честен и добър мъж, който заслужаваше да тръгне по пътя на своя баща.
— Стърм Брайтблейд — започна лорд Гюнтар, когато в залата настъпи тишина, — чу ли обвиненията, които ти бяха отправени?
— Да, милорд. — Плътният му глас отекна странно в залата.
Една цепеница изпука в камината и към комина полетя искри. Гюнтар замълча, докато слугите се справят със ситуацията.
— Стърм Брайтблейд, разбираш ли същността на отправените ти обвинения и съзнаваш ли, че те могат да накарат този Съд да те признае за негоден за рицарство? — продължи след малко той.
— Да — опита да отговори младият мъж, но гласът му изневери. Той се изкашля, събра сили и повтори по-уверено: — Да, милорд.
Гюнтар поглади мустаците си и се замисли как да насочи разговора. Прекрасно знаеше, че всичко, което Стърм каже срещу Дерек, ще се обърне срещу самия него.
— На колко години си, Брайтблейд? — попита Гюнтар. Въпросът бе неочакван и Стърм премигна.
— Ако не се лъжа, на малко повече от трийсет, нали?
— Да, милорд.
— И доколкото разбрах от разказа на Дерек за подвизите ти в Ледената планина, ти си опитен воин…
— Това не съм го отричал никога, милорд! — изправи се на крака рицарят. Гласът му издаваше нетърпение и раздразнение.
— Но ти го обвини в малодушие. Ако не ме лъже паметта, каза, че когато елфите ви нападнали, той е отказал да се подчини на заповедта да се бие с тях.
Дерек почервеня.
— Мога ли да ви напомня, милорд, че не аз съм подсъдимият…
— Ти обвини Стърм Брайтблейд в малодушие пред лицето на врага — прекъсна го Гюнтар. — От много години елфите не са ни врагове.
Дерек се поколеба. Рицарите се спогледаха озадачено. Елфите имаха статут на наблюдатели в Съвета на Белия камък. След като едно от драконовите кълба бе намерено, Съветът задължително щеше да се събере и елфите едва ли щяха да се зарадват, като разберат, че рицарите са започнали да ги считат за врагове.
— Възможно е да съм употребил твърде силна дума, милорд — окопити се Дерек, — но това е така, защото следвам съвсем стриктно правилата на Мярата. Макар да не са ни врагове, елфите направиха всичко възможно, за да ни попречат да донесем кълбото в Санкрист. Тъй като именно това бе моята мисия — а те й се противопоставиха, — в случая съм принуден да ги определя като „врагове“ — както изисква Мярата.
„Хлъзгаво копеле“, помисли с раздразнение Гюнтар.
Дерек се поклони в знак на извинение, че е говорил, без да е бил поканен, и отново седна на мястото си. Много от по-възрастните рицари закимаха одобрително.
— Мярата също така повелява — проговори бавно Стърм, — че не трябва да отнемаме живот, освен ако не се налага, и че трябва да се бием единствено при самозащита — нашата или на други. Елфите не застрашаваха живота ни. Ние в нито един момент не се намирахме в реална физическа опасност.
— Та те са стреляли по вас бе, човек! — Лорд Алфред удари с юмрук по масата.
— Вярно е, милорд, но всички знаят, че елфите са отлични стрелци. Ако искаха да ни убият, стрелите нямаше да се забиват в дърветата около нас!
— Какво — мислиш — щеше да се случи, ако ги бяхте нападнали? — попита Гюнтар.
— От моя гледна точка това щеше да бъде трагедия, милорд — изрече спокойно Стърм. — От поколения насам хора и елфи не са се убивали едни други. Драконовите господари щяха да бъдат много доволни.
Повечето млади рицари изръкопляскаха и лорд Алфред ги изгледа осъдително при това нарушение на Мярата.
— Лорд Гюнтар, искам да ви напомня, че подсъдимият в този процес не е лорд Дерек Краунгард. Той е доказал достойнствата си в не една битка. Мисля, че спокойно можем да приемем неговата оценка за това, кое е вражеска акция и кое не. Стърм Брайтблейд, твърдиш ли, че отправените ти от лорд Дерек Краунгард обвинения не отговарят на истината?
— Милорд — Стърм облиза пресъхналите си напукани устни, — аз не казвам, че рицарят лъже, но твърдя, че се опитва да ме представи в погрешна светлина.
— С каква цел? — попита лорд Майкъл. Стърм се поколеба.
— Предпочитам да не отговарям на този въпрос, милорд — отвърна той толкова тихо, че рицарите от последните редици не го чуха и помолиха да повтори отговора. Той го стори — този път малко по- високо.
— На какво основание отказваш да отговориш на въпроса, Брайтблейд? — попита остро Гюнтар.
— Защото, според Мярата, това ще накърни честта на Рицарството.
Лицето на лорда придоби каменно изражение.
— Това е много сериозно обвинение. Осъзнаваш ли, че не разполагаш със свидетели, които да го подкрепят?
— Да, милорд, и точно затова предпочитам да не отговарям.
— Ако ти заповядам да говориш?
— Ще го сторя.
— Тогава говори! Ситуацията е необичайна и не виждам как можем да отсъдим справедливо, без да сме изслушали всичко. — Защо смяташ, че лорд Дерек се опитва да те представи в невярна светлина?
Лицето на Стърм почервеня, той стисна и разпусна юмруците си няколко пъти, след което погледна в очите тримата съдии.
Всичко беше изгубено и той го знаеше. Никога нямаше да стане рицар и да постигне онова, което му бе по-скъпо дори от живота. Ако вината за това бе негова, щеше да му е много тежко, но несправедливото обвинение щеше да му тежи още повече, затова изрече думите, които щяха да превърнат Дерек в негов заклет враг за цял живот.
— Смятам, че ме представя така, защото това обслужва амбициите му, милорд.
Залата се взриви. Дерек скочи. Ако не го бяха удържали, щеше да се нахвърли върху Стърм още тук, в съдебната зала. Гюнтар дълго тропа с ефеса на меча, за да въдвори ред, но Дерек седна на мястото си едва когато предизвика Стърм да премерят сили на бойното поле.
Гюнтар го изгледа студено.
— Лорд Дерек, би трябвало да знаете, че дуелите са забранени по време на война! Запазете приличие или ще бъда принуден да ви отстраня от залата.
Рицарят се стовари на мястото си с пурпурно лице. Гюнтар изчака събралите се да се успокоят и продължи:
— Имаш ли да казваш още нещо в своя защита, Стърм Брайтблейд?
— Не, милорд.
— Тогава излез, докато обсъдим случая. Стърм стана, поклони се на лордовете, след което се обърна и се поклони на свидетелите. Двама рицари го отведоха в преддверието на залата и застанаха до вратата.
Той седна на една скамейка в дъното. Външно с нищо не покзваше, че всеки негов нерв бе изопнат като струна. Нямаше намерение да издава онова, което бушуваше в душата му. Знаеше, че няма никаква надежда. Беше го разбрал по изражението на Гюнтар. Но каква щеше да е присъдата — изгнание, конфискация на земите и богатствата? Стърм се усмихна горчиво, защото не притежаваше никакво имущество, а изгнанието бе напълно излишно, тъй като отдавна живееше далеч от Соламния.
Смърт? Щеше да я приветства с радост. Всичко друго бе по-добро от това лишено от смисъл съществуване и от тъпата, разяждаща болка.
Изминаха часове. Гласовете на тримата съдии се издигаха и снишаваха, нерядко гневни. Повечето рицари се бяха разотишли, защото само тримата предводители на ордени можеха да определят присъдата. Онези, които останаха, се бяха разделили на враждебно настроени фракции. Младите възхваляваха открито благородното поведение на Стърм и храбрите му постъпки, които Дерек не беше успял да омаловажи.
