Бърз и повратлив като мишка, той се изплъзна от тромавите ръце, които се опитваха да го уловят, и се добра до кълбото за секунди. Лицата се размазаха пред погледа му, виждаше само зиналите им усти, които крещяха нещо. Таселхоф сграбчи кълбото и го запрати към Белия камък с едно-единствено движение.
Бляскавият кръгъл кристал се задържа във въздуха сякаш векове и Тас се запита дали въобще може да се счупи.
Но илюзията съществуваше само в трескавото му съзнание. В следващия миг кълбото се удари в скалата и се разпръсна на хиляди искрящи парченца. Във въздуха остана само облаче млечнобял дим, което сякаш се опита отчаяно да остане цяло. След това топлият пролетен бриз го подхвана и го разнесе.
Възцари се напрегната, злокобна тишина. Кендерът се изправи и огледа спокойно останките от кълбото.
— Един кендер никога не забравя, че трябва да се бие с драконите, а не със своите.
Изведнъж нещо тупна на земята. Гнош беше припаднал.
В същия момент тишината се взриви. Гюнтар и Говорителят се хвърлиха едновременно към Тас и го сграбчиха за раменете.
— Какво направи? — Лицето на лорда бе разкривено от гняв, а очите му светеха с безумен пламък.
— Ти ни обрече на смърт! — Пръстите на Говорителя се впиха в плътта на кендера като нокти на хищна птица. — Унищожи единствената ни надежда!
— И затова ще умреш пръв! — Потиос се надвеси над свития на топка кендер и мечът проблесна в ръката му. Дребното личице на Тас бе смъртнобледо, а в погледа му се четеше примирение.
„Танис много ще се разочарова, като разбере какво съм направил — помисли скръбно. — Но поне ще му кажат, че съм загинал геройски.“
— Ей, ей, ей… — продума някакъв сънен глас. — Никой няма да умира! Поне не сега. Я престани па размахваш този меч, Потиос!
Ще вземеш да нараниш някого.
Кендерът надникна изпод морето от ръце и ослепителни брони и видя прозяващия се Физбан, който прескочи тялото на припадналия гном и се приближи към мелето.
Всички му сториха път, сякаш някаква невидима сила ги принуждаваше. Потиос се извърна към него. От яд устата му пръскаше слюнки и думите му излитаха почти неразбираеми.
— Махни се старче, да не пострадаш и ти!
— Казах да престанеш да размахваш тоя меч! — ядоса се Физбан и насочи пръст към оръжието.
Потиос изрева от болка, изпусна го и притисна горящата си ръка. След това се втренчи изумен в оръжието си — по ефеса бяха наболи тръни! Магьосникът отиде до него и го изгледа гневно.
— Ти си добро момче, но явно не са те научили да уважаваш възрастните. Като казах да оставиш меча, имах точно това предвид! Следващия път може и да ме послушаш! — Гневният МУ поглед се обърна към Говорителя. — Ами ти, Солостаран? Ти също беше свестен човек преди двеста години. Отгледа три прекрасни деца — казах три! И не ми дрънкай глупости, че си нямал дъщеря. Имаш, и тя е чудесно момиче. Много по-разумна от теб Сигурно се е метнала на майка си… Докъде бях стигнал?
А да. Освен това отгледа и Танис. Или си забравил? Знаеш ли че точно с тези четирима младежи все още можем да спасим света. А сега искам всички да си седнат по местата. Това се отнася и за теб, лорд Гюнтар. Хайде, Солостаран, ще ти помогна. Ние, старците, трябва да се подкрепяме един друг. Жалко, че си такъв глупак.
Рицарите и елфите насядаха бавно по местата си, без да откъсват мрачни погледи от разбитото драконово кълбо. Физбан се обърна към лорд Гюнтар, който се канеше да каже нещо, но изведнъж се отказа от намерението си. Магьосникът се усмихна доволно и отиде при Тас. Кендерът продължаваше да трепери от объркване и страх.
— Иди и се погрижи за оня нещастник. — Той махна по посока на Гнош, който лежеше на земята без признаци на живот.
Тас се запъти към гнома и коленичи над него, безкрайно облекчен да види нещо различно от изкривени от ярост и страх физиономии.
— Гнош! — прошепна нещастно и го потупа по бузата. — Извинявай.
Наистина съжалявам. Искам да кажа, за Мисията на живота ти и за душата на баща ти и за всичко. Но просто нямаше друг начин.
Физбан се обърна бавно и изгледа тълпата, килвайки назад шапката си.
— Така… А сега възнамерявам да ви чета конско. Всички го заслужвате и затова не ми правете такива обидени физиономии.
— Този кендер — магьосникът посочи Таселхоф, който опита да стане почти невидим — има повече мозък под смешния си перчем от всички вас. Знаете ли какво щеше да ви се случи, ако не го беше направил? Знаете ли? Е, ще ви кажа. Само да поседна някъде… — Физбан се огледа разсеяно. — А, ето… там. — Той кимна доволно, седна на тревата и се облегна на свещения Бял камък! От гърлата на рицарите се изтръгна ужасен вик от това светотатство.
— Никой смъртен не може да докосва Белия Камък! — изкрещя Гюнтар и понечи да се втурне към стареца.
Физбан се обърна бавно към него и го погледна.
— Още една дума — и ще ти окапят мустаците. Сядай и млъквай!
Рицарят застина на място с едно-единствено властно движение на ръката на магьосника. Не му оставаше друго, освен да се върне на мястото си.
— Докъде бях стигнал, преди да ме прекъснат? — намръщи се Физбан. Погледът му се зарея и попадна върху останките от кълбото. — А, да. Тъкмо щях да ви разказвам една история. Едни щяха да вземат кълбото и да го пазят, докато настъпи моментът да спасят света. Да, то може да го спаси, но само ако знаеш как да го използваш. Някой да има такива познания или да разполага с подобна сила? Това кълбо е създадено от най-могъщите древни магове и притежава есенцията на доброто и злото. Червените роби обединиха тези две есенции и ги свързаха със своето собствено могъщество. Малцина могат да разберат драконовото кълбо, да проумеят тайните му и да овладеят неговата мощ. Малцина… и нито един от тях не се намира сред вас!
Всички мълчаха и слушаха като омаяни плътния глас на магьосника, който заглушаваше дори бурния вятър, издухал черните облаци от зимното небе.
— Други настояват да вземат кълбото, за да го използват, но щяха да открият, че са си навлекли непоправима беда. А колкото до разбитите надежди, ще ви кажа само, че надеждата е чиста загуба на време, но сега тя се роди отново…
Един внезапен порив на вятъра отнесе шапката му и я подгони игриво около него. Физбан изръмжа и запълзя подир нея. Тъкмо когато се наведе, слънцето се показа иззад облаците. Проблесна ослепителен сребрист лъч, последван от страшен грохот.
Белият камък се беше разцепил на две.
Физбан лежеше в основата му и стискаше шапката си. Точно до него стоеше изправен бляскав меч, запратен от чернокож мъж със сребърна ръка. Придружаваха го още трима: Лорана, Флинт и Елистан. Ковачът изтръгна оръжието от останките на бялата скала, вдигна го над главата си и сребърното острие отрази лъчите на слънцето.
— Аз съм Терос Айрънфелд и през последния месец ковах това! — Той размаха оръжието. — Взех разтопено сребро от сърцето на сребърния дракон и със сребърната ръка, която ми дариха боговете, изковах това оръжие, както бе предречено в легендите.
Сега го давам на всички раси в Крин, за да се обединим и да победим злото, което иска да ни погълне във вечен мрак. Донесох ви Драконовото копие!
Терос отново заби копието в земята сред парчетата от драконовото кълбо.
7.
Неочаквано пътешествие.
— Аз привърших със задачата си и съм свободна да си тръгна — заяви Лорана.
— Да — кимна разбиращо Елистан, — знам защо си тръгваш. — Тя се изчерви и сведе поглед. — И къде смяташ да отидеш?
