Твърдяха, че е бил прав, когато отказал да се бие с елфите, защото в тези тежки времена соламнийските рицари се нуждаеха от всичките си съюзници. По-възрастните си знаеха един-единствен отговор — Мярата. Дерек бил издал заповед, Стърм отказал да се подчини. Според Мярата това е престъпление. Споровете продължиха целия следобед. Някъде на свечеряване иззвъня малък сребърен звънец.
— Хайде, Брайтблейд — покани го единият от рицарите.
— Време ли е? — вдигна глава той.
Рицарят кимна.
Стърм сведе поглед и призова Паладин да му вдъхне смелост.
Изправи се на крака и изчака рицарите да заемат отново местата си. Накрая пазачите отвориха вратата и му махнаха да влезе. Той пристъпи в залата и погледът му веднага се насочи към масата, зад която седяха тримата лордове. Бащиният му меч лежеше там — мечът, за който легендата твърдеше, че се е предавал от баща на син от времето на самия Бертъл Брайтблейд и който можел да се счупи само ако се пречупел притежателят му. Край острието му бяха разпилени черни рози — древният символ на вината. Стърм сведе очи, за да скрие парещите сълзи.
— Доведете мъжа Стърм Брайтблейд! — извика лорд Гюнтар.
„Мъжът Брайтблейд, а не рицарят!“ — помисли отчаян той. След това си спомни за Дерек, вдигна гордо глава и пристъпи към трибунала, без да откъсва поглед от лорд Гюнтар.
— Стърм Брайтблейд, готов ли си да изслушаш присъдата?
— Да, милорд.
Гюнтар подръпна мустаците си. Онези, които го познаваха отдавна, знаеха, че този жест означава само едно — лордът се канеше да се хвърли в битка.
— Стърм Брайтблейд, от този момент нататък трибуналът ти забранява да носиш всякакви отличителни знаци и доспехи на соламнийски рицар.
— Да, милорд — преглътна с усилие Стърм.
— От този момент нататък ти се забранява да получаваш каквато и да е плата от ковчежниците на Рицарството и каквито и да е облаги и подаръци…
Рицарите в залата се размърдаха. Това беше абсурдно! От Катаклизма насам никой не получаваше плата за службата си в ордена. Нещо ставаше. Сякаш бяха чули далечен гръмотевичен тътен преди началото на бурята.
— И накрая… — Лорд Гюнтар се приведе и ръцете му опипаха черните рози около меча. Острият му поглед обходи аудиторията и това повиши напрежението. Проговори, когато дори огънят зад гърба му престана да пращи.
— Стърм Брайтблейд. Рицари. Досега Съдът не е разглеждал подобен случай, но това едва ли е толкова странно, като се имат предвид трудните времена, които настъпиха. Пред нас е един млад кандидат, доказал уменията си на бойното поле. Дори неговият обвинител не ги отрича. Един кандидат, обвинен в неподчинение на директна заповед и малодушие пред лицето на врага. Той не отрича обвиненията, но твърди, че са представени тенденциозно. Мярата ни задължава да приемем твърденията на неведнъж проверения в битки рицар Дерек Краунгард и да пренебрегнем думата на този мъж, който още не е спечелил своя щит. Но тя му позволява да призове свидетели в своя защита. За жалост необичайните обстоятелства и тези мрачни времена не са позволили на Стърм Брайтблейд да ги призове. Поради същата причина Дерек Краунгард също не разполага със свидетели, които да подкрепят обвиненията му. Затова съдът постигна съгласие да приложи следната необичайна процедура.
Стърм се чувстваше все по-объркан и озадачен. Той погледна към съдиите. Лорд Алфред дори не си даваше труд да прикрива гнева си. „Съгласието“ явно не е било леко.
— Ето присъдата — продължи лорд Гюнтар. — Този млад мъж ще бъде приет в най-нисшия орден — Ордена на короната. Гаранцията му е моята дума на честта… — В залата настъпи брожение. — Освен това го назначавам за трети в командването на армията, която ще отплава за Палантас. Мярата предписва в командването да има представител на всеки от трите ордена. Поради това назначавам Дерек Краунгард за върховен главнокомандващ, като представител на Ордена на Розата. Лорд Алфред МарКенин ще представлява Ордена на Меча, а Брайтблейд ще изпълнява — по мое нареждане — длъжността командир на Ордена на Короната.
В залата настъпи гробна тишина. Стърм усети, че по лицето му се стичат сълзи, но този път не ги скри. Дерек се надигна гневно и изхвърча бесен от съдебната зала, поддръжниците му го последваха. Дочуха се спорадични ръкопляскания. Стърм видя през сълзи радостта на младите рицари, които щеше да командва, и се натъжи. Беше извоювал победа, но го болеше за рицарството. От някога славното братство не бе останало нищо освен една корумпирана фасада.
— Поздравления, Брайтблейд — изрече сковано лорд Алфред. — Надявам се, осъзнаваш какво направи за теб лорд Гюнтар.
— Да, милорд — Стърм се поклони, — и се заклевам в меча на баща си да оправдая доверието му. — Надявам се, млади човече. — Лорд Алфред се обърна и излезе. Лорд Джефри го придружи, без да каже дума.
Но младите рицари го поздравиха с ентусиазъм. Те вече поливаха успехите му с вино и щяха да останат кой знае докога, ако Гюнтар не ги беше отпратил.
Когато останаха сами в залата, Гюнтар се усмихна сърдечно и разтърси ръката му. Младият рицар отвърна на дружеското ръкостискане, но остана сериозен. Той взе меча си и го пъхна в ножницата. Понечи да изхвърли розите, но се спря, взе една и я сложи в пояса си.
— Искам да ви благодаря, милорд — започна Стърм с несигурен глас.
— Няма за какво, синко. — Лорд Гюнтар огледа залата и потръпна. — Хайде да отидем някъде на топло. Какво ще кажеш за малко греяно вино?
Докато вървяха по каменните коридори на древната крепост, откъм двора се чуваха тропот на копита и весели гласове, които подхванаха някаква бойна песен.
— Искам да ви благодаря, милорд — повтори упорито Стърм. — Вие поехте голям риск. Надявам се да се окажа достоен за…
— Риск ли? Глупости, момко! — Той разтри измръзналите си ръце и го въведе в една малка стая, украсена за наближаващите коледни празници с червени зимни рози, отгледани в оранжерията, пера от кралско рибарче и изящни златни коронки. В камината гореше буен огън. Гюнтар нареди на прислугата да донесе два бокала с ароматно вино. — Твоят баща много пъти ме е защитавал и е спасявал живота ми.
— И вие сте правили същото за него, затова не ми дължите нищо. Заложихте честта си заради мен и ако се проваля, ще пострадате вие. Могат да ви отнемат поста, титлата и земите. Дерек ще се погрижи — добави мрачно. Гюнтар отпи голяма глътка от бокала и погледна младия мъж. Рицарят отпи само от любезност. Ръцете му трепереха видимо.
— Досега провалял ли си се, Стърм?
— Не, милорд. Заклевам се!
— Значи няма от какво да се страхувам! — Лордът се усмихна и отново надигна бокала. — Желая ти успехи в предстоящите битки.
Стърм притвори очи. Напрежението бе твърде голямо. Той подпря глава с дланите си и се разплака. Гюнтар го прегърна и мисълта му се зарея в миналото, защото баща му бе ридал по същия начин в нощта, когато бе изпратил надалеч съпругата си и невръстния си син — нощ, след която никога не ги видя.
Изтощеният Стърм заспа на масата, а Гюнтар продължи да пие, докато накрая също задряма. Дните до отплаването за Палантас се изнизаха много бързо.
Стърм трябваше да си намери доспехи на старо, защото не можеше да си позволи нови. Той опакова грижливо бащините си доспехи, твърдо решен да ги вземе със себе си, след като му забраняват да ги носи. Трябваше да присъства на съвещанията, да изучава дислокацията на войските и да запаметява информацията за врага.
Битката за Палантас щеше да бъде жестока, тъй като от нея зависеше кой да контролира цяла северна Соламния. Градската стража щеше да укрепи стените на града, а рицарите щяха да превземат Кулата на Висшите Клерикали, която охраняваше прохода през планината Вингаард. Водачите бяха единодушни относно стратегията, но това бе единствената точка, по която постигнаха съгласие. Съвещанията между тримата командващи протичаха в напрегната и неприятна атмосфера.
