— Просто разказах една легенда на моя народ. Дори не знам дали наистина е било така. Но тук вече не идва никой. — Плътният и мелодичен глас на Силвара звучеше неестествено високо и странно в зловещата тишина.
Тя лъже, реши Лорана, но не каза нищо. Беше много уморена и искаше само да спи. Спътниците разстлаха мълчаливо постелките си. Дори кендерът не говореше. Единственият звук идваше от водата, която се процеждаше монотонно от клоните на дърветата и падаше върху килима от мъртви листа.
— А сега трябва да се наспим и отпочинем — Силвара постла одеялото си до Гилтанас, — защото, когато сребърната луна се издигне високо, потегляме отново.
— Тя така или иначе не се вижда — прозя се кендерът.
— Въпреки това ще тръгнем. Аз ще ви събудя.
— Когато се върнем от Санкрист, ще се оженим — прошепна в ухото й Гилтанас. Двамата лежаха заедно, увити в неговото одеяло. — Не се бой от баща ми. Той ще се намуси, ще покрещи, но ще му мине. В крайна сметка не е задължително да останем при куалинести. Не знам дали ще мога да живея при твоя народ, но мисля, че ще свикна. Освен това съм много добър ловец. Искам децата ни да израснат сред природата, свободни, щастливи и… Какво ти става… Силвара… защо плачеш? — Гилтанас я прегърна. — Стига, стига — прошепна нежно и се зачуди какво толкова беше казал. — Шшт. Всичко е наред.
— Време е. Трябва да тръгваме.
Лорана усети, че някой я разтърсва, стресна се и се събуди от кошмара, който я измъчваше. Видя Силвара, коленичила до нея.
— Сега ще събудя останалите.
Лорана се чувстваше още по-уморена, отколкото преди да заспи. Събра нещата си като насън и зачака останалите права, трепереща от студ в мрака. Чу стенанията на Флинт и си помисли, че това пътешествие наистина му се отразява зле. Та той бе почти на сто и петдесет години! Напоследък цветът беше изчезнал от лицето му, устните, които едва се виждаха от бялата брада, бяха посинели и той все по-често се хващаше за гърдите. Но неизменно казваше, че се чувства прекрасно и продължаваше да крачи наред с останалите.
— Готови сме! — провикна се Тас и пискливият му глас отекна странно в мъглата. — Олеле! Все едно, че съм в храм.
— Млъквай и тръгвай! — изръмжа Флинт.
Силвара запали факла и спътниците примижаха от силната светлина.
— Не се бойте. В тази долина не може да влезе никой. Преди много време имаше два прохода — един откъм земите на хората, където сега е крепостта на рицарите, а другият откъм земите на човекоядците. И двата са затрупани още от времето на Катаклизма, затова няма от какво да се боим. Доведох ви по един път, който знам само аз.
— И каганести — добави Лорана.
— Да… така е… — Силвара пребледня.
— Къде ни водиш?
— Ще видиш. Остава ни по-малко от един час път. Спътниците се спогледаха и след това като по команда впериха погледи в Лорана.
— Не ме гледайте. Не знам отговора! Какво очаквате от мен? Да останем тук и да се изгубим в мъглата?
— Няма да те подведа! — промълви едва чуто Силвара. — Моля те, имай ми още малко доверие.
— Тръгвай — съгласи се уморено Лорана. — Знаеш, че ще те последваме.
Мъглата се сгъсти още повече и никой нямаше представа в каква посока се движат. Нямаше следа от птици и животни, а във въздуха се усещаше нещо, което ги караше да бързат.
Изведнъж Силвара спря и вдигна високо факлата.
— Пристигнахме.
Видяха някакво тъмно очертание и се упътиха към него със свити от страх сърца. Тишината на нощта изчезна в звуците, наподобяващи бълбукане на огромен кипнал чайник. Мъглата се сгъсти още повече, а въздухът стана много топъл и влажен.
— Горещи извори! — учуди се Терос. — Ами да, това обяснява вечната мъгла! А тъмният силует…
— Е мостът, който води до отсрещния бряг. Наричат го Мост-пазач — поясни Силвара.
— И трябва да минем по него? — възкликна Флинт и се втренчи с ужас в черната вода. — Трябва да минем… — Джуджето едва не се задуши.
Мостът представляваше продълговата, гладка арка от снежно бял мрамор. По протежение на двете му страни стояха колони от горди рицари, които сякаш символично прекосяваха тъмната вода Дъгата на арката се издигаше толкова високо, че горната й част се губеше в мъглата. Беше толкова древен, че дори Флинт който докосна със страхопочитание обветрения камък, не можа да разпознае изработката. Във всеки случай не бе дело на джуджетата.
Изведнъж той забеляза, че липсват перила и стъпала — само една мраморна арка, мокра и хлъзгава от изпаренията.
— Не можем да преминем отсреща — заяви Лорана с треперещ глас.
— Ще успеем — отвърна Силвара, — защото бяхме призовани.
— Призовани? От кого?
— Чакайте! — заповяда девойката.
То и без това нямаше какво друго да правят. Огледаха се наоколо, но освен парата, която се издигаше от горещите извори, не видяха нищо.
— Времето на Солинари настъпи — изрече тържествено Силвара и хвърли факлата във водата.
Мракът ги обгърна и те се скупчиха един до друг. Изведнъж мъглата се превърна в трепкащо сребро и видяха тъмния й силует, който стоеше в началото на моста и се взираше в небето.
След това бавно вдигна ръце, мъглата се раздели и откри пълната и ярка сребърна луна на звездното небе. Силвара прошепна някакви странни думи, бълбукащата вода оживя и затанцува в сребърно, а рицарите сякаш оживяха.
Но не тази прекрасна гледка накара спътниците да се притиснат още по-близо един до друг Флинт започна да повтаря името на Реоркс в най-пламенната молитва, която беше изричал някога, а Лорана подпря глава на рамото на брат си с насълзени очи. Гилтанас я прегърна силно, обзет от страх, преклонение и безмерна почит.
Високо горе, изваян в самата скала, се издигаше каменен дракон, облян от сребриста светлина.
— Къде сме? — попита едва чуто Лорана. — Кое е това място?
— След като прекосите Моста-пазач, ще застанете пред паметника на Сребърния дракон. Той пази Гробницата на Хума, Рицар на Соламния.
8.
Гробницата на Хума
Мостът-пазач сияеше като перлена огърлица над изворите на Пристана на мъглите.
— Не се страхувайте — повтори Силвара. — Пътят е труден само за онези, които искат да влязат в Гробницата с лоши помисли.
Това не им прозвуча много убедително и те изкачиха боязливо няколкото стъпала в основата и неохотно пристъпиха върху мраморната арка. Силвара премина първа без никакво усилие, а останалите я следваха предпазливо, като се стараеха да се придържат в средата и да си гледат в краката. Но паметникът от другата страна на моста ги привличаше неудържимо и очите им сами се вдигаха нагоре.
— Хей, Флинт, обзалагам се, че в тази вода може да се свари месо! — възкликна Таселхоф. Той лазеше по корем и надничаше през ръба от най-високата част на моста.
— Аз п-пък се обзалагам, че т-ти ще се с-свариш — заекна обезумялото от ужас джудже, което пълзеше на четири крака.
— Виж! Намерих в тази торба парче месо, сега ще го вържа с конец и ще го пусна във водата…
— Движи се! — изрева Флинт.
— С теб е много скучно — оплака се кендерът и се спусна надолу по задник.
Никой не заговори Силвара, докато прекосяваха моста, защото мислите им бяха съсредоточени в едно-
