Изведнъж долови някакво движение зад гърба си, извърна се инстинктивно с ръка на меча, но спря.
— Силвара? — удиви се тя. — Мислех, че си тръгнала. Какво правиш тук? — Лорана пристъпи към нея.
— Н-нищо. Събирам си нещата.
На Лорана й се стори, че видя зад гърба и кристалното драконово кълбо да сияе със странна светлина, но Силвара побърза, да го покрие с наметката си.
— Да тръгваме. Съжалявам, ако съм ви забавила…
— Почакай малко — рязко каза Лорана и се приближи към нея.
— Нямаме време! — Силвара я хвана за ръката, а гласът й придоби метален оттенък.
— Пусни ме! — заповяда й хладно Лорана и я погледна изпитателно, но не видя в погледа й нито страх, нито гняв. Силвара пусна ръката й и наведе глава.
Лорана отиде в дъното на пещерата, но откри само някакви клонки, малко дървесна кора, въглени и няколко камъка. Ако беше някакъв знак, трябваше да е доста сложен. Тя разрита купчинката и разпръсна клоните и камъните по пода на пещерата, след това се обърна и заяви спокойно:
— Е, сега вече приятелите ти няма да могат да разчетат посланието ти. Очакваше Силвара да изпадне в ярост, да се засрами, че е разкрита, дори предположи, че ще я нападне. Но погледът й изразяваше единствено молба и съжаление. Опита да каже нещо, но само поклати глава и изтича навън.
— Лорана, побързай! — подвикна нетърпеливо Терос.
— Идвам! — Тя хвърли последен поглед към пода, поколеба се дали да не го разгледа още веднъж, но нямаше време. „Дали не я подозирам без причина?“ — помисли си с въздишка и побърза да настигне останалите. Но в един момент се досети за кълбото и спря толкова рязко, че Терос, който вървеше отзад, се блъсна в нея.
— Добре ли си?
— Д-да — отвърна тя, без изобщо да го забелязва.
— Пребледняла си. Какво има?
— Нищо. Ще се оправя. — Лорана хукна към пещерата, залитайки в снега. Каква глупачка беше! Какви глупаци бяха всички!
В съзнанието и отново изникна моментът, когато Силвара хвърляше наметката си върху драконовото кълбо, което сияеше със странна светлина!
Тя решително се запъти към нея, за да я попита какво е правила с кълбото, когато изведнъж във въздуха звънна стрела — и се заби в дървото до главата на Дерек.
— Елфи! Брайтблейд, в атака! — изрева рицарят и изтегли меча си.
— Не! — Лорана се спусна към него и сграбчи ръката му. — Няма да се бием!
— Ти си полудяла! — изкрещя Дерек и гневно отблъсна ръката й.
Изсвистя втора стрела.
— Послушай я! — замоли го трескаво Силвара. — Не трябва да се бием с тях! Ако стигнем до прохода, ще можем да ги спрем.
Трета стрела, явно изстреляна съвсем слабо, се заби в ризницата на Дерек, но не я проби и той я махна раздразнено.
— Ето, виждаш ли! Те не искат да ни убиват! — извика Лорана. — Ако това беше целта им, досега да си мъртъв! Трябва да отстъпим. И без това тук не можем да се бием. По-добре да се укрепим в прохода.
— Прибери меча, Дерек! — извика Стърм и извади своя. — Ако не го сториш, ще трябва да се биеш първо с мен.
— Ти си един малодушен страхливец, Брайтблейд! — изкрещя рицарят и едва не се задави от ярост. — Бягаш пред лицето на врага!
— Грешиш, бягам в името на приятелството. — Стърм продължи да стои с изваден меч. — Хайде, размърдай се, ако не искаш да те вземат в плен.
Дерек прибра меча си с изкривено от гняв лице, обърна се и закрачи по пътеката, но преди това го изгледа с такава ненавист, че Лорана потръпна.
— Стърм — започна тя, но той я хвана за лакътя и я повлече толкова бързо, че не можеше и дума да става за разговор.
Докато се изкачваха, чуваха как Терос пъшка, избутва и спуска по пътеката по-едрите скали. Много скоро грохотът се усили, сякаш цялата планина се срутваше, но обстрелът не престана.
— Няма да е задълго — изпуфтя ковачът, след като ги настигна.
— Това няма да ги спре.
Лорана не можа да му отговори. Дробовете й горяха, а пред очите й се мержелееха сини и златни искри. Стърм също едва дишаше, а Терос пъшкаше като ранен кон. На следващия завой откриха падналия на колене Флинт и Таселхоф, който се отчаяно се опитваше да го изправи на крака. Трябва… да си починем… — Изтощена до краен предел и с пресъхнало гърло, Лорана понечи да седне, но две силни ръце я сграбчиха.
— Не! — чу се гласът на Силвара. — Не тук! Още малко! — И я повлече след себе си.
Лорана долови със замъглен поглед как Стърм и Терос изправят ругаещия Флинт и го носят нагоре. Таселхоф залиташе след тях, толкова изтощен, че дори беше престанал да дърдори. Най-после стигнаха най-високата част на прохода. Всички се строполиха на снега, с изключение на Силвара, която се загледа назад.
Откъде вземаше тази сила, помисли си Лорана, но беше твърде уморена да си задава въпроси. В този момент й бе все едно дали елфите ще ги открият.
— Трябва да се разделим — заяви решително Силвара.
— В никакъв случай! — Гилтанас се помъчи да стане, но не успя.
— Изслушайте ме! Елфите са съвсем близо. Със сигурност ще ни открият и тогава ще трябва или да се бием, или да се предадем.
— Ще се бием! — изсъска злобно Дерек.
— Има по-добро решение — възрази Силвара. — Ти, рицарю, ще отнесеш драконовото кълбо в Санкрист, а ние ще отклоним преследвачите. Всички я загледаха смаяно, обмисляйки неочакваното предложение. Дерек вдигна глава и очите му светнаха.
— Аз не смятам, че само един трябва да се нагърбва с такава голяма отговорност — обади се Стърм, след като възстанови дишането си — Трябва да тръгнат поне двама…
— Себе си ли имаш предвид, Брайтблейд? — попита гневно Дерек.
— Естествено — намеси се Лорана. — Ако ще те придружава някой, това може да е само Стърм.
— Ще ви начертая карта на планината — продължи Силвара. — Пътят не е тежък, а крепостта на рицарите е само на два дни път оттук.
— Ами следите ни? — възрази Стърм. — Елфите ще разберат, че сме се разделили.
— Ще предизвикаме лавина — обясни Силвара. — Терос ми подсказа тази идея, докато буташе камъните по пътеката. — Тя вдигна глава и и те проследиха погледа й — върховете бяха отрупани със сняг.
— Аз ще го направя — проговори бавно Гилтанас.
— Добре, но нашите следи трябва да останат — предупреди го Силвара. — Нали искаме да тръгнат след нас?
— А ние къде ще отидем? — попита Лорана — Нямам никакво намерение да се скитам из тази пустош.
— Знам… едно м-място. — Силвара заекна и забоде поглед в земята. — То е тайно и само моят народ го знае. Ще се скрием там, но трябва да побързаме. Нямаме почти никакво време!
— Аз сам ще отнеса кълбото в Санкрист — каза Дерек — ще е по-полезен, ако остане с вас.
— Но с нас ще бъдат Терос, брат ми, джуджето…
— И аз — изписка Тас.
— И кендерът — добави кисело Лорана. Тя погледна Стърм и отгатна мислите му. — Естествено той сам ще реши, но аз смятам, че трябва да придружи Дерек.
— Правилно — измърмори Флинт. — В края на краищата опасността грози тези, у които е кълбото, а елфите търсят него.
