приятели са в добри ръце. Силвара ще се погрижи за тях, нали, скъпа?
— Ще им кажа — обеща тя, без да откъсва тъжния си поглед от Гилтанас.
Пребледнелият принц гледаше ту нея, ту магьосника и в душата му бавно се прокрадваше леден страх.
— Както прецениш. — Физбан помилва сребърната й коса и се обърна.
— Ще бъда ли наказана? — попита тя точно когато старецът потъваше в сенките. — Магьосникът спря, поклати глава и я погледна през рамо.
Според мен вече си наказана, Силвара. Но ти си постъпила така в името на любовта. Наказанието е в самата теб, както и твоят избор.
Той пристъпи в тъмното и Таселхоф се втурна след него размахал многобройните си торби.
— Довиждане, Лорана! Довиждане, Терос! Да се грижите за Флинт!
Те изчезнаха в мрака, но гласовете им все още се чуваха:
— Я пак кажи какво беше онова име? Физбут, Фърбал…
— Физбан! — изписка Тас.
— Физбан… Физбан… — измърмори старецът.
Всички погледи бяха приковани в Силвара.
Тя беше спокойна. Погледът й бе все още тъжен, но не излъчваше раздиращата и горчива скръб, която бяха видели преди малко, а тихата скръб на човек, който не съжалява за постъпката си.
Силвара се приближи до Гилтанас. Взе ръката му и го погледна с такава любов, че той се почувства благословен, макар да знаеше, че тя ще се сбогува с него.
— Ти ще си отидеш… ще ме изоставиш, нали? — промълви той и сърцето му се сви. — Виждам го в очите ти. Защо? Ти ме обичаш…
— Обичам те, принце. Обикнах те още като те видях паднал на пясъка. Когато ме погледна и ми се усмихна, разбрах, че ме е сполетяла същата съдба като тази на сестра ми. — Силвара въздъхна. — Но това е един от рисковете, защото, когато приемаме тази форма, тя пренася слабостите си върху нас. Но дали е слабост да обичаш…
— Силвара, не разбирам! — извика Гилтанас.
— Ще разбереш — отвърна тя едва чуто и наведе глава. Той я прегърна и целуна прекрасната й коса.
Лорана се обърна. Скръбта им бе свещена и тя не посмя да се намеси. Преглътна сълзите си, отиде при джуджето и го напръска с вода от манерката си. Клепките му потрепнаха, то отвори очи и се втренчи в нея.
— Физбан!
— Да. — Лорана се чудеше как да му каже, че кендерът е заминал.
— Физбан е мъртъв! Така каза Тас! В кокошите пера! — Джуджето се помъчи да седне. — Къде е тоя малоумен кендер?
Замина с него.
— Как така? — Флинт се огледа с празен поглед. — И ти го пусна? С тоя дъртак?
— Боя се, че да… Мисля, че нямах голям избор. — Лорана се усмихна. — Магьосникът реши така. Не се притеснявай за Тас…
— Къде отидоха? — Джуджето се изправи и метна торбата си на рамо.
— Флинт, моля те, не тръгвай след тях. — Тя обгърна раменете му. — Имам нужда от теб. Ти си най- старият приятел на Ханис и мой съветник…
— Но той е тръгнал без мен! Как е могъл? Защо не съм го видял?
— Ти припадна…
— Изобщо не съм припадал! — изрева джуджето.
— Добре, де… лежеше на пода и не помръдваше — заекна Лорана.
— Никога не припадам! — инатеше се Флинт. — Сигурно е пак онази смъртоносна болест, дето я хванах в скапаната лодка… — Той пусна торбата и приседна до нея. — Идиот такъв! Да избяга с някакъв умрял дъртак!
Терос се приближи до Лорана и я придърпа настрани.
— Кое беше това старче? — запита с нескрито любопитство.
— Историята е много дълга — въздъхна тя. — А и не съм сигурна, че знам отговора.
— Струва ми се, че съм го виждал. — Терос се намръщи и поклати глава. — Но не мога да си спомня къде. Нещо ми се върти в главата за Солас и хана „Последен дом“. Той също ме позна… — Ковачът се вторачи в сребърната си ръка. — Като ме погледна, сякаш ме удари светкавица. — Огромният мъж потръпна и погледна към Гилтанас и Силвара. — Ами тя?
— Мисля, че най-накрая ще разберем какво става.
— Беше права, че не й се довери…
— Но си мислех съвсем друго — призна виновно Лорана.
Силвара въздъхна и се освободи от прегръдката на елфа.
— Гилтанас — тя си пое дълбоко въздух, — моля те, вземи една факла от стената и я дръж пред мен. — Той се поколеба, но изпълни молбата й. Задръж я тук. — Тя насочи ръката му така, че светлината да я осветява изцяло. — Погледни… погледни сянката ми на стената — изрече с треперещ глас.
Единственият звук в гробницата бе пращенето на факлите. Сянката й се открои върху стената отзад, но това бе… сянка на… дракон.
— Ти си дракон! — Лорана не можеше да повярва на очите си. Понечи да извади меча си, но Терос хвана ръката й.
— Недей! Спомних си, че старецът идваше често в хана „Последен дом“! Носеше други дрехи, не на магьосник, но беше той! Кълна се! Разказваше приказки на децата за добри дракони. Златни и…
— Сребърни. Аз съм сребърен дракон. Сестра ми е Сребърният дракон, който е обичал Хума и се е бил заедно с него в последната велика битка…
— Не! — Гилтанас хвърли факлата на пода и я стъпка яростно. Силвара го погледна тъжно и протегна ръка, за да го успокои, но той се отдръпна и я погледна с ням ужас. Тя отпусна бавно ръка, въздъхна и кимна.
— Разбирам какво ти е. Извинявай.
Елфът се разтрепери и изведнъж се присви. Терос го обгърна със силните си ръце, отведе го до една от скамейките и го зави с наметалото си.
— Ще се оправя — прошепна Гилтанас. — Просто ме оставете на мира. Трябва да си събера мислите. Това е лудост! Това е някакъв кошмар. Дракон! — Той стисна силно очи, сякаш искаше да им попречи да виждат навеки. — Дракон… — прошепна безсилно.
Терос го потупа по рамото и се върна при другите.
— Къде са останалите добри дракони? — попита той. — Старецът каза, че били много…
— Наистина сме много — отвърна неохотно Силвара.
— Щом сте толкова много, защо не се обедините? Помогнете ни да се преборим със злите дракони!
— Не! — изкрещя Силвара. В сините й очи блесна огън и Лорана отстъпи, поразена от внезапния й гняв.
— Защо?
— Не мога да кажа. — Ръцете й потръпваха нервно.
— Има нещо общо с клетвата, която си нарушила, нали? — настоя Лорана. — Както и с наказанието, за което спомена Физбан…
Не мога да ви кажа! И без това вече сторих достатъчно зло. Но трябваше да направя нещо! Не можех повече да гледам как страдат невинни същества! Реших, че мога да помогна и затова се преобразих в елф. Опитах се да накарам народа им да се обединят. Успях да предотвратя войната, но това се оказа недостатъчно. Тогава се появихте вие и разбрах, че ви грози огромна опасност, защото носехте… — гласът й изневери.
— Драконовото кълбо! — довърши Лорана.
— Да. — Силвара стисна юмруци. — Само че притежавахте и драконовото копие. Веднага усетих, че това е знак, но не знаех какво да правя. Отначало мислех да ги донеса тук, на безопасно място, но докато
