вечеря.
— Ще откриете доста промени в сравнение с живота в Куалинести — каза баща й на Гилтанас, докато вечеряха, — но скоро ще свикнете. — След това се обърна с официален тон към Лорана. — Щях да те взема отново за мой писар, но разбрах че имаш друга работа.
Лорана се изненада неприятно. Не че имаше намерение да остава, но не й хареса да й отнемат длъжността, която й се полага по право. Освен това не й се понрави и фактът, че когато спомена на баща си за драконовото кълбо, което трябваше да занесат в Санкрист, той демонстративно не й обърна внимание.
— Говорителю — продължи спокойно тя, стараейки се да прикрие раздразнението си, — вече ти казах — не можем да останем.
Изобщо ли не си чул какво ти казахме с Елистан? Това кълбо ни дава власт над драконите и е безценно средство за прекратяването на тази война! Трябва да го отнесем в Санкрист…
— Млъкни, Лорана! — сряза я баща й. — Имаш ли представа какво говориш? Драконовото кълбо е много ценен трофей и не смятам, че тук е мястото да го обсъждаме. Забранявам да се носи в Санкрист.
— Извинете, сър — Дерек се надигна и се поклони, — но вие нямате думата. То не е ваше. Моят Съвет ме изпрати да открия и да донеса кълбото и възнамерявам да го взема със себе си, както ми беше заповядано. Нямате никакво право да ме спирате.
— Така ли? — ядоса се Говорителят. — Моят син Гилтанас го донесе и в момента е на наша територия! Това го прави моя собственост по право!
Гилтанас усети погледите на спътниците си и се изчерви.
— Никога не съм казвал подобно нещо, татко. То не е мое. Принадлежи на всички ни… Потиос го изгледа яростно и Гилтанас замълча.
— Ако някой трябва да има претенции за него, то това е Лорана — обади се Флинт, без да обръща внимание на изпълнените с неприязън погледи на домакините, — защото тя уби Фийл-тас, злия елфски магьосник.
— В такъв случай всичко, което е нейно, е и мое, защото тя е непълнолетна. Ако не греша, такъв е законът и при джуджетата.
Флинт почервеня и отвори уста, за да отговори, но Таселхоф го изпревари.
— Не е ли забавно? — отбеляза весело кендерът които никога не усещаше напрежението около себе си. — Според нашия закон, ако изобщо има такъв, всичко… как да го кажа… принадлежи на всички. — Което си беше абсолютна истина. В една кендерска къща не се задържаше нищо, освен ако е заковано за пода. Защото бе съвсем нормално съседите да дойдат, да му се порадват и накрая най-небрежно да си тръгнат с него. Определението за семейна собственост, най-общо казано, бе „нещо, което се е задържало в къщата повече от три седмици“.
След изявлението на Таселхоф всички замълчаха. Джуджето го ритна под масата и кендерът се обиди, но това продължи само до мига, в който откри, че седящият до него елф е излязъл от стаята и е забравил кесията си. Ровенето в нея му осигури приятно занимание до края на вечерта.
Флинт, който имаше грижата да го наблюдава, не забеляза нищо, потънал в мрачни размисли. Скандалът назряваше с всеки миг. Дерек беше бесен. Единственото, което го възпираше да не напусне масата, бе стриктният кодекс на рицаря. Лорана мълчеше, не ядеше нищо и непрекъснато дупчеше с вилицата си изящната покривка. Той побутна Стърм и тихо прошепна:
— Мислехме, че ще ни е трудно да измъкнем кълбото от Ледената стена, но там имаше само един откачен магьосник и няколко хора-моржове. А тук се насадихме на три вида елфи.
— Ще трябва да се разберем някак — полугласно отвърна Стърм.
— Да се разберем! — изсумтя джуджето. — Два камъка имат по-голям шанс да се разберат, отколкото ние с тези! И се оказа прав. По молба на Говорителя спътниците останаха, след като останалите елфи се навечеряха и напуснаха масата. Гилтанас и Лорана седяха един до друг и наблюдаваха разтревожени Дерек, който беше застанал пред баща им, за да се „разбере с него“.
— Кълбото е наше — заяви ледено рицарят, — нямате никакви права над него. То не принадлежи нито на сина ви, нито на дъщеря ви. Това, че пътуваха с мен, се дължи изключително на моята добронамереност, особено след като аз ги спасих от сигурна смърт в Тарсис. Щастлив съм, че успях да ги придружа до тук и благодаря за вашето гостоприемство. Но утре заминавам за Санкрист и ще взема кълбото със себе си.
Потиос се изправи пред Дерек.
— Всеки може да каже, че драконовото кълбо е негово, но това няма никакво значение. — Принцът произнасяше думите любезно, но гласът му пронизваше вечерния въздух като острие на меч. — Сега е в наши ръце и ще остане при нас. Да не ни смятате за толкова глупави, че да оставим този трофей на хората, за да навлекат още повече нещастия на света?
— Още повече нещастия ли? — Лицето на Дерек стана пурпурночервено. — Вие изобщо осъзнавате ли в каква опасност се намира светът? Драконите ви прогониха от родината ви и в момента напредват към моята, но за разлика от вас ние не възнамеряваме да бягаме, а да се изправим срещу тях и да се бием! Това кълбо може да ни помогне в битката, да наклони везните в наша полза и…
— Имате позволението ми да се върнете в родината си. Дори и да ви овъглят, това изобщо не ме интересува — прекъсна го Потиос. — Вие, хората, събудихте древното зло и е редно вие да се преборите с него. Дракрновите Господари получиха от нас онова, което искаха, и ще ни оставят на мира. Тук, в Ергот, кълбото ще е в безопасност.
— Глупак! — Дерек удари с юмрук по масата. — Целта им е само една — да завладеят цял Ансалон! Това включва и нещастния ви остров! Сега може да сте в безопасност, но ако ние загубим, вие сте обречени!
— Той говори истината, татко осмели се да каже Лорана. Жените на елфите никога не присъстваха на техните делови разговори и още по-малко се осмеляваха да изказват гласно мнението си, но Лорана сякаш забрави за тези порядки. Тя се изправи на крака и погледна в очите големия си брат.
— Потиос, в Куалинести баща ни заяви, че Драконовите Господари искат не само земята ни, но и пълното унищожение на нашата раса! Забрави ли?
— Ха! Това беше само Верминаард. Той е мъртъв…
— Да, благодарение на нас, а не на теб!
— Лорана! — Говорителят се изправи в цял ръст и погледна отвисоко всички. — Нямаш право да говориш с такъв тон на по-големия си брат. По нашия път ние също срещнахме опасности.
Но Потиос и Гилтанас не изоставиха своите отговорности и не се втурнаха като последни долни човешки бл… — Говорителят сдържа думата с усилие. Устните на Лорана побеляха, залитна и се подпря на масата. Гилтанас побърза да се изправи и да й помогне, но тя го отблъсна.
— Татко — изрече с глас, който й звучеше като чужд, — какво искаше да кажеш?
— Недей, Лорана — замоли я Гилтанас. — Той нямаше той предвид. Нека отложим разговора за сутринта.
Говорителят не продума. Лицето му беше студено и сиво.
— Искаше да кажеш, че съм „човешка блудница“, нали? продума тихо тя и думите й се забиха като игли в изопнатите нерви на присъстващите.
— Иди си в стаята, Лорана — заповяда с леден тон Говорителят.
— Значи това е мнението ви за мен? — прошепна със свито гърло дъщеря му. — И затова всички ме гледат странно и млъкват, когато се приближа? Човешка блудница?!
— Съветвам те да послушаш баща ни — намеси се Потиос. — Колкото до това — какво мислим за теб, сама си го навлече. Какво друго си очаквала? Погледни се! Облечена си като мъж. Гордееш се с меча си, опръскай с кръв, и се хвалиш с „приключенията“ си! Пътуваш в компанията на тези… хора и джуджета! Прекарваш нощите с тях и с любовника си. Но къде е той? Да не би да си му омръзнала и… Пред очите на Лорана избухна ярък пламък и обхвана цялото й тяло, след това внезапно се смени с непоносим студ. Не помнеше нищо, освен че започна да пада и отвратителното усещане, че не може да се задържи. Гласовете долитаха някъде отдалеч. Някакви разкривени лица се надвесиха над нея.
— Лорана, дъще…
И потъна в мрак.
— Господарке…
