Терос заговори на неговия език, и въпреки че не го говореше правилно, двамата се разбираха. Лорана, която наблюдаваше елфа, разбра защо каганести са само на крачка от животните.
Той изглеждаше като диво и примитивно същество, а чертите му напомняха тези на древните им прародители. Нямаше брада — кръвта им бе твърде чиста, — но много й приличаше на Танис с рязкото си и решително държание, с добре сложеното и мускулесто тяло и с отсечените жестове. Споменът я натъжи и тя извърна глава.
— Той казва, че куалинести са длъжни да спазят протокола, като поискат от старейшините разрешение за навлизане в Каганести. Те ще им разрешат и може би дори ще им предложат помощ. Присъствието на хора в южен Ергот не им е приятно, още по-малко посещението на братовчедите им. Всъщност — добави ковачът след кратък размисъл — той съвсем ясно даде да се разбере, че помощта, която ни оказват, е в замяна на услугите, които съм им правил в миналото и най-вече — за да помогнат на Силвара. Лорана бързо погледна към нея. Стоеше на брега и разговаряше с Гилтанас. Терос проследи погледа й и разбра какво си мисли.
— Не е ли странно да изпитваш ревност точно ти, която — поне според клюките — избяга от дома си заради Танис — отбеляза ковачът.
— Нищо не разбираш! — ядоса се тя и усети, че се изчервява. — Аз не съм любовница на Танис. Не че има някакво значение. Просто й нямам доверие. Тя… ами… май е прекалено голямо желанието й да ни помага, ако разбираш какво имам предвид.
— Може брат ти да има нещо общо с цялата работа?
— Той е принц… — започна гневно Лорана, но прехапа устни, защото осъзна какво се канеше да изрече. — Ти какво знаеш за нея?
— Почти нищо. — Терос я изгледа с разочарование, което я вбеси още повече. — Знам, че нейният народ я уважава и обича, най-вече заради лечителските й способности.
— Допускаш ли, че може да ни шпионира?
— Те се борят за оцеляването си — отвърна рязко Терос. — Онова, което каза там на брега, беше много красиво. Почти ти повярвах.
Ковачът отиде при елфите. Лорана прехапа устни, ядосана и засрамена. Дали Терос беше прав, като й каза, че ревнува брат си? Наистина ли смята, че Силвара не е достойна за него? Отношението на Гилтанас към Танис определено беше такова. Тя различаваше ли се с нещо от брат си? Вярвай на чувствата си, веднъж й каза Райстлин. Това звучеше прекрасно, но първо трябваше да ги разбере!
Любовта й към Танис на нищо ли не я научи? Наистина мислеше онова, което беше казала на Терос. Недоверието й към Силвара нямаше нищо общо с увлечението на брат й. Лорана се ядоса, че ковачът я разбра погрешно, но реши да последва съвета на Райстлин и да се довери на инстинкта си. Отсега нататък щеше да наблюдава Силвара много внимателно.
5.
Силвара
Цялото тяло го болеше и Гилтанас помисли, че ще заспи веднага, но сега лежеше съвсем буден и се взираше в небето. Тежките облаци все още закриваха луните и звездите, но западният бриз беше започнал да ги разнася. От време на време проблясваше по някоя звезда, а веднъж се показа дори огненият пламък на червената луна.
Елфът се въртя и намества, докато накрая постелките му станаха на топка и се наложи да стане и да ги оправи. Накрая се отказа и реши, че няма да може да заспи на студената и твърда земя. Огледа се и разбра, че останалите нямаха подобни проблеми. Лорана спеше дълбоко, подпряла буза на дланта си, стар навик от детинство и той се замисли над странното й държание напоследък, но реши, че не може да я вини. Тя беше пожертвала всичко, за да направи онова, което смяташе за правилно. Баща им отново я бе приел в семейството, но сега всичките й пътища бяха отрязани завинаги.
Гилтанас въздъхна. Ами той? Искаше кълбото да остане в Куалин-Мори и смяташе, че баща му е прав… Или не? „Очевидно не, щом съм тук“ — помисли си елфът. Ценностите му се размиваха. Първо, омразата му към Танис, която в продължение на години бе смятал за напълно оправдана, беше започнала да се топи. Освен това вече приемаше другите раси. Стигна до извода, че малцина елфи бяха толкова благородни и самопожертвователни като Стърм Брайтблейд, а той беше човек.
И макар да не харесваше Райстлин, изпитваше благородна завист за магическите му способности. Самият той имаше някакви познания в магията, но не притежаваше неговите търпение и дързост. Накрая трябваше да признае, че харесва кендера и свадливото старо джудже, но никога не си бе помислял, че ще се влюби в див елф.
— Това е! — изрече на глас. — Признах го! Обичам я! — Но за любов ли ставаше въпрос, или за обикновено физическо привличане?
Тази мисъл го разсмя, защото си представи мръсното лице на Силвара, сплъстената й коса и опърпаните й дрехи. Той погледна с копнеж към мястото, където тя спеше, но за негова изненада нея я нямаше! Гилтанас се сепна и огледа лагера. Не бяха посмели да запалят огън не само заради преследвачите, но и заради драконяните, които, според Терос, бродеха нощем из гората.
Той скочи и тръгна да я търси. Придвижваше се съвсем безшумно, защото не искаше да се разправя със Стърм и Дерек, които стояха на пост. Изведнъж спря, защото една мисъл прониза съзнанието му — драконовото кълбо. Но то си стоеше там, където го беше оставила Силвара, а до него лежеше счупеното драконово копие.
Гилтанас се успокои, но в този момент острият му слух долови плискане на вода. Заслуша се и установи, че не бяха скачащи риби или нощни птици, тръгнали на лов. Той погледна към Дерек и Стърм, които бяха застанали при скалата срещу лагера и се караха шепнешком. Елфът се измъкна от лагера и тръгна по посока на звука.
Придвижваше се из гората съвсем безшумно и стигна до едно място, където реката беше образувала малко езерце. Гилтанас спря и сърнето му замря. Тишината на нощта се нарушаваше само от пляскането на сребристата вода, което беше привлякло вниманието му. Сега разбра какви са тези звуци — Силвара се къпеше. Мразовитият нощен въздух явно не я притесняваше. Дрехите й лежаха разпръснати на брега заедно с едно износено одеяло. Гилтанас виждаше раменете и косата й, която се носеше над водата като черна паяжина в още по-черната вода. Елфът затаи дъх. Знаеше, че не трябва да остава, но не можеше да откъсне поглед от нея.
Изведнъж облаците се разпръснаха и сребърната луна обля небето със студена светлина. Силвара се изправи. По кожата и блестяха сребърни капки, а по тялото й се стичаха сребърни ручейчета. Красотата и го накара да се задъха. Тя го усети и се огледа уплашено, изскочи от водата и се затича към дрехите си. Но когато стигна до тях, не започна да се облича, а се наведе, извади един нож, след което се изправи, готова за отбрана.
Гилтанас гледаше гъвкавото и сребристо тяло и то му напомни за сърната, която беше хванал в капан по време на един лов. Очите на животното издаваха същия страх, който съзираше сега в нейния поглед. Гилтанас за мит се зачуди защо не го вижда. За елфското зрение той стоеше открит като…
В този миг тя внезапно се обърна и побягна от опасността, която долавяше, но не виждаше. Гилтанас извика след нея:
— Силвара, чакай! Не се бой! Аз съм, Гилтанас! — Гласът му бе твърд, но тих — така беше говорил и на заловената сърна, — Не трябва да стоиш тук сама, опасно е…
Тя се спря, но тялото и остана напрегнато. Воден от инстинкта си на ловец, Гилтанас тръгна бавно към нея, продължавайки да й говори.
— Не трябва да излизаш сама. Ще остана при теб, за да си поговорим. Моля те, изслушай ме. Не си отивай! Гилтанас продължи да й говори и да пристъпва бавно и уверено до момента, в който видя, че тя отстъпи назад. Той вдигна ръце и побърза да седне на брега на езерцето. Сега ги разделяше единствено водата. Силвара го погледна, стиснала здраво ножа, но не се прикри с дрехите си. Очевидно смяташе, че отбраната е по-важна от свенливостта.
На Гилтанас му беше неудобно от голотата й, но се възхищаваше на хладнокръвието й. Знаеше, че трябва да отвърне поглед от нея, но не можеше. Той продължи да говори, но сам не осъзнаваше какво й казва. Изведнъж се усети, че й разказва най-съкровените си мисли.
