Спътниците се качиха на конете, а Райстлин и Карамон седнаха на капрата. Тълпата ги изпрати с радостни възгласи и крещеше да се върнат за празниците по случай пролетното Брануване. Стражите отвориха портите, пожелаха им лек път и те излязоха от града.
Духаше студен вятър и валеше сняг. Широкият път се простираше равен и пуст. Райстлин се разкашля и се прибра във фургона. Останалите спуснаха ниско качулките на кожените си наметки и плътно се загърнаха. Карамон изглеждаше необичайно умислен.
— Танис — обърна се внезапно той към полуелфа, — много се притеснявах някой от нашите приятели да не ни види в този вид. Представяш ли си реакцията на Флинт? Мърморкото щеше да ме подиграва до края на живота ми. Ами Стърм! — Огромният мъж поклати глава. Тази мисъл наистина го ужаси.
Танис въздъхна. „Да. Представям си Стърм. Скъпи приятелю, никога не съм осъзнавал колко много съм разчитал на теб, на смелостта и на благородния ти дух. Жив ли си? Успя ли да стигнеш до Санкрист? Положи ли вече клетвата, стана ли истински рицар? Ще се видим ли в този живот, или ще се сбъднат зловещите предсказания на Райстлин?“ Небето се смрачи още повече и вятърът се усили. Ривъруайнд изостана от челото, за да язди до Златна Луна, а Тика завърза коня си за фургона и се качи на капрата при Карамон. Райстлин спеше вътре.
Танис продължи да язди сам, с наведена глава и мисли, които се рееха далеч оттук.
2.
Процесът.
— И накрая — завърши Дерек с добре премерена интонация, — обвинявам Стърм Брайтблейд в малодушие пред лицето на врага. Сред насъбралите се в крепостта на лорд Гюнтар се понесе приглушен ропот. Тримата рицари, които седяха зад масивна черна дъбова маса, се наведоха един към друг и размениха няколко думи.
Преди много време тримата председателстващи Съда на Рицарите щяха да бъдат Великият Учител, Висшият Клерикал и Върховният Съдия — както изискваше Мярата. Но вече нямаше Велик учител, а Висшите Клерикали бяха изчезнали още по времето на Катаклизма. Е, Върховен съдия имаше — лорд Алфред МарКенин, — но авторитетът му бе, най-меко казано, незначителен.
Онзи, който щеше да стане Велик Учител, трябваше да се погрижи да го смени.
Но делата на Ордена трябваше да се движат и незаетите постове в ръководството не бяха повод за спирането им. Въпреки че нямаше силни позиции за заветната титла Велик Учител, лорд Гюнтар Ут Уистан бе достатъчно влиятелен за изпълняваш длъжността. Затова сега беше тук, в началото на коледния сезон, и съдеше младия кандидат Стърм Брайтблейд. От дясната му страна седеше лорд Алфред, а от лявата — лорд Майкъл Джефри, който се явяваше в ролята на Висш Клерикал. Срещу тях в залата за приеми на крепостта Ут Уистан бяха насядали двайсет соламнийски рицари, събрани набързо от всички части на Санкрист, които трябваше да бъдат свидетели на този процес — както изискваше Мярата.
Дерек стана от масата и се поклони на лорд Гюнтар. Неговият разпит беше приключил. Оставаха Отговорът на Рицаря и самата присъда. Дерек се върна на мястото си при другарите си и започна да се шегува с тях.
Само един човек в залата мълчеше. Стърм Брайтблейд седя неподвижен през цялото време, докато лорд Дерек Краунгард излагаше обвиненията си — нарушаване на дисциплината, отказ да се подчини на директни заповеди, представяне за рицар, без да е такъв. Лицето му остана съвършено безизразно и през цялото време не изрече нито дума.
Лорд Гюнтар, който го наблюдаваше внимателно, се зачуди дали този човек е жив, толкова блед и скован изглеждаше.
През цялото време Стърм трепна само веднъж — когато Дерек го обвини в малодушие, — но бързо се овладя. Изражението му… Гюнтар бе виждал само веднъж подобно изражение — на лицето на човек, току-що прободен смъртоносно с копие.
Той беше толкова впечатлен от достойното поведение на Стърм, че изгуби нишката на разговора, който водеха рицарите от двете му страни, затова чу само последните думи на лорд Алфред.
— …не трябва да му разрешаваме да отговаря.
— Защо? — попита остро лорд Гюнтар, стараейки се да не повишава глас. — Според Мярата това е негово право. Досега не сме имали такъв случай — заяви невъзмутимо лорд Алфред, рицар от Ордена на Меча. — Когато някой кандидат се е явявал пред Съда на ордена, за да защити рицарството си винаги е имало много свидетели. Имал е възможност да обясни причината за действията си и никога не е бил поставян въпросът дали изобщо е извършил тези действия. А единствената защита на Брайтблейд е…
— Да докаже, че Дерек лъже — довърши вместо него лорд Майкъл Джефри, рицар от Ордена на Короната. — А това е немислимо! — Представете си — думата на един кандидат срещу тази на рицар от Ордена на Розата!
— Въпреки това младият Брайтблейд ще получи възможност да се изкаже! — Лорд Гюнтар ги изгледа остро. — Такъв е законът според Мярата! Някой от вас оспорва ли го?
— Не.
— Разбира се, че не, но…
— Много добре! — Гюнтар поглади мустаците си и почука по масата с ефеса на меча — този на Стърм, — който лежеше отгоре. Двамата рицари се спогледаха зад гърба му — единият вдигна вежди, а другият сви рамене. Гюнтар имаше информация за всички явни и тайни интриги и заговори, които раздираха рицарската общност, но се преструваше, че не ги забелязва. Колкото влиятелен и могъщ да бе сред рицарите в Съда, се налагаше да си затваря очите за много неща, които в други времена и в друга епоха би ликвидирал без никакво колебание. Очакваше подобна нелоялност от Алфред МарКенин — рицарят открай време принадлежеше към лагера на Дерек, — но се изненада от постъпката на Майкъл, когото доскоро смяташе за свой привърженик.
Докато рицарите се връщаха по местата си, Гюнтар наблюдаваше Дерек Краунгард. Той бе единственият му съперник за титлата Велик Учител, защото разполагаше както с достатъчно пари, така и с подкрепата на болшинството от рицарите. Лордът знаеше, че той предприе опасния поход за легендарното драконово кълбо само за да наклони везните в своя полза, но нямаше друг избор, освен да се съгласи. Всеки отказ щеше да означава, че се страхува от нарастващото му влияние. Ако трябваше да бъде честен, Дерек безспорно бе най-подходящият за тази мисия. Но Гюнтар го познаваше отдавна и му нямаше никакво доверие.
Този мъж робуваше на суетата и бе жаден за слава и откровено казано, бе отдаден изцяло и най-вече на себе си, а не на Ордена.
Сега успехът му изглеждаше в кърпа вързан. Мнозина от онези, които се колебаеха, преминаха в неговия лагер, а освен това беше привлякъл и немалко от досегашните поддръжници на Гюнтар. Всъщност единствените, които продължаваха да му се противопоставят, бяха по-младите рицари от най-нисшия орден — Ордена на Короната. Те не одобряваха строгите и непреклонни тълкования на Мярата, която за по-възрастните не подлежеше на коментар. Тези младежи искаха истински промени колкото се може по- скоро и повечето от тях бяха понесли сурови наказания от страна на лорд Дерек Краунгард. Имаше и такива, които замалко не изгубиха рицарството си. Именно те стояха твърдо зад Гюнтар и въпреки че не бяха мнозинство, приеха присърце каузата на Стърм. Точно това обаче бе най-хитрият ход на Дерек — с един удар щеше да се отърве както от човека, когото мразеше, така и от най-сериозния си противник.
Всички знаеха, че лорд Гюнтар беше близък приятел на семейство Брайтблейд, дружба, датираща от поколения. Именно той преди пет години представи заявката на Стърм за рицарство, когато младият мъж се появи незнайно откъде, за да търси баща си и наследството му. Младежът носеше писма от майка си, с които доказваше правото си да носи името Брайтблейд. Естествено намериха се хора, които твърдяха, че писмата не били написани на онази страна на хартията, на която трябвало, но Гюнтар побърза да пресече слуховете. Младият мъж несъмнено бе син на приятеля му — приликата бе очевидна. Но с подкрепата си той пое голям риск.
Погледът му се премести към Дерек, който крачеше сред рицарите и раздаваше усмивки и ръкостискания. Да, след този процес той — лорд Гюнтар Ут Уистан — щеше да изглежда като пълен глупак.
Но по-лошото бе, помисли с горчивина лордът, че този процес щеше да опропасти кариерата на един
