Тук нямаше живот. Улиците бяха пусти и напомняха за тези в Ксак Тсарот. Рицарите отведоха Стърм настрани и заговориха на соламнийски, докато останалите почиваха.
Танис се облегна на една стена и се огледа. Изоставените сгради бяха внушителни и много по-красиви от тези в новия град. Великолепният Тарсис отпреди Катаклизма явно заслужаваше името си, въпреки че сега беше потънал в разруха. В запустелите дворове растяха само, плевели, изсъхнали от зимния вятър. Той отиде и седна на скамейката при Гилтанас и Алхана. Елфът го представи.
— Алхана Старбрийз, това е Танис. Той е син на жената на чичо ми и години наред живя в Куалинести.
Тя вдигна качулката си и изгледа Танис с ледено презрение.
Син на жената на чичо ми беше завоалиран начин да се каже за някой, че е незаконороден. Танис се изчерви и старата болка се върна със същата сила както преди петдесет години. Зачуди се дали някога ще успее да я превъзмогне. Той почеса брадата си и каза рязко:
— Майка ми е била изнасилена от воин — човек от мрачните години след Катаклизма. След смъртта й Говорителят бе така добър да ме прибере и да ме отгледа като свой син.
Тъмните очи на Алхана потъмняха още повече и се превърнаха в две нощни езера. Веждите й се извиха.
— Нужно ли е да се извиняваш за произхода си? — попита ледено тя.
— Н-не… — заекна Танис и се изчерви още повече. — Аз…
— Тогава не го прави — прекъсна го тя отново и се обърна към Гилтанас. — Попита ме защо съм дошла в Тарсис. За да търся помощ. Трябва да се върна в Силванести и да намеря баща си.
— Да се върнеш в Силванести? — повтори замислено елфът. — Не знаех… не знаехме, че сте напуснали древната си родина. Нищо чудно, че изгубихме контакт.
— Да… — Лицето на Алхана помръкна. — Злото, което принуди вас, нашите братовчеди, да напуснете Куалинести, сполетя и нас.
Дълго се борихме с него, но накрая бяхме принудени или да бягаме, или да загинем безславно. Баща ми изпрати народа ни в южен Ергот. Аз ги водех. Той остана в Силванести. Не бях съгласна с решението му, но той каза, че ще успее да се справи със злото, което рушеше земята ни. Отведох ги на безопасно място, оставих ги там и се върнах да потърся баща си, защото от много дни нямаше никакви вести от него.
— Никой ли не те придружи в това опасно пътуване? — попита Танис.
Алхана се обърна, изненадана, че се е намесил в разговора им. За миг изглеждаше, сякаш няма да му отговори, но след като го погледна, промени решението си.
— Много воини предложиха да дойдат с мен — отвърна гордо. — Но когато казах, че съм отвела народа си на безопасно място, това не беше истина. В този свят вече не съществува такова място. Воините останаха да пазят хората ми, а аз дойдох сама в Тарсис, надявайки се да намеря други, които да ме придружат до Силванести. Представих се на Господаря и Съвета, както изисква протоколът…
— Глупава постъпка — прекъсна я безцеремонно Танис. — Знаела си какво е отношението им спрямо елфите, дори преди да дойдат драконяните! Имала си страхотен късмет, че само са те изгонили от града. Алхана пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Очите й проблеснаха.
— Постъпих както повелява протоколът! — Възпитанието не й позволяваше да изрази нещо повече от ледено презрение. — В противен случай поведението ми би подхождало на някаква варварка. След като Господарят отказа да ми помогне, му заявих, че възнамерявам сама да се заема с тази работа. Всичко друго щеше да представлява безчестие.
Флинт, който трудно следеше разговора, побутна Танис.
— Тя и рицарят направо са създадени един за друг, освен ако преди това превеликата им честност не ги затрие. Полуелфът не успя да му отговори, защото Стърм се присъедини към тях.
— Танис, рицарите са открили древната библиотека! Това е била целта на идването им в Тарсис. Открили са в Палантас архиви, в които се споменавало, че тук се съхраняват книги за Драконите. Съветът на рицарите ги е пратил да проверят дали библиотеката е оцеляла.
Стърм махна на рицарите и те се приближиха.
— Запознай се с Брайън Донър, Рицар на меча, а това са Аран Толбоу, Рицар на короната, и Дерек Краунтард, Рицар на розата. — Мъжете се поклониха. — А ето и нашия водач — Танис Полуелфа — продължи Стърм.
Танис видя учудения поглед на Алхана, която погледна рицаря, за да се увери, че е чула правилно.
Стърм представи Гилтанас и Флинт, след което се обърна към Алхана, но замълча сконфузено, защото осъзна, че не знае нищо за нея.
— Алхана Старбрийз — довърши вместо него Гилтанас. — Дъщеря на Говорителя на звездите. Принцеса на елфите силванести.
Рицарите пак се поклониха, но този път по-ниско.
— Приемете искрената ми благодарност за това, че ме спасихте — каза високомерно Алхана и огледа групата, като задържа погледа си върху Стърм. След това се обърна към Дерек, тъй като членството му в Ордена на розата означаваше, че е водачът. — Намерихте ли книгите, заради които ви изпрати Съветът?
Танис изгледа любопитно рицарите, които бяха свалили качулките си. Знаеше достатъчно за соламнийските рицари, за да предположи, че Съветът — главният управляващ орган на Соламния — ще изпрати най-добрите. Особено внимателно огледа Дерек, който бе най-възрастен и с най-висок чин. Малцина стигаха до Ордена на Розата. Изпитанията бяха трудни и опасни и в него се приемаха само рицари с най-благородно родословие.
— Намерихме само една книга, милейди — отвърна Дерек, — написана на древен и непознат език. В нея имаше илюстрации на дракони и затова смятахме да я препишем и да отнесем копието на Съвета в Санкрист, където се надявахме нашите учени да я преведат. Но в същото време намерихме един, който може да я прочете. Кендерът…
— Таселхоф ли! — избухна Флинт.
— Таселхоф? — повтори невярващо Танис и челюстта му увисна. — Та той едва чете на общия! Единственият сред нас, който би могъл да я преведе, е Райстлин.
Дерек сви рамене.
— Кендерът имал някакви очила, които, според него, били за „истинско виждане“. Той ги сложи и каза, че всичко се четяло. Каза…
— Представям си какво е казал! — процеди през зъби Танис. — Приказки за машини, магически пръстени и растения, които живеят без въздух. Къде е той? Искам да поговоря насаме с Таселхоф Бърфут.
— Магически очила за истинско виждане! — измърмори Флинт. — Аз пък съм земеров! Дерек поведе групата през някакъв проход в запустялата сграда. Навсякъде се търкаляха каменни отломки. Миришеше на ръжда и мухъл. Той запали факла и освети тесни стълби, които водеха към някакво подземие.
— Библиотеката се е намирала под земята и навярно това е единствената причина да оцелее по време на Катаклизма — обясни рицарят.
Слязоха по стълбите и се озоваха в просторно помещение. Танис затаи дъх и дори Алхана не можа да сдържи удивлението си. От пода до тавана се издигаха дървени рафтове, отрупани с книги, които се простираха докъдето им стигаше погледът. Всякакви книги. Подвързани с кожа, дърво и листа от някакви екзотични растения. Имаше и книги без корици, които представляваха просто свитък от листове, привързани с черни ленти. Някои рафтове не бяха устояли на продължителното въздействие на времето и книгите се търкаляха по пода.
— Та тук има хиляди томове! — удиви се Танис. — Как открихте тази книга?
— Не беше лесно. — поклати глава Дерек. — Търсихме дни наред, а когато накрая я намерихме, направо се отчаяхме.
Страниците й се разпадаха дори при най-лек допир. Налагаше се да я преписваме месеци наред. Но кендерът…
— Точно така, кендерът — прекъсна го мрачно Танис. — Къде е той?
— Тук съм! — обади се един писклив глас.
Танис присви очи и видя някаква маса, върху която гореше свещ. Тас седеше на висок дървен стол, наведен над една дебела книга. Когато се приближиха, видяха, че на носа му са кацнали чифт очила с малки
