— Дотук добре — отвърна воинът и надникна зад рамото му.
— Къде са…
— Стърм изчезна — продума изтощено Танис. — Флинт и Тас са отвън, на улицата. Кендерът е затиснат от една греда. Гилтанас е наблизо. Ранен е — обърна се към Лорана, — не е сериозно, но не може да ходи.
— Добре дошъл, полуелфе — обади се шепнешком Райстлин. — Идваш тъкмо навреме, за да умреш с нас. Танис забеляза каната с вино, черната кесия и го погледна ужасен.
— Не! — отсече твърдо. — Няма да умрем! Не и по този начин — повикайте останалите!
Карамон изкрещя с всичка сила. Ривъруайнд нахлу откъм общото помещение, където досега беше обстрелвал враговете със собствените им стрели, защото неговите отдавна бяха свършили.
Останалите го последваха и при вида на Танис на лицата им грейнаха усмивки, изпълнени с надежда. Вярата им го разгневи. „Някой ден ще ги предам, а може вече да съм го сторил.“ Той поклати яростно глава.
— Слушайте! — опита се да надвика грохота на битката. — Има възможност да излезем през задната врата! Онези отвън са малко. Основната част от армията е още в града.
— Някой ги е пратил специално за нас — измърмори Райстлин.
— Явно — кимна Танис. — Не разполагаме с много време. Ако успеем да се доберем до хълмовете…
Той внезапно замълча и вдигна ръка. Всички чуха плющенето на огромните криле и пронизителния писък на дракон.
— Скрийте се! — изкрещя Ривъруайнд, но беше късно. Въздухът се взриви и триетажният каменен хан се срина като картонена къщичка.
— Бързо навън! — извика Танис. — Това място… — В този момент гредата над главата му изскърца и започна да пада. Сграбчи Лорана и буквално я изхвърли през вратата, където стоеше Елистан. Той я пое и изчезна заедно с нея. Последното, което чу, преди гредата да го удари, беше тихото заклинание на магьосника. Започна да пропада в мрака и накрая светът се стовари отгоре му.
Стърм излезе иззад ъгъла и видя как ханът рухва сред дим и пламъци. Отгоре кръжеше дракон. Сърцето на рицаря заби диво от мъка и страх. Огледа се, видя група драконяни и се скри в най-близкия вход. Те обаче го подминаха, без дори да погледнат към укритието му, улисани в разговор на неразбираемия си гърлен език. Очевидно смятаха, че са изпълнили задачата си и сега отиваха да се веселят. Но други трима, облечени в сини, а не в червени униформи, изглеждаха много притеснени от рухването на хана и гневно размахваха юмруци по посока на червения дракон.
Стърм усети как го обзема отчаянието. Долепи се до вратата и загледа драконяните с празен поглед, чудейки се какво да предприеме. Защо още стояха тук? Да не би приятелите му бяха успели да избягат? Изведнъж сърцето му заби учестено. Погледът му долови нещо бяло.
— Елистан!
Посветеният се промъкваше го развалините и носеше някого със себе си. Драконяните също го забелязаха и се втурнаха към него с извадени мечове, като крещяха на общия език да се предаде. Рицарят извика соламнийското бойно предизвикателство и излетя от входа. Гущероподобните изненадано се обърнаха.
Стърм почти не забеляза другата фигура, която приближаваше към него, затова пък чу дивия крясък на Флинт, а от един Друг, съседен вход долови магическо заклинание.
Гилтанас, който не можеше да се изправи, произнасяше магически слова, насочил ръка към драконяните. Едно от съществата се свлече на земята с ръка на гърдите, Флинт повали втория драконянин с камък, а Стърм фрасна третия с юмрук. Рицарят помогна на залитащия Елистан, който носеше на ръце някакво женско тяло.
— Лорана! — изкрещя Гилтанас от убежището си.
Замаяна и полузадушена от дима, тя отвори очи.
— Гилтанас? — прошепна и погледна рицаря. — Стърм? — промълви объркано и посочи немощно зад себе си. — Мечът ти, там е…
Стърм видя почти затрупаното от камъните острие на неговия меч, до него лежеше елфският меч на Танис. Той се раз-рови и вдигна оръжията. Ослуша се, но цареше гробовна тишина.
— Да се махаме оттук. — Рицарят погледна Елистан, който се взираше в развалините. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Къде са останалите?
— Там са. А полуелфът…
— Танис?
— Да. Влезе през задната врата точно когато драконът нападна хана. Всички бяха в средата на стаята. Аз стоях на вратата. Тогава той, като видя, че гредата пада, успя да хвърли Лорана към мен. Точно когато я хванах, сградата рухна отгоре им. Не вярвам да са…
— Не! — изкрещя Флинт и се хвърли към разрушената сграда. — Не, не вярвам!
— Къде е Тас? — сграбчи го Стърм и го дръпна назад. Джуджето помръкна.
— Една греда го затисна. — Той се заудря по главата и шлемът му падна на земята. — Трябва да се върна при него Карамон… — Джуджето се разплака. — Този голям и глупав вол! Как можа да ми стори това! Ами Танис! Трябват ми сега, имам нужда от тях!
Стърм постави ръка на рамото му.
— Върни се при Тас. В момента той се нуждае от теб. По улиците е пълно с драконяни. Всички ще сме…
В този момент Лорана изпищя и писъкът й прониза сърцето му като стрела. Той се обърна и я хвана, преди тя да се насочи към развалините.
— Лорана! Недей! Невъзможно е да са останали живи!
— Нищо не разбираш! — изкрещя гневно тя и се освободи от хватката му. След това падна на колене, опита се да вдигне един от почернелите камъни, но не успя и изплака от безсилие. — Танис!
Стърм я гледаше безпомощно и се чудеше какво да направи.
Отговорът дойде сам. Рогове! Все по-близо и по-близо. Стотици, хиляди рогове. Той погледна Елистан, който му кимна с разбиране, и двамата се приближиха към Лорана. — Скъпа — промълви нежно Елистан, — вече с нищо не можеш да им помогнеш. Но живите имат нужда от теб. Брат ти е ценен, кендерът — също. Драконянските армии навлизат в града.
Имаме две възможности — или да тръгнем и да продължим борбата с тези ужасни същества, или да се предадем. Танис пожертва живота си за теб. Не обезсмисляй саможертвата му.
Лорана вдигна очи. Сълзите размиваха чернилката по лицето й.
Чу роговете, виковете на Гилтанас, чу Флинт да крещи, че Таселхоф умира, думите на Елистан. Изведнъж заваля. Студената вода се стичаше по лицето й и полека възвърна здравия й разум.
— Помогни ми, Стърм — помоли тя, като едва изговаряше думите. Той я обгърна с ръка и й помогна да се изправи.
— Лорана! — повика я брат й.
Елистан беше прав — живите се нуждаеха от нея. Трябваше да отиде при тях. Длъжна бе да продължи. Така би постъпил Танис.
— Сбогом, Танталас! — прошепна тя.
Дъждът се усили и се превърна в порой. Сякаш самите богове оплакваха Великолепния Тарсис.
Водата капеше върху главата му. Студена и дразнеща. Райстлин опита да се претърколи, за да се махне от капките, но не можеше да помръдне — беше затиснат от нещо тежко. Обзе го паника и започна отчаяна борба да се измъкне. Страхът разбуди съзнанието му, наложи си да се успокои започна да изучава ситуацията, както го бяха учили.
Не виждаше нищо. Тъмнината беше непрогледна, трябваше да се довери на сетивата си. Първо трябваше да махне тази тежест. Размърда се предпазливо. Не почувства болка. Явно нямаше нищо счупено. Протегна ръка и напипа някакво тяло. Съдейки по доспехите, а и по миризмата, това трябваше да е Карамон. Райстлин въздъхна. Трябваше да се сети! Той се напрегна, избута брат си и се измъкна изпод тялото му. Пое си Дълбоко въздух и избърса водата от лицето си. Наведе се над брат си, напипа в тъмното врата му и потърси пулса му. Беше силен и равномерен. Райстлин се отпусна на пода и въздъхна с облекчение. Поне не беше сам.
