Но къде се намираше? Той започна да си припомня последните кошмарни моменти. Спомни си, че преди гредата да падне, Танис успя да спаси Лорана. Спомни си, че с последни сили направи заклинание, което обгради телата със сила, която ги правеше неуязвими за физически предмети. Спомни си, че Карамон се хвърли отгоре му, за да го предпази, а след това сградата рухна. Спомни си усещането за пропадане.
Пропадане…
Изведнъж разбра. Намираха се в избата на хана. Райстлин заопипва каменния под и накрая намери онова, което търсеше — магическия си жезъл. Кристалът беше цял — само драконов огън можеше да го повреди.
— Ширак — прошепна той и кристалът блесна. Седна на пода и се огледа. Беше прав. Намираха се в избата на хана. Магьосникът наведе жезъла встрани. Танис, Ривъруайнд, Златна Луна и Тика лежаха до Карамон. Изглеждаха невредими. Навсякъде се търкаляха парчета от бутилки, бъчви и камъни. Сред отломките се виждаше и част от падналата греда. Райстлин се усмихна.
Страхотно заклинание. Дългът им към него продължаваше да нараства.
Освен ако не умрем от студ, напомни си с горчивина. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам държеше жезъла. Разкашля се. Това щеше да го убие. Трябваше да се измъкнат оттук.
— Танис — пресегна се и то разтърси.
Полуелфът лежеше в самия край на магическия защитен обръч. Измърмори нещо и се стърчи, но Райстлин го разтърси отново. Той изкрещя и прикри главата си с ръка.
— Танис, намираш се в безопасност — прошепна магьосникът и се раз кашля. — Ставай!
— Какво? — Полуелфът се изправи стреснато и се огледа. — Къде… — И тогава си спомни. — Лорана?
— Няма я. Ти я спаси, като…
— Да… — Танис се отпусна на пода. — Последно чух да казваш някакви магически думи.
— Точно затова сме невредими. — Райстлин се загърна в подгизналата си роба, потрепери и седна близо до Танис, който гледаше с празен поглед.
— И в коя Бездна…
— В избата на хана. Подът е поддал и сме пропаднали.
Танис вдигна глава.
— В името на всички богове! — прошепна невярващо.
— Да — Райстлин проследи погледа му. — В момента сме погребани живи.
Един по един се надигнаха и останалите. Златна Луна се погрижи за раните им, които не бяха сериозни, благодарение на заклинанието на Райстлин. Когато свърши, започнаха да обсъждат ситуацията, в която се намираха. Но положението беше безнадеждно. Не знаеха колко време са били в безсъзнание, нито какво ставаше отгоре им. По-лошо, нямаха никаква представа как да се измъкнат.
Карамон се опита да размести внимателно няколко камъка над главите им, но отломките проскърцаха зловещо. Райстлин му припомни остро, че няма сила за повече заклинания и Танис уморено нареди на воина да спре. Седнаха отново във водата, която продължаваше да се надига.
Ривъруайнд отбеляза, че е въпрос на време да разберат от какво точно ще умрат: от задушаване, измръзване, от отломките на хана, които щяха да рухнат отгоре им, или от удавяне.
— Можем да викаме за помощ — предложи Тика, като се стараеше гласът й да не трепери.
— Тогава можеш да прибавиш към списъка и драконяните — сопна се Райстлин. — Те с най-голямо удоволствие ще дойдат да ни измъкнат.
Тика се изчерви. Карамон хвърли неодобрителен поглед на брат си и я придърпа към себе си. Райстин ги изгледа презрително.
— Интересно, отгоре не се чува никакъв звук — обади се Танис. — Струва ми се, че драконите и армиите… — погледът му срещна този на Карамон и те си кимнаха, защото им хрумна една и съща мрачна мисъл.
— Какво? — попита Златна Луна.
— Драконянските армии са окупирали града, а навярно и земите на много километри наоколо — каза Карамон. — Дори да успеем да излезем оттук, няма къде да се скрием.
И сякаш за да потвърдят думите му, отгоре се дочуха гърлени звуци, които всички познаваха прекалено добре.
— Пак ви казвам, губим си времето — извика на общия език някакъв писклив глас, който явно принадлежеше на таласъм. — Никой не може да е оживял в този ужас.
— Кажи го на Господаря на дракона, скапан кучеядецо! — изръмжа един драконянин. — Сигурен съм, че негово господарско превъзходителство ще се заинтересува от мнението ти. Или по-скоро неговият дракон. Имаш заповеди. Хайде, почвайте да разравяте!
Дочу се скърцане и стържене от отместени камъни. През цепнатините се посипаха пръст и прах. Гредата помръдна леко, но се задържа.
Спътниците се спогледаха и затаиха дъх, защото се сетиха за странните драконяни, които бяха нападнали хана. „Някой преследва точно нас“ — беше казал тогава Райстлин. — Какво търсим в тези боклуци? — изписка един таласъм на техния език. — Злато? Съкровища? Танис и Карамон, които разбираха малко езика им, се напрегнаха, за да чуят по-добре.
— Не — отвърна първият, който си бе позволил да оспори заповедите. — Търсим шпиони или не знам там какви си, които Господарят на дракона иска да разпита лично.
— Тук? — удиви се таласъмът.
— И аз така им казах и видя какво ми отговориха. Гущерите разправят, че тъкмо ги били обградили в хана, когато драконът го нападнал. Никой не е успял да избяга и затова Господарят решил, че са още тук. Но, ако питаш мен, тия драконяни нещо бъркат, само дето сега ние трябва да се мъчим с тези камънаци.
Шумът от разчистването се чуваше все по-ясно, както и пискливите гласове на таласъмите и откъслечните гърлени заповеди на драконяните. Сигурно са поне петдесет, помисли ужасено Танис.
Ривъруайнд извади тихо меча си от водата и започна да го бърше. Винаги жизнерадостният Карамон помръкна, стана и потърси своя меч. Мечът на Танис го нямаше, затова варваринът му даде камата си. Тика понечи да извади своя меч, но полуелфът поклати отрицателно глава. Щяха да се бият в затворено пространство, а на нея й беше нужно много повече място. Танис погледна въпросително Райстлин.
— Ще се опитам, Танис — прошепна магьосникът, — но съм много уморен. Много. Не мога нито да мисля, нито да се съсредоточа. — Той се сгуши в мократа си роба, полагайки огромни усилия да не се разкашля и да ги издаде.
„Дори да успее да го изговори, заклинанието ще го довърши — помисли Танис. — Но така може да се окаже по-голям късметлия от нас — няма да го заловят жив.“
Шумът отгоре ставаше все по-силен и по-силен.
Таласъмите се славеха като неуморни работници. Те бързаха да свършат това, което им беше заповядано, за да се върнат в Тарсис и да продължат плячкосването. Спътниците стояха в мълчаливо очакване, отгоре продължаваше да се сипят камъни, пръст и дъждовна вода. До няколко минути щяха да ги открият.
Изведнъж се разнесоха други звуци. Таласъмите се разпищяха ужасени, въпреки че драконяните им заповядваха да продължават да работят. Чуха как захвърлят лопатите и лостовете, а след това и нервните им крясъци. Отгоре очевидно назряваше таласъмски бунт, но причината бе един ясен и пронизителен звук. Отговори му друг, по-далечен. Наподобяваше писък на орел, който се носи над равнините по изгрев слънце, и се чуваше точно над главите им.
Изведнъж се разнесе драконянски вик и нещо, което приличаше на разкъсване на тяло. Последваха още писъци и дрънчене на оръжия.
— Какво е това? — попита Карамон с широко отворени очи. — Определено не е дракон. Повече ми прилича… ами прилича на някаква гигантска хищна птица!
— Каквото и да е, май разкъсва драконяните на парчета! — с треперещ глас се обади Златна луна.
След малко писъците престанаха и настъпи злокобна тишина. Какво ли ново зло бе заместило сегашното? Някой започна да размества камъните, парчетата мазилка и дървените греди. Нещото отгоре беше твърдо решено да стигне до тях!
