пътувахме, разбрах, че рицарите никога няма да ми позволят. Затова ги отпратих при първия удобен случай и сбърках…
— Какво прави това кълбо? Зло ли е? Да не ги убие? — попита рязко Терос.
— Кой знае? Дори аз не разбирам драконовите кълба. Те са дело на отдавна изчезнали велики магьосници.
— Но в книгата, която прочете Тас, пишеше, че те дават власт над драконите! — намеси се Флинт. — Той я прочете с някакви очила за „истинско виждане“, така им викаше. Каза, че не лъжели…
— Това е вярно. Твърде вярно и се боя, че вашите приятели много скоро ще го установят и ще съжаляват горчиво. Възцари се мълчание, нарушавано единствено от хлипането на Гилтанас. Лорана си припомни сказанието за Хума и Сребърния дракон и за последната страшна битка — небеса, пълни с дракони, земя, обхваната в пламъци и кръв.
— Защо ни доведе тук? Защо просто не ни остави да занесем кълбото?
— Да им кажа ли? Ще имам ли сили? — прошепна Силвара на някакъв невидим дух.
Тя застина с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Затвори очи и сведе глава, помръдвайки беззвучно устни. Накрая потръпна и взе решение. Изправи се и отиде до торбата на Лорана.
Коленичи, разви внимателно счупеното оръжие и се изправи.
Лицето й отново бе спокойно, но сега изразяваше гордост и сила. Сребърната й коса проблесна на светлината на факлите, тя пристъпи гордо и застана пред ковача.
— На Терос Сребърната ръка давам силата да изкове — Драконовото копие!
Книга 3
1.
Червеният магьосникът и чудните му фокуси.
Сенките пропълзяха по масите в кръчмата „Прасето и свирката“ Бризът откъм залива Балифор свиреше пронизително в зле уплътнените прозорци — точно това характерно свирене бе дало втората част от името на хана. Въпросите относно произхода на първата изчезваха веднага щом човек погледнеше съдържателя.
Природата бе ощетила пухкавия и добродушен Уилям Суитуотър още в най-ранна детска възраст. Инцидентът бил предизвикан (поне според градските легенди) от някакво прасе, което обърнало люлката му и оттогава прасешкото изражение се запечатало завинаги на лицето му.
Но това нещастие не се отразило на сърдечния му нрав. Уилям Суитуотър прекарал по-голямата част от живота си като моряк на търговски кораб, а когато се пенсионирал, осъществил мечтата на живота си — да притежва хан — и сега бе един от най-уважаваните хора в Балифор. Никой не се смееше по-искрено от него, когато се разказваха вицове за прасета. Той дори грухтеше съвсем автентично и често развеселяваше посетителите си. Те пък спазваха едно златно правило — след ненавременната кончина на Пег Лег Ал никой вече не го наричаше „Прасчо“.
Но напоследък Уилям твърде рядко веселеше клиентите си. Атмосферата в „Прасето и свирката“ бе мрачна и унила. Малцината посетители, които я посещаваха, се събираха на групички и избягваха да говорят на висок глас, защото Порт Балифор беше завладян от войските на драконовите господари. В залива непрекъснато акостираха кораби, които стоварваха пълчища гнусни драконяни.
Населението на Балифор, което се състоеше основно от хора, не знаеше какво се случва по света, иначе щяха да са доволни от невероятния си късмет — градът им беше пощаден от драконовия огън. Драконяните не закачаха много жителите му, защото техните господари не проявяваха особен интерес към източната част на континента Ансалон, населявана само от кендери и от няколко бедни и разпръснати човешки общности. Освен това Господарите се нуждаеха от отворени пристанища.
Въпреки че повечето от постоянните клиенти вече не идваха в „Прасето и свирката“, бизнесът на Уилям Суитуотър се подобри значително. Драконяните и таласъмите получаваха добри пари, а единствената им слабост бе пиенето. Но собственикът предпочиташе старите си приятели. Компанията на наемниците определено не му беше приятна, затова определи специални цени за тях, които надхвърляха три пъти цените във всички други кръчми в града. Освен това разреждаше бирата им с вода. Естествено барът му от доста време бе почти пуст, с изключение на неколцина стари дружки, но това го устройваше напълно.
Онази вечер, както си бъбреше с няколко приятели, пристигна група непознати. Мъжете огледаха подозрително новодошлите и след като установиха, че нямат нищо общо с воините на Господарите, ги поздравиха сърдечно и ги настаниха на една маса в ъгъла.
Непознатите си поръчаха бира — всички освен мъжа в червената роба, който поиска само гореща вода. Последва приглушена дискусия, чийто предмет бе съдържанието на една кожена кесия, след което поръчаха хляб и сирене.
— Откъде ли са? — обърна се Уилям към приятелите си, докато измъкваше изпод бара специалната бъчва с бира (не тази за драконяни). — И са бедни като моряк след една седмица на сушата, ако схващате мисълта ми.
— Бегълци — обади се един от приятелите.
— Странна компания — добави друг. — Онзи червенобрадият е полуелф, макар че досега не съм виждал такова нещо. А този, големият, се е накачулил с оръжия като за цяла войска на Господаря.
— Обзалагам се, че не един от наемниците е пострадал от тях — измърмори Уилям. — Освен това се обзалагам, че бягат от някого — брадатият непрекъснато гледа към вратата. Е, не можем да им помогнем да се преборят с войската, но поне ще се погрижа да им е удобно. — Той се запъти да им сервира поръчката.
— Приберете си парите — изсумтя съдържателят и остави на масата освен поръчаните хляб и сирене, огромна чиния със студено месо, след което отмести монетите. — Виждам, че имате неприятности. Ясно е като прасешката ми физиономия.
Едната жена му се усмихна и това му подейства като силно бренди. Досега не беше виждал толкова красива жена Сребристозлатната й коса блестеше изпод кожената качулка, а очите й бяха сини като океана в тих ден. Но тъмнокосият мъж до нея побутна парите обратно към съдържателя.
— Не приемаме милостиня.
— Изобщо ли? — Огромният мъж гледаше жадно чинията с месо.
— Ривъруайнд! — Жената докосна нежно ръката му. Полуелфът също понечи да каже нещо, но тогава мъжът в червената роба, който беше поръчал гореща вода, се пресегна и взе една монета от масата. Той я задържа известно време върху костеливите си пръсти с металически цвят, след което без никакво усилие я накара да затанцува по кокалчетата му. Очите на Уилям се разшириха от удивление. Двамата му приятели слязоха от бара и се приближиха, за да виждат по-добре. Монетата продължаваше да подскача по пръстите на мъжа, в един момент изчезна и тогава над главата му се появиха шест монети, които се въртяха в кръг. Той махна с ръка и отпрати тануващия кръг към главата на Уилям. Моряците зяпаха чудото с отворени уста.
— Вземи една за труда си — прошепна магьосникът. Уилям не се поколеба и се опита да улови някоя от хвърчащите пред очите му монети, но ръката му преминаваше през тях! Изведнъж пет от тях изчезнаха, а шестата падна в дланта му.
— Плащам ти с нея — усмихна се магьосникът, — но внимавай да не прогори дупка в джоба ти. Уилям я прие с плаха усмивка и я огледа подозрително. Неочаквано монетата пламна! Той извика, хвърли я на пода и започна да я тъпче с крака. Приятелите му избухнаха в смях. Съдържателят се наведе, вдигна парата, която беше съвсем студена, и се ухили.
— Това покрива напълно сметката!
— И нощувката — добави морякът и шляпна на масата пълна шепа монети.
— Смятам, че разрешихме проблема — обърна се Райстлин към приятелите си.
Така се роди шоуто на Червения магьосник и Неговите Чудни фокуси — пътуващ театър, за който още се говори от юга до севера и от Порт Балифор до Развалините.
На следващата вечер магьосникът изпълни фокусите си пред отбрана публика, състояща се предимно от приятели на кръчмаря. Така измина цяла седмица и дори Ривъруайнд, който първоначално не одобряваше
