надеждата!“
Потиос обвини хората за завръщането на драконите и заяви, че трябвало сами да се справят с бедата, която са си навлекли. Когато приключи изказването си, Алхана напусна високомерно събранието, не оставяйки никакво съмнение относно позицията на Силванести.
Арман Кхарас обяви, че неговият народ имал добрата воля да помогне, но добави, че обединението на планинските джуджета било немислимо, докато не се намерел Чукът на Карас. Гюнтар се видя принуден да отпише и тях. Всъщност единственият, който охотно предложи помощта си, беше Кронин Тисълнот, главатар на кендерите. Но само мисълта за армия от кендери ги накара да настръхнат, затова предложението му бе прието с любезни усмивки и ужасени погледи зад гърба му.
Така първият Съвет се разпусна без никакви съществени резултати. Гюнтар хранеше повече надежда за това второ събиране, особено след намирането на драконовото кълбо. Бяха дошли представители и на двете елфски фракции. От страна на Куалинести присъстваше самият Говорител на Слънцата и водеше със себе си някакъв човек, който твърдеше, че е посветен на Паладин. Но Гюнтар беше любопитен да разбере кой ще е представителят на Силванести. Предполагаше, че ще е лордът, обявил се за регент след загадъчното изчезване на Алхана Старбрийз.
Елфите бяха пристигнали в Санкрист преди два дни и шарените им палатки, украсени с копринени флагове, се открояваха на фона на унилото поле и сивото мрачно небе. Те бяха единствената друга раса, която щеше да присъства, защото нямаха време да изпратят вест на планинските джуджета, а за джуджетата от хълмовете се знаеше, че се сражават на живот и смърт с драконовите войски и нито един вестоносец не можеше да стигне до тях.
Гюнтар се надяваше, че този път елфите и хората ще се обединят в борбата за освобождаването на континента Ансалон, но тази надежда увяхна още преди началото на събранието.
След като прочете доклада от Палантас, лордът излезе от палатката си и огледа за последен път поляната с Белия камък, за да се увери, че всичко е наред. По пътя го настигна майордомът Уилс.
— Милорд — изпуфтя възрастният мъж, — върнете се незабавно.
— Какво има?
Но майордомът бе твърде запъхтян, за да отговори. Гюнтар въздъхна и се върна в палатката си, където завари облеченият в пълни бойни доспехи лорд Майкъл да крачи нервно, заедно с още някакъв меч.
— Какво има? — Сърцето му се сви при вида на мрачното му изражение.
Майкъл отиде бързо при него и го сграбчи за ръката.
— Милорд, научихме, че елфите ще настояват драконовото кълбо да им бъде върнато на всяка цена. Ако не, ще воюват с нас!
— Какво? — Гюнтар не повярва иа ушите си. — Война? Срещу нас? Това е абсурд! Не могат… Сигурен ли си? Доколко е достоверна информацията ти?
— Боя се, че ще поискат точно това. Но нека ви представя Елистан, посветен на Паладин. Точно той ми донесе новината.
— Слушал съм много за вас, сър. — Гюнтар протегна ръка на мъжа и го огледа с любопитство. Беше си преставял някакъв блед, изпит аскет с отнесен поглед, но не и този добре сложен мъж, който спокойно можеше да се сражава с всеки един от рицарите му. На врата му висеше древният символ на Паладин — платинен медальон с гравюра на дракон. Гюнтар видя в нова светлина всичко, което беше чул от Стърм, включително и намеренията на посветения да обедини елфите и хората. Елистан се усмихна уморено, сякаш долавяше всяка мисъл, която минаваше през главата му.
— Да, провалих се — призна той. — Успях единствено да ги доведа тук, но явно целта им е била да ви поставят този ултиматум.
Гюнтар се стовари в креслото си и махна към двамата да седнат. На масата пред него бяха разгънати карти на континента Ансалон, на които с черно бе отбелязано настъплението на драконовите армии. Погледът му се задържа за миг върху тях, след което ги помете на пода с един замах.
— Ами защо не вземем просто да се предадем и да изпратим съобщение на Драконовите господари: „Няма смисъл да идвате и да ни избивате. Справяме се чудесно и сами.“ — Той захвърли ядосано на масата доклада, който беше получил сутринта. — Ето какво пристигна от Палантас! Населението настоява рицарите да напуснат града, защото преговаряли с Драконовите господари и присъствието им „сериозно компрометира позициите им“. Отказват да получат всякаква помощ. А войската им стои и бездейства!
— А какво прави лорд Дерек, милорд? — попита Майкъл.
— Той, рицарите и стотина пешаци, бегълци от окупираните земи в Тротил, укрепват кулата на Върховните Клерикали южно от Палантас, която охранява единствения проход през планината Вингаард. Известно време ще можем да удържим нашествениците, но ако драконянската войска пробие… По дяволите! — Той удари с юмрук по масата. — Проклети глупаци! Сега пък и това! — махна с ръка по посока на елфските палатки, въздъхна и подпря глава с ръце. — Е, какво ще ни посъветваш, посветени?
Елистан се замисли, преди да отговори.
— В Дисковете на Мишакал пише, че поради самата си природа злото неизбежно ще се обърне срещу себе си, затова е обречено на поражение… Не знам какво ще излезе от този Съвет, но искам да ви предупредя: не тръгвайте с поражение в сърцата си, защото това е първата победа на злото. — Той стана и излезе от палатката.
Настъпи злокобна тишина. Гюнтар си помисли, че целият свят е замлъкнал. През нощта вятърът беше утихнал, а тежките сиви облаци приглушаваха всички звуци и дори тромпетите, възвестяващи зората, звучаха глухо и необичайно. Някакво шумолене привлече вниманието му и той разтърка очи. Майкъл събираше разпилените карти.
— Ти какво мислиш? — попита Гюнтар.
— За кое?
— За този посветен.
— Определено не е онова, което очаквах. Не прилича на днешните шарлатани. Повече ми напомня за посветените от легендите, които предвождали рицарите във времената преди Катаклизма.
Този мъж може да се бие с теб рамо до рамо и с едната ръка да призовава благословията на Паладин, докато с другата размахва копието. Носи медальон, който никой не е виждал, откакто боговете ни изоставиха, но дали е истински посветен? — Майкъл вдигна рамене. — Само един медальон не е достатъчен.
— Прав си — надигна се Гюнтар. — Време е за Съвета, но ти остани тук. Може да пристигнат някакви вести. — Той понечи да излезе, но точно на входа спря. — Не е ли странно, Майкъл, ние винаги сме се уповавали на боговете и на вярата, а сега, когато получаваме възможност да възродим вярата си, я поставяме под въпрос. — Той поклати глава и излезе.
Както беше казал лорд Гюнтар, соламнийците бяха верни Последователи на своите богове. Поляната на Белия камък бе свещено място още от времето преди Катаклизма. Това необикновено природно явление будеше любопитството на хората, откакто се помнеха. Дори Върховните свещеници на Ищар бяха благословили огромния бял камък в средата на вечнозелената поляна, обявявайки го за свещена реликва на всички богове, и забранили до него да се доближава смъртен.
Поляната остана свещено място и след Катаклизма, защото дори той не успя да я засегне. Легендите твърдяха, че когато огнената планина се стоварила от небето, земята около Белия камък се разцепила и пропаднала, но камъкът останал непокътнат.
Огромната бяла скала вдъхваше такова страхопочитание, че и до днес никой не смееше да се доближи до нея. Тя излъчваше някаква необикновена сила и около нея винаги бе топло, а тревата — зелена.
Лорд Гюнтар пристъпи на поляната и вдъхна топлия, приятен въздух. Тялото му се отпусна и го обзе вътрешен покой както при допира на Елистан. Той се огледа и видя, че всичко е подготвено. Върху зелената трева бяха поставени масивни дървени столове с резбовани облегалки. От дясната страна на Белия камък седяха петима от членовете с право на глас, а от лявата — трима наблюдатели на Съвета. Полираните скамейки за останалите — както изискваше Мярата — бяха разположени срещу Белия камък и членовете на Съвета.
Свидетелите започнаха да пристигат. Двете елфски раси седяха заедно, далеч от хората, които прииждаха на тълпи, но никой не говореше. Едни, защото почитаха Деня на Глада, други, като джуджетата, мълчаха от почит към внушителната обстановка. Местата на първия ред бяха запазени за онези, които
