Съветът щеше да удостои с честта да изкажат мнението си.
Гюнтар видя суровото лице на Потиос, придружаван от група воини, които насядаха отпред, и се зачуди къде е Елистан. Не знаеше дали е шарлатанин, но думите му го бяха впечатлили и искаше той да ги повтори пред всички. Докато се оглеждаше за него, видя три странни фигури, които също седнаха най-отпред — магьосникът с опърпаната шапка, кендерът и някакъв гном от планината Зарежи. Тримата се бяха върнали едва предишната вечер.
Дойдоха и наблюдателите — лорд Куинат от Силванести й Говорителят на Слънцата. Гюнтар се загледа с любопитство в Говорителя, защото знаеше, че е един от малцината живи, които помнеха ужасите на Катаклизма. Той вървеше сковано и приличаше на болник, но когато седна и прикова поглед в свидетелите, Гюнтар забеляза, че очите му са все така живи и магнетични. Рицарят познаваше седящия до него лорд Куинат и го смяташе за не по-малко арогантен и високомерен от Потиос, но без да притежава интелигентността му. Колкото, до принца, лордът предполагаше, че при други обстоятелства би могъл дори да го хареса, защото имаше всички качества, на които се възхищаваха рицарите, с изключение на прекомерната избухливост.
Мислите му бяха прекъснати, защото настъпи моментът пълноправните членове да заемат местата си. Пръв седна Мир Картон от северен Ергот, тъмнокож мъж със стоманеносива коса и ръце на великан. До него се настани Сердин МарТасал, представител на колонистите от Санкрист, и накрая лорд Гюнтар, Рицар на Соламния.
Лордът огледа присъстващите за последен път. Говорителят седеше от едната страна на камъка заедно с лорд Куинат, а срещу тях бяха насядали свидетелите. Кендерът мълчеше и клатеше късите си краченца във въздуха, а гномът шумолеше с някакви книжа. Гюнтар се размърда неспокойно и помисли, че нямаше да е лошо, ако предварително бе изслушал доклада му. Възрастният магьосник се прозяваше, почесваше се по главата и от време на време надничаше безучастно изпод шапката си.
Всички бяха готови. Гюнтар даде сигнал и двама рицари пристъпиха на поляната, понесли златна поставка, върху която имаше дървен сандък. Възцари се гробна тишина. Всички бяха вперили поглед в драконовото кълбо. Рицарите спряха точно пред Белия камък. Единият постави на земята златния статив, а вторият отвори сандъка и внимателно извади кълбото, което бе възвърнало първоначалния си размер.
Тълпата се разшумя. Говорителят на Слънцата се размърда и се намръщи, а Потиос се обърна към седналия до него благородник и му каза нещо. Гюнтар забеляза, че всички елфи бяха въоръжени. Колкото и малко да разбираше от техния протокол, това определено бе лош знак, но нямаше избор. Трябваше да продължи. Рицарят призова за тишина и обяви:
— Откривам Съвета на Белия камък.
Само след две минути Тас вече бе убеден, че ще се случи нещо ужасно. Говорителят на Слънцата се надигна от мястото си и прекъсна речта на Гюнтар:
— Няма да се разпростирам надълго — обяви кралят на елфите с глас, който напълно подхождаше на оловносивите облаци, надвиснали в небето. — Когато откраднаха кълбото, силванести, куалинести и каганести проведоха съвещание. Тези три народа заседават за пръв път от времето на Братоубийствените войни насам. — Той замълча, за да подчертае значението на последната фраза, след което продължи: — Решихме да загърбим личните си разногласия и стигнахме до единодушното заключение, че драконовото кълбо принадлежи на нас, а не на хората или на която и да е друга раса в Крин. Затова се изправям тук, пред Съвета на Белия камък, и изисквам то да ни бъде върнато веднага! В замяна на това гарантираме, че ще го пазим на сигурно място, докато не се наложи да бъде използвано.
Говорителят седна и тъмните му очи обходиха тълпата, която приглушено роптаеше. Членовете на Съвета от страна на лорд Гюнтар поклатиха глави с мрачни изражения, а тъмнокожият представител на хората от северен Ергот му прошепна нещо и сви юмруци, за да подчертае думите си. Лордът го изслуша, кимна няколко пъти, след което се надигна, за да отговори на краля на елфите. Думите му бяха спокойни, добре премерени и много любезни, но същността им бе, че рицарите по-скоро ще пратят елфите по Бездната, отколкото да им върнат кълбото.
Говорителят прие посланието му, маскирано зад любезните фрази, и стана да отговори. Направи го само с едно изречение, но то изправи на крака всички присъстващи.
— В такъв случай ние още в този момент ви обявяваме война!
Елфи и хора се хвърлиха към драконовото кълбо, което проблясваше в млечнобяло върху златната стойка. Гюнтар призова към ред, като тропаше с дръжката на меча си по заседателната маса, а Говорителят даваше указания на елфски, приковал тежкия си поглед в Потиос. Накрая редът бе възстановен, но атмосферата бе като пред буря.
Гюнтар и Говорителят започнаха да си разменят остри реплики. Тъмнокожият моряк не издържа и направи няколко язвителни забележки по адрес на елфите, но Кралят на Силванести го срина с убийствените си отговори. Много от рицарите напуснаха за малко събранието, върнаха се въоръжени до зъби и застанаха до Гюнтар. Елфите също станаха и заобиколиха водачите си.
Гнош постепенно осъзна, че няма да има възможност да прочете доклада си. Таселхоф се огледа отчаяно за Елистан. Надяваше се да се появи, защото само той можеше да помири тези раси. Или Лорана.
Но къде беше тя? Елфите хладно го бяха осведомили, че от приятелите му няма ни вест, ни кост. Предполагали, че са се изгубили в планините. Тас отново съжали, че не остана с тях. Защо, защо този откачен дърт магьосник го взе със себе си? Тук бе напълно безполезен. А може би Физбан щеше да се намеси?
Кендерът го погледна обнадежден, но старецът спеше дълбоко!
— Събуди се, моля те! — разтърси го той. — Направи нещо!
В този миг лорд Гюнтар изкрещя:
— Нямате никакви права над драконовото кълбо! Когато лейди Лорана и останалите претърпяха корабокрушение, те са го носели на нас! Вие се опитахте насила да го задържите в Ергот и собствената ви дъщеря…
— Аз нямам дъщеря! — отвърна грубо Говорителят.
Нещо се пречупи в Таселхоф. В съзнанието му изникна нейният образ — как с последни сили побеждава злия магьосник, който пазеше кълбото, как се биеше с драконяните и прострелваше с лъка си белия дракон. Лорана, която полагаше нежни грижи за него, когато едва не бе умрял, презряна от собствения си народ след всичко, което бе сторила, за да ги спаси, след всичко, което бе пожертвала…
— Престанете! — чу собствения си глас кендерът. — Престанете веднага и ме изслушайте!
Изведнъж, за своя огромна изненада, забеляза, че всички млъкнаха и се втренчиха в него, но внезапно осъзна, че не знае как да продължи. Разбираше, че трябва да каже нещо, защото в крайна сметка вината бе негова — нали той бе прочел за тези проклети кълба. Тас преглътна мъчително, смъкна се от скамейката и отиде при Белия камък, където двете враждебни групировки го заобиколиха. С крайчеца на окото си долови, че Физбан се подхилва изпод шапката си — или поне така му се стори.
— Да… аз… — Кендерът се чудеше какво да каже, когато внезапно го осени спасителна идея. — Настоявам да представлявам моя народ и да заема полагащото ми се място при наблюдателите.
Той застана точно пред драконовото кълбо, заметна кестенявия си перчем и вдигна глава. Белият камък се издигаше пред него и Тас побърза да отмести поглед към Гюнтар и Говорителя.
Изведнъж разбра какво трябва да направи, но самата мисъл го накара да се разтрепери от страх. Него, Таселхоф Бърфут, който цял живот не бе изпитвал страх! Беше се срещал с дракони, без дори да трепне, но от това, което щеше да направи сега, буквално му призля от страх. Усещаше ръцете си, все едно цял ден е правил снежни топки без ръкавици, а езикът му сякаш бе залепнал за небцето. Но твърдо реши да не се предава. Трябваше все пак да каже нещо, за да не разберат намеренията му.
— Знам, че никога не сте гледали сериозно на нас, кендерите — започна той и осъзна, че гласът му е твърде висок и писклив, — но не ви виня. Ние не притежаваме чувство за отговорност, но за сметка на това сме много любопитни. И сега ви питам как може човек да разбере нещо, ако не е любознателен?
Лицето на Говорителя се вкамени и дори Гюнтар се намръщи.
— Предполагам, че ви е писнало от неприятностите, които забъркваме, макар че го правим несъзнателно, и понякога се сдобиваме с някои предмети, които не ни принадлежат. Но ние никога не забравяме едно нещо, и то е…
