свети. Умейлик бе застанал в кръга му, изпъчен като второкласен актьор. Ръката му бе върху ножницата. Хората му приближаваха отстрани и отзад. Остин нямаше избор. Хвана Тери за ръка и двамата бавно закрачиха към сигурната си смърт.

25

Въпреки аурата на смърт във въздуха Остин беше неестествено спокоен. Бе развил способността да пренасочва съзнанието си към нещо, което можеше да опише най-добре като по-бърз ход на ума. Докато синапсите му продължаваха да пращят, един вътрешен глас забавяше мисловния му процес, спокойно се заемаше с получените от сетивата детайли и формулираше план за действие.

Пред двамата с Тери се очертаваха две възможности. По знак на своя водач мъжете от двете им страни можеха да ги накълцат с томахавките си. По-вероятно обаче бе Белязаната мутра да ги убие лично, както бе обещал. Остин работеше и върху трета възможност, макар това да не бе очевидно за ескорта им. Огледа се страхливо, та всички да си помислят, че е обхванат от паника и объркване, докато мислено набелязваше пътя за бягство и изчисляваше шансовете.

Тери стисна ръката му.

— Кърт, какво ще правим? — Гласът й почти не трепереше.

Остин пое облекчено дъх. Значи Тери бе далеч от идеята да се предава и също търсеше начин за измъкване от положението. Решимостта й означаваше, че е в състояние да прибягва до скрити резерви. „Ще й потрябват“, помисли си Остин.

— Продължавай да вървиш. Просто си представи, че си на разходка в парка.

Тери хвърли поглед към мълчаливите им спътници.

— Разходка, казваш? Парк? Не съм се забавлявала така от приключението ни в Копенхаген.

Искрицата хумор бе добър знак. Направиха още няколко крачки напред.

— Кажа ли „дий“, искам да не се отделяш от мен промърмори той.

— „Дий“ ли?

— Да. Не се отделяй. Ако трябва, яхни ме на конче. Където и да тръгна, идваш с мен.

Тери кимна. Продължиха да вървят, все по-бавно. Бяха доближили достатъчно Белязаната мутра, за да видят твърдите му очи, блестящи като черни диаманти под линията на бретона. Другите не бързаха — явно се опитваха да удължат ужаса колкото се може повече. В черните си униформи приличаха на опечалени, съпровождащи свой близък в последния му път. Остин ги разглеждаше единствено като опасни препятствия, които трябва да бъдат премахнати или преодолени. Реално вниманието му бе съсредоточено вляво. Червената шейна бе оставена не разпрегната. Кучетата клечаха или лежаха свити на тревата, с притворени клепачи и отворени в кучешка усмивка уста.

Пое дълбоко дъх. Всичко зависеше от уцелването на правилния момент.

Още една стъпка към края на живота им.

Белязаната мутра чакаше. Ръката му докосна дръжката на костения нож в канията, жестоката му уста се