— Трябва да слезем на приземния етаж! Карамон, вземи всички оръжия със себе си! Ако са още… — щеше да каже „живи“, но видя изражението на Лорана и се поправи: — Ако успеят да се измъкнат, ще дойдат тук. Ще ги чакаме.
— Отлично! — процеди язвително магьосникът. — И без това няма къде да отидем.
— Елистан, отведи останалите долу. Карамон, Райстлин, останете за малко — помоли Ривъруайнд и след като другите слязоха, каза: — Според мен, най-доброто решение е да останем тук и да се барикадираме. Улиците са сигурна смърт.
— Колко време мислиш, че ще издържим? — попита Карамон.
— Няколко часа — поклати глава варваринът.
Братята го погледнаха и си спомниха сгърчените тела по улиците на Квешу и онова, което им бяха разказали за унищожението на Солас.
— Няма да позволим да ни заловят живи — прошепна Райстлин. Ривъруайнд си пое дълбоко въздух.
— Ще се държим, докато можем, а когато разберем, че всичко е свършено… — Той замълча, защото не искаше да мисли за най-лошото.
Райстлин видя ръката върху ножа му.
— Няма да се стигне до това. Аз имам разни билки. Слагаш малко от тях в чаша вино и чакаш — резултатът е бърз и безболезнен.
— Сигурен ли си?
— Повярвай ми. Това ми е работата. — Ривъруайнд потрепери. — Билките — допълни небрежно.
— Ако съм жив, ще й дам чашата със собствените си ръце. Ако не съм…
— Можеш да разчиташ на мен — довърши магьосникът.
— Ами Лорана? — попита Карамон. — Нали ги знаете елфите. Тя няма…
— Аз ще се оправя — успокои го Райстлин.
Варваринът го погледна и внезапно го обзе страх. Магьосникът стоеше пред него хладнокръвен, със скрити в ръкавите на робата ръце и ниско спусната качулка. Ривъруайнд погледна камата си и разбра, че няма да може да го направи. Не и по този начин.
— Съгласен съм — изрече с усилие, излезе от стаята и остави братята сами.
— Аз ще умра в бой — заяви Карамон, като се опитваше да говори естествено и небрежно. Но гласът му изневери. — Райст, обещай ми, че ако… ме няма… ще изпиеш тази гадост…
— Няма да се наложи. Не съм достатъчно силен, за да издържа на такава битка. Аз ще умра от собствената си магия.
Танис и Гилтанас си пробиваха път през паникьосаната тълпа.
От време на време се криеха във входовете, за да се предпазят от огъня на драконите. Неочаквано Гилтанас изкълчи глезена си и се вкопчи в полуелфа, обезумял от болка.
Когато видя хана „Червения дракон“, Танис благодари на небесата, но молитвата му премина в проклятие, защото забеляза влечугоподобните фигури, обсадили постройката. Той издърпа обратно във входа заслепения от болката елф.
— Гилтанас! Ханът! Обсаден е!
Гилтанас го изгледа неразбиращо, но след малко думите достигнаха до съзнанието му и поклати глава.
— Лорана — изтръгна се от устните му и се втурна навън, но Танис го задържа. — Трябва да стигнем до тях — прошепна той преди да се свлече в ръцете му.
— Стой тук. — Полуелфът му помогна да седне на земята. — Аз ще се опитам да вляза вътре. Ще пробвам през задния вход.
Танис тръгна към хана, криейки се зад развалините и по входовете. Вече се намираше до съседната къща, когато дочу див крясък и се обърна. Видя, че Флинт му маха трескаво и побърза да отиде при него.
— Какво става? Защо не си при останалите… О, не. Джуджето беше коленичило над Таселхоф, затиснат под една греда. Сълзи се стичаха по почернялото му от саждите лице.
— Скапан малоумен кендер! Излезе и къщата се стовари отгоре му.
Бе разкървавил ръцете си в безплодни опити да помести гредата, която щеше да е по силите на трима като Карамон. Танис напипа пулса на Тас — беше съвсем слаб.
— Остани с него! Аз влизам вътре да доведа Карамон. Флинт се обърна към хана. И двамата чуваха пронизителните крясъци на драконяните и дрънченето на оръжията им. Изведнъж избухна странна светлина — магията на Райстлин. Джуджето поклати глава. Разбираше, че Танис едва ли ще успее да се върне заедно с Карамон, но все пак се насили да се усмихне.
— Добре, ще остана с него. Сбогом!
Танис преглътна, опита се да каже нещо, но се отказа и затича към хана. Райстлин кашля толкова дълго, че едва се задържа прав, но накрая избърса кръвта от устните си, бръкна в един от вътрешните джобове на робата си и извади малка кожена кесия. Беше му останало само едно заклинание и сила, колкото да го изрече.
Опита се да изсипе съдържанието на кесията в каната с вино, която Карамон бе донесъл преди началото на битката, но ръцете му трепереха неконтролируемо. Поредният спазъм го преви одве. Изведнъж някой го хвана за ръката и той с мъка извърна глава. Лорана.
— Какво е това? — попита тя.
— Съставки за заклинание — задави се магьосникът. — Сипи ги във виното.
Лорана кимна и направи каквото й каза. Прахът се разтвори моментално.
— Не пий от него — предупреди я той, след като спазъмът премина.
— Какво е това? — попита тя отново.
— Лекарство за сън — прошепна магьосникът и очите му проблеснаха.
— Нали не смяташ, че ще спим тази нощ? — усмихна се криво Лорана.
— Не е такова лекарство. Действието му наподобява смърт. Сърцето почти спира, дишането — също, кожата изстива и побелява, а крайниците изтръпват.
Лорана разтвори широко очи.
— Защо…
— Като последно средство. Ако врагът те сметне за мъртъв и имаш късмет, може да те остави на бойното поле. Ако не…
— Ако не, какво?
— Ами, не са много тези, които са станали от погребалните си клади — отвърна безстрастно Райстлин. — Но не вярвам да се стигне дотам.
Той задиша по-леко и се наведе стреснато, когато над главата му профуча стрела. Видя треперещите ръце на Лорана и разбра, че не е толкова хладнокръвна, колкото се опитва да изглежда.
— Да не би да възнамеряваш да ни дадеш да пием това нещо?
— Така ще избегнем изтезанията на драконяните.
— Откъде знаеш?
— Имай ми доверие — усмихна се едва забележимо магьосникът.
Лорана го изгледа и потръпна. Отри кървавите си ръце в кожените доспехи, за да ги избърше, не успя, но дори и не забеляза.
Край главата й изсвири стрела, а тя дори не се стресна. Само я погледна с отсъстващ поглед. Карамон нахълта в стаята и заедно с него проникна дим от пожара в общото помещение. Една стрела стърчеше от рамото му и неговата кръв се стичаше в странна смесица със зелената Драконянска кръв.
— Нахлуват през главната врата! — извика задъхан. — Ривъруайнд нареди да се съберем тук!
— Чуй! — предупреди го Райстлин. — Май са проникнали и от другаде.
Вратата на стаята се отвори с трясък и Карамон и Лорана скочиха с мечове в ръце. В рамката се очерта висока черна фигура.
— Танис! — изкрещя Лорана и се хвърли към него.
— Лорана! — прегърна я той и едва не се разплака от облекчение.
Карамон прегърна и двамата.
— Как са останалите? — попита след малко Танис.
