— Това нещо изби всички драконяни! — прошепна с ужас Карамон. — А сега е наш ред!
Тика пребледня и се вкопчи в ръката му. Дъхът на Златна Луна секна и дори Ривъруайнд се взираше напрегнато нагоре, изгубил обичайната си сдържана поза.
— Карамон, млъкни! — прошепна Райстлин и потрепери. Танис го подкрепи.
— Плашим се, без да знаем какво… — започна той, но не довърши.
Отгоре се чу оглушителен трясък и в избата се изсипа огромно количество камъни, мазилка и дървения. Всички побързаха да се долепят до стените. През дупката се промуши огромен крак с извити нокти, които проблеснаха на светлината на магическия жезъл. Кракът се измъкна от развалините и остави след себе си широка дупка, през която нахлу дневната светлина.
Спътниците направиха опит да се прикрият зад падналите греди и изпочупените бъчви. Не се чуваше нищо. Известно време никой не посмя да помръдне. Но отвън бе все така тихо.
— Нямаме друг шанс — прошепна Танис. — Карамон, виж какво става горе.
Воинът вече се бе измъкнал от скривалището си и прескачаше отломките по пода. Ривъруайнд го следваше с изваден меч.
— Нищо — отговори озадачено Карамон, след като надникна.
Танис застана до него и също погледна нагоре. Без меча се чувстваше гол. В този момент над главата му се появи някаква тъмна фигура, очертана от светлината на нестихващите пожари. Зад нея се издигаше огромно чудовище. Главата му наподобяваше орел, очите му отразяваха пламъците, а огромните му нокти блестяха.
Спътниците се отдръпнаха, но беше късно. Съществото вече ги беше забелязало и се наведе към тях. Карамон придърпа Тика към себе си, без да изпуска меча си. Фигурата внимателно коленичи на ръба на дупката и свали качулката си. — Ето, че отново се срещнахме, Танис — прозвуча един глас, студен и далечен като звездите.
8.
Бягство от Тарсис.
Историята на драконовите кълба.
В небето над опожарения Тарсис летяха дракони, а драконянските армии плячкосваха домовете. Драконите бяха изпълнили задачата си и сега можеха да си починат, като полетят малко в горещия въздух, който се издигаше от димящите постройки. И да се позабавляват с лов на човеци, които неблагоразумно бяха дръзнали да напуснат убежищата си. Червените дракони се носеха в небето в стройни групи и танцуваха смъртоносния си танц.
В Крин вече нямаше сила, която да ги спре. Те го знаеха и предвкусваха пълната победа. Затова бяха силно раздразнени, когато разни странни заповеди прекъсваха волния им танц. Един от водачите им беше получил съобщение, че край развалините на някакъв хан се води битка. Млад мъжки дракон отлетя натам с групичката си, мърморейки нещо за некадърността на земната войска. И какво друго да се очаква, след като Господарят е един разплут таласъм, който дори няма смелостта да наблюдава превземането на сравнително безобиден град като Тарсис?
Водачът въздъхна и си припомни славните времена, когато ги предвождаше самият Верминаард, възседнал своя Пайръс. Това беше Господар! Драконът поклати недоволно глава. А, ето я и битката. Сега вече я виждаше съвсем ясно. Той се насочи към мястото.
— Заповядвам ти да спреш!
Червеният забави полета си и вдигна учудено глава. Гласът бе силен и ясен и принадлежеше на Господар на дракон. Но това със сигурност не беше Тоде! Този Господар носеше лъскава маска и доспехи с драконови люспи, но бе човек, а не таласъм, поне според гласа. И откъде се беше взел, защото, за най- голяма изненада на червения, той яздеше син дракон и го придружаваха още седем групички сини дракони.
— Какви са вашите заповеди, Господарю? — попита рязко червеният. — И какво право имате да ме спирате, след като нямате работа в тази част на Крин?
— Съдбата на човечеството е моя работа в цял Крин — отговори Господарят. — А силата на меча ми дава пълното право да те командвам, червени нахалнико! Колкото до заповедите ми, нареждам ти да заловиш живи онези жалки същества долу, а не да ги убиваш. Те трябва да бъдат разпитани. Доведи ги при мен и ще бъдеш възнаграден.
— Вижте! — извика една червена женска. — Грифони!
Господарят възкликна, неприятно изненадан. Драконите погледнаха надолу и видяха сред дима силуетите на три грифона. Тези същества бяха големи колкото половин червен дракон, но за жестокостта им се носеха легенди. Само при вида им драконянските армии се разбягваха, за да не бъдат разкъсани от острите им зъби и нокти.
Червеният изръмжа и се приготви да се спусне заедно с групата си, но Господарят му попречи.
— Казах да не ги убиваш! — повтори твърдо фигурата с маската. — Но те ще избягат!
— Остави ги! Няма да стигнат далеч. Върни се при твоите. И ако онзи идиот Тоде има нещо против, кажи му, че знам как е изпуснал синия кристален жезъл. Тази тайна не е умряла с Верминаард и ако се осмели да ме предизвика, ще стане достояние на всички!
Господарят отдаде чест и полетя след бързите грифони, които бяха излезли от града заедно с ездачите си. Червеният остана загледан след сините, които преследваха бегълците.
— Дали да не се включим и ние? — попита женският дракон.
— Не — отвърна замислено червеният, вперил поглед в отдалечаващия се силует на Господаря. — Не бих се осмелил да престъпя заповедите на този!
— Няма за какво да ми благодарите. — Алхана прекъсна по средата несвързаната реч на уморения Танис.
Спътниците летяха върху гърбовете на грифоните под проливния дъжд, здраво вкопчили се в пернатите им шии. От време на време поглеждаха надолу към града, който бързо се смаляваше.
— Особено след като чуеш онова, което ще ти кажа — заяви тя с леден тон. — Спасих ви, защото са ми нужни воини, които да открият баща ми. Сега летим за Силванести.
— Да, но ние трябва да намерим приятелите си! Залогът е твърде голям! Искам да открием драконовите кълба и да унищожим тези отвратителни същества. Чак тогава можем да дойдем в Силванести…
— Отиваме там сега! — натърти Алхана. — Нямате никакъв избор. Грифоните се подчиняват единствено на мен. Ако им заповядам, ще те разкъсат на парчета, както направиха с онези драконяни.
— Някой ден елфите ще осъзнаят, че са част от едно голямо семейство, а не някакви глезеници на съдбата, на които всичко им е дадено наготово — отвърна Танис, разтреперан от гняв.
— Даровете, които имаме от боговете, са заслужени. Вие, човеците и получовеците — сарказмът й го прониза като кама, — имахте тези дарове и ги захвърлихте в алчността си. Ние нямаме нужда от вас, за да оцелеем, а дали вие ще се справите — не вълнува.
— Но сега нямаш нищо против помощта ни! — За която ще бъдете възнаградени!
— Силванести няма толкова стомана и скъпоценности…
— Нали търсите драконовите кълба? — прекъсна го Алхана. — Със сигурност зная, че едното от тях е там. Танис премигна и онемя за миг. Но споменаването на драконовото кълбо, го подсети за приятелите му.
— Къде е Стърм? Когато го видях за последен път, беше с теб.
— Не знам. Разделихме се. Той тръгна към хана да ви търси, аз повиках грифоните.
— Щом са ти трябвали воини, защо не взе и него?
— Не е твоя работа! — Алхана му обърна гръб. Полуелфът замълча, прекалено уморен, за да разсъждава. В този момент някой го повика. Гласът едва се чуваше през плющенето на грифонските криле. Карамон. Воинът крещеше и сочеше нещо отзад. „Сега пък какво?“ — помисли изтощено Танис. Бяха оставили зад себе си облаците от дим и прах, надвиснали над опожарения град, и вече летяха в студеното и ясно нощно небе. Звездите сияеха като ледени диаманти и подчертаваха черните дупки, зейнали на мястото на двете съзвездия. Сребърната и червената луна бяха изгрели, но и без тяхна помощ различи съществата.
— Дракони! — извика той на Алхана. — Преследват ни!
Впоследствие Танис така и не успя да си припомни с подробности кошмарния полет от Тарсис до
