— Какво правя тук? Народът ми е изгнаник. Намерих единственото средство, което може да им помогне — драконовото кълбо, — но сега рискувам живота си, за да го дам на хората и да помогна на тяхната битка със злото! Тази война не е моя, не е дори на моя народ! — Гилтанас се наведе към нея с копнеж. — Защо, Силвара? Защо се покрих с този позор? Какво сторих на народа си?
Тя погледна към гората, отново обърна очи към него и бавно свали ножа. От очите й струеше такава скръб, че Гилтанас се засрами от себе си и извърна поглед.
— Силвара, прости ми. Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Просто вече не знам кое е правилно и кое не. Знам само…
— …че трябва да го направиш — довърши тя вместо него. Гилтанас вдигна глава и видя, че се е увила в износеното одеяло, което обгръщаше сребърната й кожа. Елфът се изправи бавно и тръгна към нея.
— Силвара, това, което направих, е в разрез с всички обичаи на елфите. Трябваше да предупредя баща ми още когато разбрах, че сестра ми е решила да открадне драконовото кълбо.
Трябваше да вдигна тревога.
Тя пристъпи към него, стиснала одеялото.
— Защо не го направи?
Гилтанас беше стигнал до праговете от северната страна на езерцето, където водата се спускаше като сребърна завеса.
— Защото знам, че Лорана е права. Нашите обичаи, законите ни, предразсъдъците ни, всичко е грешно. Знам го… със сърцето си, но не мога да накарам главата си да го проумее! Това ме измъчва…
Силвара тръгна бавно по брега и стигна до отсрещния край на сребърната завеса.
— Разбирам те. Моят… народ също не разбира какво правя и защо го правя. Но аз знам, че е правилно и вярвам в него.
— Завиждам ти — прошепна Гилтанас.
Елфът стъпи върху най-голямата скала, която се издигаше като остров над падащата вода. Тя стоеше само на метър от него и сребърната й коса обвиваше снагата й като бална рокля.
— Силвара, има още една причина, заради която изоставих хората си. Знаеш коя е. — Той протегна ръка към нея с обърната нагоре длан. Тя се отдръпна и поклати глава. Дишането й се учести. Гилтанас пристъпи още една крачка към нея.
— Обичам те — промълви едва чуто. — Ти си толкова самотна, но аз винаги ще съм до теб. Кълна се…
Силвара се поколеба, но протегна ръка, Гилтанас я подхвана и тя се озова до него на скалата. Осъзна колко силна е любовта й към този мъж. Но неговата дълбока и нежна обич й вдъхна сили.
Гилтанас усети, че тялото й трепери, но когато погледна очите й, разбра, че е от страст, а не от страх. Той я придърпа към себе си и я целуна нежно. Устните й бяха меки и пламенни. Елфът усети солен вкус, отдръпна се и я изгледа удивено.
— Силвара, не плачи. Извинявай…
— Не! Не плача, защото се страхувам от твоята любов. Плача за себе си, но ти няма да разбереш.
Тя протегна плахо ръка, обви я около шията му и го притегли към себе си. Докато я целуваше, той усети на лицето си милувката и на другата й ръка — тази, която дотогава стискаше одеялото. То се свлече от тялото й и сребърната вода го отнесе.
6.
Отчаяният план.
По обед на следващия ден се наложи да изоставят лодките, защото водата стана много плитка и трудно преодоляваха бързеите.
Тръгнаха навътре в гората и срещнаха група каганести, която носеше телата на двама млади елфи. Те веднага извадиха оръжията си, но Терос и Силвара побързаха да ги успокоят.
Разговорът им продължи дълго, а през това време спътниците гледаха тревожно надолу към реката. Накрая двамата се върнаха при тях — Терос с мрачно изражение на лицето, а Силвара зачервена от гняв.
— Отказват да ни помогнат! — заяви тя. — През последните дни влечугите са ги нападнали два пъти и те мислят, че за това са виновни хората, дошли на кораб с бели крила…
— Що за глупости! — процеди Лорана. — Терос, ти не им ли разказа за драконяните?
— Опитах, обаче фактите са против вас. Каганести са видели белия дракон над кораба, но очевидно не са забелязали, че вие сте го прогонили. Чак когато Силвара и аз гарантирахме за вас с живота си, се съгласиха да ни пуснат през земите си.
— Какво правят тук драконяните? — попита Лорана. — Организирани ли са? Южен Ергот също ли е нападнат? Не е ли по-добре да се върнем…
— Не. Не вярвам да са организирани — отвърна замислено Терос. — Ако Драконовите господари решат да превземат острова, ще го направят с ята от дракони и с хилядна войска. Според мен това са патрулни отряди, изпратени да настроят елфите едни срещу други и така да им спестят труда, като се избият помежду си.
— Висшето командване на драконовите армии не е подготвено да атакува Ергот — обади се Дерек. — Първо трябва да затвърдят позициите си на север, но това няма да им отнеме много време. Така че се налага много бързо да отнесем кълбото в Санкрист, където Съветът на Белия камък ще реши какво да правим.
Спътниците събраха багажа си и потеглиха през планинската земя. Силвара ги поведе по една пътека, която лъкатушеше покрай бурната и пенлива сребърна река. Терос призна, че навлизат в места, където никога не е стъпвал, и единственият им водач остана Силвара, което не се хареса на Лорана. Тя я наблюдаваше внимателно и от усмивките, които си разменяха скришом с брат й, разбра, че между тях се е случило нещо.
Силвара беше успяла да се преоблече и сега носеше кожени бричове, дълга кожена туника и тежка кожена наметка. Необикновената й сребриста коса, която напълно отговаряше на името й, се спускаше на талази чак до кръста. Оказа се много опитен водач и поддържаше добро темпо. Малко преди залез-слънце групата стигна до една пещера.
— Тук ще нощуваме — заяви тя. — Предполагам, че вече сме се отървали от преследвачите, но за всеки случай няма да палим огън. Ще се наложи да ядем студена храна.
Изтощени от целодневния преход, те изядоха мълчаливо сухата храна и се приготвиха за сън, като оставиха постове. Нощта премина спокойно, смущавана единствено от силния планински вятър.
На сутринта Таселхоф се измъкна от един таен отвор, за да огледа околностите, но бързо се върна в пещерата, събуди останалите и с жест им каза да го последват. Терос отмести скалата, с която кендерът беше затулил отвора, и всички тръгнаха безшумно след Тас, който ги отведе на около седем-осем метра и посочи снега пред себе си. Виждаха се ясно отпечатъци от стъпки, които виелицата още не беше успяла да затрупа. Никой не продума, но не беше нужно, защото всички знаеха, че са от елфски ботуши.
— Навярно са ни подминали през нощта — каза Силвара. — Трябва бързо да се махнем оттук. Много скоро ще открият, че са изгубили следата и ще се върнат.
— Не разбирам каква е разликата — изръмжа презрително Флинт и посочи следите, които те бяха оставили. — Няма как да скрием следите си. Със същия успех можем да стоим тук и да ги чакаме.
— Прав си, но е за предпочитане да имаме преднина — възрази Терос.
— В никакъв случай не трябва да се пролива кръв! — прошепна Лорана на Стърм.
— Не можем да позволим на хората ти да ни попречат — поклати глава рицарят и я поведе след останалите. Трябва да отнесем кълбото в Санкрист.
Събраха бързо багажа си и напуснаха пещерата. Дерек, който беше последен, застана на входа на пещерата и се втренчи нетърпеливо в Лорана.
— Тръгвай! — каза му тя, защото не искаше да вижда сълзите й. — Ще ви настигна.
Рицарят излезе и тя остана сама. Замисли се какво да предприеме, но образът на Дерек с ръка на меча непрекъснато изскачаше пред очите й.
— Не! — прошепна решително на себе си. — Няма да се бия със собствените си хора. Това ще означава, че драконите са ни победили. Първа ще сложа меча си…
