някакъв елфски благородник и обвини Таселхоф, че му е откраднал кесията.
Сега, като „гости“ на Говорителя на слънцата, ги охраняваше двойна стража.
— Нужно ли е да крачиш напред-назад? — попита хладно Дерек.
— Защо? Да не би да ти преча да спиш? — процеди Стърм.
— Не. Само глупак може да заспи в такава обстановка. Нарушаваш ми концен…
— Шшт! — Стърм вдигна ръка и посочи нагоре.
Дерек отиде при него и погледна към тавана. Дървената барака имаше врата, два прозореца и отвор за огнището в средата на покрива. Точно оттам идваше шумът. Дървените греди проскърцваха, сякаш някой се катереше по покрива.
— Сигурно е диво животно — измърмори Дерек, — а ние нямаме оръжия!
— Не — Стърм се заслуша внимателно. — Първо, не ръмжи и второ — промъква се твърде безшумно, сякаш не иска да го видят и чуят. Къде гледат тия стражи?
Дерек отиде до прозореца и надникна навън.
— Седят край огъня. Двама от тях спят. Доколкото виждам, изобщо не им пука за нас.
— Тук има поне няколко хиляди елфи! Трябва само да свирнат. — Стърм не сваляше поглед от покрива. — Какво по…
Изведнъж някаква фигура закри звездите в отвора Рицарят отстъпи назад и грабна една цепеница от изгасналото огнище.
— Стърм! Стърм Брайтблейд! — чу се познат глас.
Той се сепна и опита да си спомни чий беше. Много му запомняше за Солас.
— Терос! Терос Айрънфелд! Какво правиш тук? Последно те видях смъртно ранен в кралството на елфите!
Огромният ковач се промъкна през отвора, събаряйки част от покрива, и скочи тежко на пода. Джуджето се събуди и вперя замъглен поглед в новодошлия.
— Какво… — Флинт посегна към бойната си брадва, която, естествено, липсваше.
— Тихо! Въпросите после. Лейди Лорана ме изпрати да ви освободя. Чака ви в гората, така че — размърдайте се! До съмване остават няколко часа, а дотогава трябва да сме прекосили реката! — Терос пристъпи към Таселхоф, който полагаше безуспешни опити да се освободи от веригата. — Здрасти, крадльо. Радвам се да видя, че някой най-после те е окошарил.
— Аз не съм крадец! — отвърна с достойнство Тас. — Ти поне ме познаваш, Терос. Подхвърлиха ми някаква кесия… Ковачът се засмя, хвана веригата и я скъса, но Таселхоф дори не забеляза. Взираше се изумен в ръцете му. Едната, лявата, беше тъмна като останалата му кожа. Но другата беше сребърна! Ослепително сребърна!
— Терос — задави се Тас. — Тази ръка…
— Въпросите после, крадльо! Сега се омитаме, и то много тихо.
— Реката — изстена Флинт. — Лодки, пак лодки…
— Искам да вляза при Говорителя — каза Лорана на стража, който стоеше пред покоите на баща й.
— Късно е. Говорителят спи. Лорана свали качулката си.
— Простете ми, принцесо. Не ви познах. — Той се поклони, но изгледа подозрително Силвара. — Коя е тази?
— Прислужницата ми. Нали не смяташ, че трябва да обикалям нощем сама?
— Не, разбира се. — Стражът побърза да отвори вратата. Заповядайте. Спалнята на Говорителя е третата отдясно надолу по коридора.
— Благодаря. — Лорана се промъкна покрай пазача и Силвара, увита в някакво грамадно наметало, се промуши след нея.
— Сандъкът е в неговата стая до леглото — прошепна й принцесата. — Сигурна ли си, че можеш да носиш кълбото? То е много тежко и голямо.
— Не е голямо — измърмори Силвара и я изгледа учудено — Само толкова… — Тя оформи с ръце сфера, не по-голяма от детска топка.
— Грешиш. Голямо е почти половин метър. Затова те накарах да облечеш това наметало. Както и да е. Безсмислено е да стоим тук и да спорим. Ще решим на място.
Двете се промъкнаха тихо по коридора до вратата на спалнята и Лорана бутна вратата. Тя се отвори със скърцане, което я накара да се разтрепери от страх. Някой в леглото се размърда и се обърна на другата страна — беше майка й. Лорана забеляза как дори в съня си баща й я помилва, за да я успокои, и очите й плувнаха в сълзи. Но тя стисна решително устни, хвана ръката на Силвара и влязоха в стаята. Сандъкът стоеше точно до леглото. Беше заключен, но всички от групичката имаха по едно малко сребърно ключе. Тя отключи бързо и вдигна капака, но едва не го изтърва от изненада.
Драконовото кълбо бе вътре и все още блещукаше със същата синьо-бяла светлина, но големината му, точно според описанието на Силвара, беше колкото на топка за игра! Лорана го взе и въпреки тежината му успя да го вдигне без усилие. Тя го подаде на Силвара, която бързо го пъхна под наметката си.
На дъното на сандъка лежаха Змееубиецът на Танис и счупеното копие. Лорана погледна първо него, а след това меча. Прецени, че няма да може да носи и двете и понечи да остави копието Силвара сграбчи ръката й.
— Какво правиш? — изрече едва чуто и очите й проблеснаха. — Вземи го!
Лорана я изгледа учудено, но побърза да скрие копието под наметалото и да затвори внимателно капака на сандъка. В този момент баща й се обърна и се надигна от леглото.
— Какво става? Кой е? — разтърси глава той.
Лорана усети, че Силвара трепери и стисна ръката й, за да мълчи.
— Аз съм, татко — изрече тихо. — Дойдох… да ти кажа, че съжалявам… И да те помоля да ми простиш.
— А, Лорана. — Говорителят се отпусна на възглавницата и затвори очи. — Прощавам ти, дъще. Сега отивай да спиш — утре ще говорим.
Тя изчака да чуе спокойното му и равномерно дишане и изведе Силвара от стаята. Ръката й под наметката стискаше драконовото копие.
— Кой е там? — попита тихо на елфски човешки глас.
— Кой пита? — отвърна ясен елфски глас.
— Гилтанас? Ти ли си?
— Терос! Приятелю! — Младият елф излезе от сенките и прегърна ковача, но изведнъж се отдръпна. — Терос! Ти имаш две ръце!? Но нали драконяните в Солас отрязаха дясната ти ръка! И щеше да умреш, ако Златна Луна не те беше излекувала?
— Не помниш ли какво ми каза онази свиня, Фюмастърът? Че ще имам нова ръка само ако си я изкова. Ами точно това направих! Историята за сребърната ръка е дълга…
— И ще я разкажеш друг път — избоботи друг глас, — освен ако не искаш да я изслушаме в компанията на няколко хиляди елфи.
— Значи успя да избягаш, Гилтанас? — обади се Дерек от сенките. — Взе ли драконовото кълбо?
— Не съм избягал. Придружих сестра си и Сил… нейната прислужница. Идеята за кълбото не беше моя. — Гилтанас се обърна към нея. — Лорана, все още имаш време да се откажеш от тази лудост и да върнеш кълбото. Ако остане тук, ще го използваме, за да се защитим. Нашите магьосници ще разберат как работи.
— Я по-добре още сега да се предадем на стражите! Поне ще спим на топло! — Няколко кълбета пара придружиха думите на Флинт.
— Имаш две възможности, Гилтанас — или вдигни тревога, или ни пусни да минем, но ни дай малко време, преди да докладваш на Потиос — каза Дерек.
— Нямам никакво намерение да ви издавам! — заяви гневно елфът и отново се обърна към сестра си: — Лорана?
— Решението ми е окончателно. Размишлявах дълго и смятам, че изборът ми е правилен. Посъветвах се с Елистан — и той е на същото мнение. Силвара ще ни преведе през планините…
И аз познавам планините — обади се Терос. — Не че съм имал някаква работа там, но съм ги пребродил
