го е виждал.
Тас започна да изучава картината. Точно срещу него бяха изобразени дракони с всевъзможни цветове, които се спускаха към земята. Градовете избухваха в пламъци — като Тарсис, — сградите се рушаха, хората бягаха панически. Гледката му се стори ужасна, кендерът бързо я отмина и продължи да крачи по балкона, вперил очи в стената. Онова, което видя в центъра, го накара да затаи дъх.
— Точно така, Драконовата планина! — прошепна на себе си и шепотът му отекна в помещението. Той се огледа бързо и изприпка напред, облегна се на парапета и се вгледа отблизо в картината. Тя наистина изобразяваше Драконовата планина, където се намираше в момента. Само че разрязана вертикално, сякаш от някакъв гигантски меч! — Каква красота! Това е истинска карта! — въздъхна захласнат Таселхоф. — Ето ме тук! Издигнал съм се горе в планината. — Той огледа помещението и изведнъж проумя. — Ами да, аз съм в гърлото на дракона. Ето защо формата на тази стая е толкова особена. — Той се обърна към картата. — Ето я картината, а това е балконът. И колоните… — Тас се завъртя на сто и осемдесет градуса. — Да, ето я голямата стълба! — Отново се обърна. — Води към главата! Ето оттук съм влязъл. Нещо като въздушен тунел. Но кой е построял всичко това… и защо?
Кендерът продължи нататък, като се надяваше да открие в картината някакъв ключ към загадката. В дясната част на стенописа беше изобразена друга битка. Но тя не го изпълни с такъв ужас като първата. На нея бяха изобразени червени, черни, сини и бели дракони — бълващи огън и лед, а с тях се биеха сребърни и златни дракони.
— Спомних си! — възкликна Таселхоф, заподскача и закрещя като подивял. — Спомних си! Спомних си! В Пакс Таркас! Физбан ми ги показа. На света има и добри дракони. Те ще ни помогнат да се преборим със злите! Само трябва да ги намерим. Ето ги и драконовите копия!
— Я по-тихо! — изръмжа някакъв глас отдолу. — Човек не може ли да поспи малко? Каква е тази врява? И мъртвец може да се събуди!
Таселхоф подскочи и се обърна, стиснал ножа си. Можеше да се закълне, че допреди малко помещението бе абсолютно празно. Но от каменната скамейка до стената се надигна една тъмна фигура, загърната в роба. Разтърси глава, протегна се, стана от скамейката, изкачи стъпалата и бързо отиде при кендера. Дори да искаше да избяга — а Тас не искаше, защото умираше от любопитство да разбере кой беше този, — пътят му за бягство беше отрязан. Отвори уста, за да попита съществото кое е и защо е избрало точно гърлото на дракона за следобедната си дрямка, но в този миг факлите осветиха фигурата. Беше някакъв старец. Беше…
Ножът издрънча на пода и той се свлече до перилата. За пръв, последен и единствен път в живота си Таселхоф Бърфут бе напълно лишен от дар-слово.
— Ф-ф-ф… — от гърлото му излезе само някакво фъфлене.
— Е няма ли да кажеш нещо? — изръмжа старецът и се наведе над него. — Допреди малко дрънкаше непрекъснато. Какво има? Нещо не е наред ли?
— ф-ф-ф… — продължи да заеква кендерът.
— О, горкият. Какво те мъчи? Имаш говорен дефект? Тъжно тъжно. Чакай да видим… — Старецът започна да рови из джобовете си и отвори поред множество кесии, докато Тас трепереше в краката му.
— Ето! — Магьосникът изрови някаква монета, сложи я в дланта на кендера и сключи отпуснатите му пръсти отгоре й. — Хайде бягай. Намери някой посветен…
— Физбан! — Таселхоф успя най-накрая да произнесе името му.
— Къде е? — Старецът се обърна, вдигна жезъла си и се втренчи тревожно в сенките. След малко явно се сети нещо, защото високо прошепна: — Сигурен ли си, че си видял тоя Физбан? Той не умря ли?
— И аз така мислех… — Тас беше много нещастен.
— Значи не му се полага да броди насам-натам и да плаши хората! — заяви гневно магьосникът. — Налага се да поговоря с него. Ей, ти!
Кендерът протегна немощно ръка и дръпна робата му.
— Н-не знам, не съм много сигурен, н-но мисля, че ти си Физбан.
— Стига бе! — Старецът се сепна. — Вярно, тази сутрин времето нещо не ми понесе, но чак пък толкова… — Раменете му провиснаха. — Значи съм мъртъв. Пукнал съм. Хвърлил съм топа. Ритнал съм кофата! — Той се затътра към скамейката и се стовари върху нея. — Погребението хубаво ли беше? Дойдоха ли много хора? Имаше ли топовен салют с двайсет и един изстрела? Винаги съм искал двайсет и един изстрела.
— Ами… ъъ… — запелтечи Тас, чудейки се какво е това топовен салют. — Ами, то беше… по-скоро… нещо като… заупокойна служба, ако може така да се каже. Виж сега… ние… ами… ъ-ъ… не успяхме да ти намерим…
— Останките? — довърши услужливо старецът.
— Ъъ…останките… — Търсихме ги, но под всичките тези кокоши пера… и черен елф… и Танис каза, че изобщо сме имали голям късмет, като сме останали живи…
— Кокоши пера! — възмути се старецът. — Какво общо имат някакви си кокоши пера с моето погребение?
— Ние… ъъ… ти, аз и Сестън… Помниш ли джуджетозеров? Ами, в Пакс Таркас имаше една голяма верига. И огромен червен дракон. Ние висяхме на веригата и драконът издиша огън отгоре й, веригата се стопи и паднахме… — Тас се сживя, защото това бе една от любимите му истории — и вече знаех, че това е краят. Щяхме да умрем. Падахме поне от двайсет метра (височината се увеличаваше с всеки следващ разказ), ти беше под мен и те чух да изричаш магически думи…
— Да, да, бих казал, че съм доста добър магьосник.
— Ъъ, вярно. — Тас за миг се разсея, но продължи много бързо. — Изрече някакво заклинание — перопад, или нещо подобно.
Както и да е, ти извика „пера“ и изведнъж — кендерът разпери ръце и на лицето му се изписа неподправено страхопочитание — се появиха милиони кокоши пера…
— И какво стана след това? — Физбан мушна Тас с пръст.
— Ох, ами… точно в този момент стана малко объркано… Едновременно се чуха писък и тупване. Звукът беше по-скоро нещо като „пльок“ и аз си помислих, че си се разпльокал на пода.
— Аз? Да съм се разпльокал?! — Той изгледа кендера с убийствен поглед. — Никога през живота си не съм се разпльоквал!
— Тогава Сестън и аз паднахме върху кокошите пера заедно с веригата. Търсих те, наистина те търсих. — Очите на Тас се насълзиха при спомена за отчаяното издирване на тялото му. — Но всичко бе в пера… и освен това отвън бяха драконите.
Сестън и аз излязохме и видяхме Танис. Помолих го да се върнем и да продължим да те търсим, но той каза, че не можело…
— Значи ме оставихте погребан под някакви кокоши пера?
— Заупокойната служба беше страхотна — изпелтечи Тас. — Златна Луна говори, а след нея и Елистан. Ти не го познаваш, но си спомняш Златна Луна, нали? А Танис?
— Златна Луна… А, да. Хубаво момиче. И онзи намръщения мъжага, дето беше влюбен в нея.
— Това е Ривъруайнд! — възкликна кендерът. — Ами Райстлин? Онзи кльощавия? Страшен магьосник, но няма да стигне доникъде, ако не направи нещо с тази кашлица.
— Ти наистина си Физбан! — Тас скочи и се метна на врата му.
— Айде, стига. — Старецът се смути и го потупа по гърба. — По-полека, де. Ще ми измачкаш робата. И недей да се сополивиш. Искаш ли кърпичка?
— Не, имам си…
— А, добре. Я, тази кърпичка не е ли моя? Това са инициалите ми…
— Тъй ли? Сигурно си я изпуснал.
— Сега се сетих! — провикна се Физбан. — Ти си Тасел, Та-сел-не-знам-кой-си.
— Таселхоф. Таселхоф Бърфут.
— А аз съм… Как каза, че се казвам?
— Физбан.
— Физбан. Да… — Старецът се замисли и поклати глава. — Бях готов да се обзаложа, че е умрял…
