— Какво? Къде съм? Ти коя си? Аз… не виждам нищо! Помогни ми!
— Ето, господарке. Хвани ръката ми. Шшт. Тук съм. Аз съм Силвара. Помниш ли ме?
Лорана усети нежния й допир и седна в леглото.
— Можеш ли да изпиеш това, господарке?
Една чаша се долепи до устните й, тя я сграбчи и я изпи на един дъх. Течността охлади сгорещената й кръв и силите и се възвърнаха. До главата й гореше свещ. Намираше се в стаята си, в къщата на баща й. Дрехите й бяха подредени върху груба дървена скамейка, коланът и ножницата бяха поставени наблизо, а торбата й лежеше на пода. Зад масата до леглото седеше една прислужница — знахарка, която спеше дълбоко.
Лорана се обърна към Силвара, която разбра безмълвния й въпрос и вдигна пръст към устните си.
— Говори тихо. Не, не заради нея. — Тя погледна знахарката. — Ще спи още много часове, докато премине действието на билката.
Но в къщата сигурно има други, които не спят. Сега по-добре ли си?
— Да — отвърна объркано Лорана. — Но не помня…
— Ти припадна. Чух да говорят, докато те носеха към стаята. Баща ти е сломен от скръб. Наистина не е искал да го каже. Ти просто си го наранила много дълбоко…
— Как чу всичко това?
— Бях се скрила в онзи ъгъл. Знахарката каза, че ти нямало нищо, но трябвало да поспиш, и те оставиха. Тя отиде да донесе одеяло и аз й сипах в чая билка за сън.
— Защо? — Лорана се вгледа в нея и забеляза, че е много красива — или поне щеше да бъде, ако измиеше мръсотията от лицето и косите си. Силвара усети изучаващия й поглед и се изчерви от притеснение.
— Аз… избягах от силванести, господарке, след като ви доведоха тук, през реката.
— Лорана. Наричай ме Лорана, моля те.
— Добре, Лорана — поправи се тя и се изчерви още повече. — Дойдох… дойдох да те помоля да ме вземеш със себе си.
— Къде? Аз не съм тръг… — Тя млъкна внезапно.
— Няма ли да тръгваш? — попита я внимателно Силвара.
— Ами… не знам.
— Аз мога да ти помогна. Знам пътя през планините до крепостта на рицарите, където пристигат корабите с птичи криле. Ще ти покажа как да стигнеш дотам.
— Защо го правиш? Силвара, извинявай, не че те подозирам в нещо, но ти изобщо не ни познаваш, а това, което предлагаш, е много опасно. Много по-лесно ще ти е да избягаш сама.
— Знам, че драконовото кълбо е във вас.
— Откъде знаеш за него? — попита удивено Лорана.
— Чух силванести да говорят, когато ви водеха към реката.
— Знаеш ли какво представлява?
— Моят народ… има легенди за… драконовите кълба. — Силвара закърши ръце. — Знам… че то може да помогне, за да свърши войната. Тогава вие и силванести ще се върнете по домовете си и ние отново ще заживеем спокойно. Това е едната причина и… — Силвара замълча за миг и след това проговори толкова тихо, че Лорана едва я чуваше: — Ти единствена знаеше какво означава името ми.
Лорана я изгледа внимателно — момичето явно не лъжеше, но тя не й вярваше. Защо иска да им помогне? Защо ще рискува живота си? Дали не е шпионин на силванести, който иска да им отнеме кълбото? Не изглеждаше много вероятно, но какви ли не по-странни неща се бяха случвали. Тя обхвана главата си с длани и се опита да мисли. Можеха ли да й се доверят, поне дотолкова, че да ги изведе оттук? Очевидно нямаха избор. Ако тръгнеха през планините, неизбежно трябваше да минат през земите на каганести, а там помощта на Силвара щеше да бъде безценна.
— Трябва да говоря с Елистан. Можеш ли да го доведеш тук?
— Той е отвън и чака да се събудиш.
— А къде са останалите ми приятели?
— Лорд Гилтанас е в къщата на баща ви — на Лорана за миг й се стори, че когато произнесе името му, тя се изчерви, — а останалите са в „квартирата за гости“.
— Да. Ясно.
Силвара стана от леглото и отиде безшумно до вратата. Отвори я и махна на някого.
— Лорана?
— Елистан! — Тя го прегърна и силните му ръце й вляха сила. Сега всичко ще бъде наред. Той винаги знаеше какво да направи.
— По-добре ли си? Баща ти…
— Знам — прекъсна го Лорана. — Трябва да ти кажа нещо важно. Силвара предложи да ни помогне да избягаме. Още тази нощ можем да вземем кълбото и да изчезнем.
— Ако вече си решила, не трябва да губиш и секунда повече. — Елистан приседна на стола до леглото. Тя се пресегна и сграбчи ръката му.
— Какво искаш да кажеш? Ти също трябва да дойдеш с нас…
— Не, скъпа. Налага се да остана тук, при елфите. Вярвам, че ще успея да убедя баща ти, че съм посветен на един от истинските боговете оогове. Ако замина, той ще помисли, че наистина съм шарлатанин, както твърди брат ти.
— А драконовото кълбо?
— Всичко зависи от теб. Смятам, че трябва да го отнесеш в Санкрист.
— Аз? — Лорана се задави. — Няма да мога!
— Скъпа, налага се да проумееш, че няма кой друг. Тежестта на водачеството ще падне върху теб. Стърм и Дерек са твърде заети да се карат помежду си и освен това са хора, а ти добре съзнаваш, че ще имате проблеми с елфите — веднъж с твоя собствен народ, а след това с каганести. Гилтанас е на страната на баща ти. Само ти имаш някакъв шанс да успееш.
— Но аз не мога…
— Можеш повече, отколкото си мислиш. Възможно е всичко, което ни се случи досега, да е било само подготовка за най-важното. Не губи време! Сбогом, скъпа! — Елистан се изправи и я помилва по главата. — Приеми благословията на Паладин… и моята.
— Елистан! — прошепна Лорана, но той беше излязъл. Силвара затвори безшумно вратата. Тя се отпусна в леглото и отново се опита да мисли. Естествено, Елистан беше прав — драконовото кълбо не можеше да остане тук и ако искаше да избягат, това трябваше да стане тази нощ. Но всичко се развиваше толкова бързо! И зависеше само от нея! Да се довери ли на Силвара? Но нали някой трябваше да ги преведе през планините. Значи й оставаше да вземе кълбото и да освободи приятелите си.
Изведнъж разбра какво точно трябва да направи. Осъзна, че го е планирала подсъзнателно още докато разговаряше с Елистан.
Но това ме осъжда завинаги, помисли си Лорана. Кражбата, среднощното бягство, тази странна и враждебна страна. Няма да има връщане назад. Ами Гилтанас? Толкова много преживяхме заедно. Той няма да тръгне с нас. А ще ни предаде ли?
Тя си припомни умореното и тъжно лице на Танис, което толкова приличаше на нейното в момента. Сигурно си е задавал същите въпроси. „И винаги, когато съм си мислила колко е силен, той навярно се е чувствал несигурен и уплашен като мен. А ние разчитахме на него, независимо дали той го искаше, или не. И постъпваше така, както смяташе за правилно. И аз трябва да постъпя така.“ Лорана махна на Силвара да се приближи.
Стърм измерваше с крачки дължината на килията, защото не можеше да заспи. Флинт лежеше на едно легло и хъркаше безобразно, а Тас, свит на кълбо в другия край на стаята, тихо се оплакваше, зашото го бяха оковали за крака на леглото. Рицарят въздъхна. Какво ли ги чакаше още?
След като Лорана припадна, Стърм едва успя да удържи побеснелия Флинт, който се кълнеше, че ще разкъса Потиос на парченца. Дерек заяви, че се считал за военнопленик и като такъв негово задължение било да се опита да избяга, след което щял да доведе рицарите и да вземе кълбото със сила. Стражите го отведоха незабавно. Рицарят най-накрая успя да успокои джуджето, но тогава незнайно откъде се появи
