Стари са, но…
— Толкова ли са стари, че това наистина може да е гробницата на Хума? — прекъсна го Лорана.
— Без съмнение. Но онзи голям звяр отвън… — той махна по посока на каменния дракон — не е оформен от ръцете на човек, елф или джудже.
Лорана премигна неразбиращо.
— Той е много по-стар. Толкова стар, че това тук — Флинт описа с ръка дъга — сякаш е направено вчера. Тя започна да проумява какво се опитва да й каже джуджето и кимна.
— Онова на скалата е дело на същества, които не ходят на два крака.
— Били са същества с необикновена сила… — промълви Лорана. — Огромни същества. — С крила… Изведнъж кръвта й се смрази, защото дочу тихия напев на магическо заклинание.
— Не! — Тя се обърна и вдигна ръка, сякаш да се предпази от заклинанието.
Силвара стоеше пред олтара с няколко изсъхнали розови листа в ръка и тихо напяваше. Лорана опита да се пребори със сънливостта, която започна да я обзема, и се прокле за глупостта си. Хвана се за каменната скамейка, но не успя да се задържи и падна на колене. С последни усилия повдигна клепачи и видя как Терос и Гилтанас се строполяват на пода. Джуджето захърка още преди главата му да удари скамейката. Преди да заспи, Лорана усети как въздухът около нея се изпълни с аромат на рози.
9.
Удивителното откритие на кендера.
Кокоши пера.
Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо.
Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.
Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо. Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.
Тас вдигна предпазливо глава и надникна иззад пиедестала. Видя я близо до входа на гробницата. Беше коленичила, полюшваше се и издаваше някакви откъслечни стонове.
— Как да продължа? — чу я Тас да говори на себе си. — Доведох ги тук. Не е ли достатъчно? Не? — Тя поклати нещастно глава. — Да, отпратих кълбото. Те не знаят как да го използват. Трябва да наруша клетвата. Ти беше права, сестро — изборът е само мой, но е много труден! Аз го обичам…
Силвара се разрида и зарови глава в дланите си. Милостивият кендер изпита желание да отиде при нея и да я успокои, но осъзна, че тя говореше за някакви страшни неща — „труден избор“, „нарушена клетва“… — и реши да изчезне от погледа й, докато не е разбрала, че заклинанието й не го е хванало. Само че Силвара стоеше точно на входа на гробницата и той се зачуди как да се промъкне покрай нея, но тогава съзря дупката. Погледът му светна. И без това умираше от желание да види какво има вътре. Дано само да не са я затворили.
Кендерът се промъкна на пръсти до олтара, хвърли един поглед към Силвара и се промъкна до дупката. Скривалището определено беше много по-добро от досегашното.
Нямаше стъпала, но по стените се виждаха ръкохватки. Един сръчен кендер — като него например — не би трябвало да срещне никакво затруднение. Този тунел може би извеждаше навън. Тас чу нещо зад себе си и се обърна — Силвара напяваше и се полюляваше…
Кендерът прецени, че няма време за мислене и се спусна в дупката. Стените бяха хлъзгави и плесенясали, а ръкохватките — разположени твърде далеч една от друга. „Направени са като за хора — помисли с раздразнение Тас. — Никой не се грижи за дребните!“
Беше се замислил толкова дълбоко, че видя скъпоценните камъни едва когато ги подмина.
— Брадата на Реоркс! — изпуфтя той. Тази ругатня много му харесваше и затова я бе заел от Флинт. Шест прекрасни скъпоценни камъка — големи колкото човешка длан — образуваха кръг по стената на шахтата. Бяха покрити с мъх, но само с един поглед определи, че са ужасно ценни.
— И защо някой ще погребва тук тези прекрасни камъни. — зачуди се гласно кендерът. — Обзалагам се, че е бил някой крадец. Ако успея да ги изчовъркам, ще мога да ги върна на законния им собственик. — Пръстите му хванаха първия камък.
Внезапно в шахтата нахлу мощно въздушно течение, което го отлепи от стената така, както зимният вятър откъсва листо от дървото. Тас вдигна поглед и видя как светлият отвор се смалява все повече. Опита се да си представи колко голям е чукът на Реоркс, но в същия миг спря да пропада. Въздушното течение го подметна още няколко пъти, след което внезапно смени посоката си и го понесе встрани. Той въздъхна със съжаление, че няма да пропадне от другата страна на света, и се понесе по някакъв страничен тунел. След това ненадейно започна да се издига! Усещането бе много странно и вълнуващо. Разпери ръце, за да докосне стените на тунела, и установи, че полетът му се ускори.
„Сигурно съм умрял — помисли си кендерът. — Умрял съм и сега съм по-лек от въздуха. Ама как да разбера?“ — Той заопипва трескаво кръста си. Нямаше много ясна представа за задгробния живот, но предполагаше, че е малко вероятно да му разрешат да отиде там с торбите си. Бяха на мястото и Тас въздъхна с огромно облекчение, но едва не се задави, защото в този момент полетът му се забави и усети, че започва да пада! Той се замисли трескаво и осъзна, че е долепил ръце до тялото си. Побърза отново да ги разпери и точно както очакваше, полетя отново нагоре. Мисълта за задгробния живот престана да го измъчва и Тас се отдаде на удоволствието от летенето — размаха ръце, преобърна се по гръб и се опита да види накъде отива.
Аха, ето горе вече се виждаше някаква светлина. Но това бе друг тунел, доста по-дълъг от този, по който се беше спуснал.
— Леле, Флинт ще умре от завист, като научи — помисли си гласно кендерът, но в същия миг видя други шест скъпоценни камъка, които много приличаха на първите. Въздушното течение отслабна тъкмо когато вече бе решил, че с удоволствие би приел летенето като начин на живот. Тас стигна до края на тунела и се задържа на нивото на пода в осветеното с факли помещение.
Изчака малко, за да види дали няма пак да се понесе нанякъде, и дори размаха ръце, но полетът му явно беше приключил. Кендерът въздъхна и реши, че така и така е стигнал дотук, поне да разгледа наоколо. Той подскочи, приземи се на каменния под и се огледа.
Помещението бе значително по-голямо от гробницата, а множеството факли по стените разпръсваха бяла светлина. Намираше се в подножието на стълбище от каменни плочи, което извиваше надясно и водеше към нещо като втори етаж, където забеляза балкон с перила. Тас едва не си изкълчи врата от взиране нагоре. Накрая му се стори, че долавя някакви цветни отблясъци на отсрещната стена.
Но кой беше запалил факлите? И що за място бе това? Друга част от гробницата на Хума? Да не би да беше долетял в Драконовата планина? Кой живееше тук?
При тази мисъл Тас бръкна под туниката си, извади малък нож — ей така, за по-голяма сигурност — и се качи на белия балкон.
Помещението беше просторно, но не виждаше много, защото отблясъците от факлите го заслепяваха. Обширният таван се крепеше върху огромни мраморни колони, а от балкона тръгваше друго стълбище. Тас се подпря на перилата и огледа стената зад себе си.
— Брадата на Реоркс! Това пък какво е!
Това беше картина. По-точно — огромен стенопис. Започваше от стълбището и опасваше целия втори етаж. Всеки сантиметър от стенописа блестеше с изумително ярки цветове. Кендерът не бе кой знае какъв почитател на изобразителното изкуство, но такова великолепно творение едва ли някога беше виждал. Или не? Изображението му се стори познато и колкото повече го гледаше, толкова по-сигурен ставаше, че вече
