Гюнтар му отговаряше.
— Драконовото кълбо е при гномовете.
Магьосникът изтърва халбата и тя се разби с трясък на пода.
— Знаех си, че така ще стане — продума със съжаление Тас, вперил очи в парчетата.
Гномовете живееха в планината Зарежи откакто се помнеха и тъй като това интересуваше само тях, единствено те водеха летоброенето. Но определено живееха тук отпреди първите рицари да пристигнат в Санкрист от новата си родина, Соламния, и преди да построят постовете и крепостите си по западната им граница.
Гномовете хранеха неизменна подозрителност към всички непознати и затова доста се разтревожиха, когато видяха кораба и от него започнаха да слизат високи и горди човешки същества, облечени във военни униформи. Бяха твърдо решени да залазят планинския си рай далеч от очите на пришълците и пристъпиха към незабавни действия. Първоначално решиха да се скрият в подземните си пещери, но тъй като бяха най-развитата в техническо отношение раса в Крин (те бяха изобретили парната машина и пружината), им хрумна друга, по-добра идея — да скрият самата планина! Следващите месеци се превърнаха в истинска инквизиция за изтъкнатите им гении, но накрая задачата беше решена.
Точно в този повратен момент един член на гномската философска Гилдия се сети да зададе въпроса, дали не съществува някаква вероятност рицарите да са забелязали планината, която все пак бе най- високата на острова. И дали внезапното й изчезване нямаше да породи любопитство у човешките същества?
Този въпрос ги хвърли в душевен смут. Дискусиите продължиха дни наред и гномовете-философи се разделиха на две течения. Първото се обедини около тезата, че ако в гората падне дърво, шумът от падането му ще съществува дори да няма кой да го чуе. Второто смяташе обратното. Някой попита какво общо има това с първоначалния въпрос, но проблемът бе своевременно пренасочен към специален комитет. Междувременно виделите се в чудо инженери решиха все пак да задействат устройството. Това се случи в деня, който все още фигурира в летописите на Санкрист като Денят на Развалените Яйца (без да се забравя, че същият бе почти напълно унищожен по времето на Катаклизма). Същия този ден един от предците на лорд Гюнтар се събудил и в просъница се зачудил дали синът му отново не е пропаднал през покрива на курника. Такова произшествие беше станало само преди няколко седмици, докато преследвал един петел.
— Заведи момчето на езерото — казала жена му.
— Ти го заведи — промърморил сънено предшественикът на Гюнтар, обърнал се на другата страна и се завил презглава.
— Не мога! — отвърнала тя още по-сънено. — Коминът връща! Тогава двамата скочили, вече напълно разбудени, и осъзнали, че димът, който изпълвал стаята, не идвал от комина и че източникът на отвратителната миризма не е от курника. Те, както и всички останали обитатели на новата колония, се втурнали навън, кашляйки и давейки се от вонята, която се усилвала с всяка изминала минута. Не виждали нищо, защото земята била покрита с гъст жълтеникав дим, който смърдял като оставени три дни на слънце яйца.
След няколко часа повечето колонисти започнали да припадат от миризмата. Останалите незабавно се отправили към брега. Задишали с благодарност свежия морски бриз и започнали да се чудят дали някога ще успеят да се приберат в домовете си, като от време на време хвърляли по някой тревожен поглед, за да видят дали жълтият облак не се е разнесъл. За своя огромна изненада забелязали цяла армия от ниски, кафяви същества, които изпълзявали от дима и се строполявали безжизнени в краката им. Милостивите соламнийци веднага им оказали помощ и така било осъществено първото запознанство между двете раси в Санкрист, което скоро се превърнало в дружба. Соламнийците питаели огромна почит към четири неща: личната чест, Кодексът, Мярата и техниката, затова били дълбоко впечетлени от устройствата, които облекчавали труда, като например макарата, лоста, винта и зъбното колело. Рицарите скоро открили, че макар да приличали на джуджетата по ниския си ръст и набитите фигури, приликата между тях и гномовете свършвала дотук. Гномовете били хърбави, с кафява кожа, бели коси, нервни и темпераментни. Първоначално соламнийците сметнали речта им за някакъв чужд език, но се оказало, че това бил общият, но изговорът им бил много бърз. Малко по-късно планината се сдобила с име. Това станало, когато един от старейшините направил грешката да попита един гном за името й. Приблизителният превод гласял нещо като: Велика, Огромна, Висока Земна Маса, Съставена От Различни Скални Пластове, Които Ние Идентифицирахме Като Гранит, Обсидиан, Кварц С Примеси От Други Скални Породи, Които Все Още Разработваме, и Която Притежава Собствена Вътрешна Отоплителна Система, Която Ние Изучаваме С Цел Да Я Копираме Някой Ден, Която Загрява Скалите Както До Течно, Така И До Газообразно Състояние, Които Инцидентно Излизат На Повърхността И Се Стичат По Склона На Великата, Висока, Огромна Земна Маса…
— Зарежи — побързал да го прекъсне старейшината. Зарежи! Гномовете страхотно се впечатлили. Това, че тези човешки същества успели да редуцират нещо толкова гигантско и величествено до нещо толкова просто, не било за вярване. И така, от този ден нататък планината била прекръстена на Зарежи — за огромно облекчение на гномската Гилдия на Картографите.
След това рицарите и гномовете заживели в мир и разбирателство и когато възниквали някакви проблеми от техническо естество, рицарите се допитвали до джуджетата. Така протекла една цяла техническа еволюция.
Когато пристигнало драконовото кълбо, соламнийците пожелали да узнаят как работи то. Дали го на гномовете и изпратили двама млади рицари да го охраняват. Мисълта, че кълбото може да е магическо, изобщо не им хрумнала.
5.
Гномови пръсти.
— Запомни. На този свят няма и никога не е имало гном, който да е успял да завърши изречението си. Единственият начин да разбереш нещо е да ги прекъснеш. Не се притеснявай, че ще те сметнат за невъзпитан. Те точно това очакват.
Тирадата на магьосника бе прекъсната от появата на един гном в дълга кафява роба, който се поклони почтително. Таселхоф го огледа с нескрито любопитство — никога не беше виждал гном, макар древните легенди за Сивия скъпоценен камък на Гаргат определено да свидетелстваха, че двете раси са далечни братовчеди. В този млад гном определено имаше нещо кендерско — тънките ръце, любознателното изражение и зорките блеснали очички, които не пропускаха нищо. Но приликата свършваше дотук. Той не притежаваше нищо от лекомисленото отношение на кендерите към живота, беше нервен, сериозен и делови.
— Таселхоф Бърфут. — Кендерът протегна любезно ръка, гномът я пое, огледа я с интерес и след като не откри нищо впечатляващо, я раздруса вяло. — А това е… — Тас понечи да представи Физбан, но млъкна, защото гномът най-спокойно се пресегна и взе хупака му.
— О…! — Очите му блеснаха при вида на оръжието. — Пратетеданякойчленна Оръжейнатагилдия…
Пазачът на входа на приземното ниво не го изчака да довърши, натисна някакъв лост и се разнесе пронизителен звук. Тас реши, че зад гърба му се е приземил дракон и подскочи, готов за отбрана.
— Сирена — поясни Физбан. — Свиквай отсега.
— Сирена? Но от нея излиза дим! Как става… Ей! Върни се! Дай си ми хупака! — Но тоягата му вече се отдалечаваше по коридора, понесена от три ентусиазирани гнома.
— Изпитателнатазала — изрече гномът — приСкимбош…
— Какво?
— Спомена нещо за изпитателна зала — преведе Физбан, — но последното не го разбрах. Говори малко по-бавно! — Той размаха жезъла си към гнома.
Той кимна, без да откъсва жаден поглед от жезъла му, но когато разбра, че това е едно съвсем обикновено, леко очукано дърво, отново се обърна към мага и кендера.
— Чужденци — започна той, — ще ’с ’питам д’сиспомня… — Изведнъж започна да говори бавно и отчетливо. — Ще се опитам да си спомня, затова не се притеснявайте, защото вашето оръжие няма да бъде повредено. Ние само ще му направим чертеж…
