— Какви са тия, някакви просяци? Защо си ги пуснал вътре? — раздразни се Гюнтар. В момента копнееше единствено за чаша греяно вино, за сухи дрехи и жена му да му разтрие гърба. — Дай им храна и малко пари и ги отпрати. И в никакъв случай не забравяй да претърсиш кендера.
— Точно това щях да направя, милорд — изрече с накърнено достойнство Уилс. — Но те са много особени — най-вече старецът. Ако питате мен, сигурно е изпечен шпионин. Знае повече, отколкото е полезно за него — а също и за нас.
— Какво имаш предвид?
Гюнтар спря и изгледа внимателно майордома, защото се доверяваше на изострения му нюх и наблюдателността му. Уилс се озърна и му прошепна:
— Старецът каза да ви предам, че имал спешни новини за Драконовото кълбо, милорд!
— Какво?! — Гюнтар не повярва на ушите си. Никой не знаеше за кълбото, или поне той смяташе така. Естествено рицарите знаеха. Дерек ли беше издал тайната, или това бе някоя от поредните му интриги? — Уил, постъпил си мъдро, както винаги. — Къде са?
— Оставих ги в оръжейната стая, милорд, защото реших, че там могат да сторят най-малко пакости.
— Само да се преоблека и идвам веднага. Ти настани ли ги, както се полага?
— Да, милорд — отвърна Уилс и забърза след господаря си. — Занесох им бира, месо и хляб. Вероятно кендерът вече е задигнал чиниите…
Гюнтар и Уилс спряха пред вратата на оръжейната стая и се заслушаха какво си говорят странниците.
— Остави го веднага на мястото му! — заповяда един властен глас.
— Няма! Мое си е! Виж, беше в торбата ми.
— Ами да, нали го пъхна там преди минутка.
— Жестоко грешиш! — Вторият глас звучеше обидено.
— Мое е! Ето, виж какво пише тук…
— „На скъпия ми съпруг Гюнтар, по случай деня от сватбата ни“ — отвърна първият глас.
В стаята настъпи кратка тишина и пискливият глас прозвуча отново, но вече малко по-тихо.
— Сигурно се е търкулнало съвсем случайно в торбата ми, Физбан. Точно така! Ами да, тя беше под масата! Какъв късмет. Ако беше паднало на пода, сигурно щеше да се счупи…
Лорд Гюнтар отвори вратата с мрачно и решително изражение, а Уилс се промъкна след него и огледа бързо предметите в стаята.
— Честита Коледа.
Двамата непознати се извърнаха. Старецът държеше в ръка красива глинена халба. Уилс се спусна като ястреб и я грабна от ръцете му, след което изгледа смразяващо кендера и я постави високо на полицата над камината, където нямаше да може да я стигне.
— Трябвам ли ви още, милорд? — попита майордомът и хвърли многозначителен поглед към кендера, — или да остана и да държа под око вещите?
Гюнтар понечи да отговори, но старецът направи повелителен жест.
— Добри човече, донеси ни още малко бира. И, ако обичаш, този път не я точи от бурето за прислугата! Отвори онова в ъгъла до стълбите. Знаеш кое… дето е цялото в паяжини.
Челюстта на Уилс увисна.
— Отивай! Какво стоиш и зяпаш като риба на сухо! Малко му е бавничка мисълта, нали? — попита дружески старецът Гюнтар.
— Д-да — заекна лордът. — Няма нищо, Уилс. Аз с-също бих изпил една халба от… от… бурето… д-до стълбите. А ти откъде знаеш?
— О, той е магьосник — обади се кендерът и седна на стола без покана.
— Магьосник ли? — Старецът се озърна. — Къде? Тас го мушна в ребрата и му прошепна нещо.
— Сериозно? Аз? Не думай! Забележително! Ами, щом казваш — май наистина си спомних едно заклинание… Огнена топка! — Как ли се правеше? Чакай! — Той започна да мълви някакви странни думи, но кендерът бързо скочи от стола и го разтърси.
— Не, старче, не! Не сега!
— Май си прав — съгласи се тъжно той. — Макар че това е едно чудесно заклинание…
— Сигурно — измърмори тотално озадаченият Гюнтар, но след това тръсна глава и продължи с необходимата строгост. — Кои сте вие и защо сте тук? Уилс спомена за някакво драконово кълбо…
— Аз съм… — Магьосникът млъкна и премигна.
— Физбан — продължи вместо него кендерът и въздъхна. Внезапно се изправи и протегна любезно ръчицата си. — А аз съм Таселхоф Бърфут. — След което понечи да седне, но се сети за нещо и отново скокна. — О, Честита Коледа и на вас, сър рицарю.
— Да, да — Гюнтар се ръкува с него, но мисълта му бе заета с друго. — Какво знаете за драконовото кълбо?
— А, да, кълбото — отнесеното изражение изчезна от лицето на Физбан и той се втренчи изпитателно в лорда. — Къде е то? От доста време го търсим.
— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърна хладно Гюнтар. — Всъщност не знам за какво говорите и дали това нещо изобщо е тук…
— О, било е тук — прекъсна го Физбан — Донесъл го е един Рицар от Ордена на Розата, някой си Дерек Краунгард, а с него е бил и Стърм Брайтблейд.
— Те са ми приятели — обясни Таселхоф, като видя провисналото чене на лорда. — Всъщност аз им помогнах да вземат кълбото — добави скромно кендерът. — Отнехме го от един зъл магьосник, който живееше в един леден дворец. Това е най-чудесната история… — Той се наведе заговорнически към лорда. — Искате ли да ви я разкажа?
— Не — отвърна Гюнтар и ги изгледа смаяно. — Ако вярвам на всякакви измишльотини… чакай, Стърм спомена нещо за някакъв кендер. Кои още бяха с вас?
— Джуджето Флинт, ковачът Терос, Гилтанас и Лорана…
— Точно така! — възкликна рицарят, но след това се ще. — Стърм не спомена никакъв магьосник…
— О, това е, защото съм умрял — поясни Физбан и краката си на масата. Гюнтар се облещи, но преди да успее да каже нещо, в стаята влезе Уилс, изгледа кръвнишки кендера и остави халбите на масата пред господаря си.
— Ето три халби, милорд. И с онази на полицата стават четири. Ще е добре, когато се върна, все още да са четири! — Той излезе и затръшна шумно вратата.
— Ще ги държа под око — обеща много сериозно Тас. — Вашите слуги често ли крадат посудата?
— Аз… не… Умрял ли? — Лордът усещаше, че ситуацията започва да му се изплъзва от контрол.
— Това е дълга история. — Физбан пресуши халбата на един дъх и избърса пяната от устните с върха на мустаците си. — О, превъзходно пиво. Та докъде бях стигнал?
— Ти си умрял — подсказа услужливо Тас.
— А, да. Както казах, това е дълга история. Нямам време да я разказвам. Искам да взема кълбото. Къде е то? Гюнтар се изправи с намерението да повика прислугата и да изхвърли откачения старец и кендера, но тъкмо отвори уста, когато напрегнатият поглед на стареца го погълна.
Соламнийските рицари открай време се бояха от магията. Не бяха участвали в разрушаването на Кулите на Висшата магия — това бе против Мярата, — но посрещнаха радушно прокуждането на магьосниците от Палантас.
— Защо искаш да знаеш? — промълви немощно рицарят и ужасен осъзна, че странната сила на стареца пречупва волята му. Много бавно и неохотно отново седна на стола си.
Очите на Физбан проблеснаха.
— Това не те засяга. Достатъчно е да знаеш, че аз съм дошъл — за него. То бе направено преди много години от могъщи магове! Знам какво представлява и какви са възможностите му.
Гюнтар се бореше със себе си. В крайна сметка, кълбото бе строго охранявано и освен това, ако този старец наистина знаеше нещо, какво толкова щеше да стане, ако му каже? А и съзнаваше, че в случая мнението му няма никакво значение.
Физбан взе халбата с отнесен вид и я надигна към устните си, след което я изгледа жално тъкмо когато
