политиката и затова искам да ви обясня ходовете си. Официалният претекст за пътуването ви е да покажете на рицарите как се борави с драконовото копие.
Като изключим Терос, вие и джуджето сте единствените, които познават това оръжие. Но, между нас казано, то е твърде ниско, за да го използва. — Гюнтар се прокашля. — Ще отнесете копията в Палантас и нещо много важно — писменото оневиняване на Стърм, с което Съдът възстановява рицарската му чест. Това ще е последният удар върху амбициите на Дерек. В момента, в който Стърм облече рицарските си доспехи, всички ще разберат, че имам пълната подкрепа на висшия съвет. Дори се чудя дали няма да има процес срещу Дерек, когато се върне.
— Но защо аз? — попита рязко Лорана. — Не може ли лорд Майкъл да отнесе копията и документа?
— Милейди… — Лордът стисна ръката й, придърпа я към себе си и гласът му се снижи до шепот: — Вие не разбирате. Нямам доверие на Майкъл! Не мога, не смея да се доверя на нито един рицар! Дерек падна от коня, ако мога да се изразя така, но още не е изгубил турнира. Нужен ми е някой, на когото да се доверя безрезервно! Някой, който милее за интересите на Стърм!
— Аз милея за интересите на Стърм и ги поставям над интересите на рицарството.
— Да, лейди Лорана — Гюнтар стана, целуна ръката й и се поклони, — но не забравяйте, че единственият интерес на Стърм е рицарството. Как мислите, какво ще стане с него, ако то западне? Ами ако Дерек поеме властта?
В крайна сметка Лорана се съгласи да замине за Палантас, но с наближаване времето за отпътуване започна всяка нощ да сънува, че Танис пристига на острова часове след като е тръгнала. На няколко пъти почти бе на ръба да се откаже, но след това си представяше изражението му, когато му обяснява защо не е отишла да предупреди Стърм за грозящата го опасност.
Лорана не намираше успокоение и в приятелите си. Елистан замина, когато пристигна пратеник на елфите и каза, че присъствието му в южен Ергот е наложително. Освен това помоли и за емисар от страна на рицарите. На следващия ден Елистан и синът на лорд Алфред — сериозен и мълчалив млад мъж на име Дъглас — отпътуваха. Докато махаше за сбогом на учителя си, Лорана се почувства самотна както никога досега.
В еуфорията около драконовото копие никой не се сети за бедния Гнош и неговата Мисия на живота, разпръсната на хиляди парчета по тревата. Никой, освен Физбан. Той се надигна и отиде при гнома, който се взираше безутешно в строшеното кълбо.
— Хайде, момчето ми, това не е краят на света!
— Така ли? — Гнош бе толкова нещастен, че дори довърши изречението.
— Разбира се, че не е! Погледни го от друга гледна точка. Сега имаш възможност да изучиш кълбото отвътре!
— Прав си! — светнаха очите му. — И се обзалагам, че мога да слепя…
— Да, да — побърза да го прекъсне Физбан, но Гнош вече събираше парчетата, а речта му се лееше неудържимо.
— Можем да съберем парчетата, невиждашли тогаващеяачертаемдиаграманамястотокъдетовсякопарчеебилоназемята, която…
— Така е по-добре — измърмори Физбан.
— Отдръпнете се, отдръпнете се! — викаше важно Гнош и избутваше хората от мястото, където се беше пръснало кълбото. — Внимавайте къде стъпвате, лорд Гюнтар, сега имаме възможност да го изследваме отвътре и може би до няколко седмици ще съм готов с доклада…
През следващите два дни Физбан седеше на разделения Бял камък и чертаеше диаграми на мястото, където уж бе паднало всяко парче. (Някои от тези диаграми съвсем случайно се озоваваха в торбата на кендера. По-късно Тас разбра, че всъщност магьосникът си е играел на морски шах срещу себе си и очевидно беше загубил.)
В това време Гнош лазеше щастливо по тревата и събираше останките от драконовото кълбо с помощта на лепкаво парче кожа. В крайна сметка той и Физбан събраха в една кошница 2687 парчета и ги отнесоха в планината Зарежи.
Таселхоф също изживя едно тъжно сбогуване. Той трябваше да реши дали да отиде с Физбан, или да остане с Лорана и Флинт. Изборът беше ясен, защото знаеше, че те трудно щяха да оцелеят без него. Но му бе трудно да се раздели със стария си приятел. Два дни преди корабът да отплава, той посети гномовете и Физбан.
След поредния вълнуващ полет с катапулта той откри Гнош в Изпитателната зала. Събраните и номерирани парчета от драконовото кълбо лежаха подредени на две маси.
— Абсолютновеликолепно. — Гномът говореше толкова бързо, че почти заекваше. — Защотоанализирахместъклото, многоинтересенматериал, неприличананищокоетосмевиждалидосега, найвеликотооткритие натозивек…
— Значи Мисията на живота ти е изпълнена? — прекъсна го — И духът на баща ти…
— Почивавудобство! Многосерадвамчесеотби и акоотновосеотбиешнасамминиданивидиш…
— Непременно.
Тас откри Физбан две нива по-надолу. (Прекрасно пътуванене-просто извикваш името на нивото и скачаш в празното. Мрежи се отваряха и прибираха, звъняха звънци, удряха гонгове, свиреха сирени. Накрая уловиха кондора мак па първо ниво, когато подът вече беше покрит със сюнгери.)
Магьосникът се намираше в Оръжейния отдел, заобиколен от гномове, които го гледаха с обожание.
— А, момче! — Той хвърли разсеян поглед към него. — Пристигаш тъкмо навреме за изпитанието на новото оръжие. Революционно откритие! Драконовите копия стават напълно излишни.
— Сериозно? — въодушеви се Тас.
— Факт! Ей, ти, я застани ей там… — Той махна на един гном, който побърза да изпълни нареждането и застана в средата на разхвърляната стая.
Физбан взе нещо, което приличаше на арбалет, върху който някой разярен човек е излял гнева си, но вместо стрела от куката в единия му край висеше огромна мрежа. Магьосникът се засуети и заповяда на всички да застанат зад него и да му направят място.
— Така, сега ти си врагът — каза той на гнома в средата на стаята, който си придаде страховито изражение. Останалите закимаха одобрително.
Физбан се прицели и стреля. Мрежата полетя във въздуха, закачи се за куката, върна се обратно и го омота.
— Куката не е достатъчно извита! — оправда се старецът. След като го освободиха от мрежата, Тас отиде при него и протегна бавно малката си ръчичка.
— Налага се да се сбогуваме.
— Така ли? Ще заминавам ли някъде? Никой не ми е казал! Не съм си събрал багажа…
— Аз заминавам. С Лорана ще занесем копията… Олеле, май не трябваше да казвам на никого.
— Не се притеснявай, думичка няма да кажа. — Дрезгавият шепот на Физбан отекна в препълнената с гномове стая. — Палантас ще ти хареса. Прекрасен град. И поздрави Стърм от мен. А, Таселхоф — магьосникът го изгледа с присвити очи, — ти постъпи правилно, момче!
— Наистина ли? Радвам се. — Той се поколеба. — Чудех се дали… онова, което каза… трудния път…
Физбан го хвана за раменете и изрече съвсем сериозно:
— Боя се, че да, но ти имаш смелостта да го извървиш.
— Дано — въздъхна едва чуто Тас. — Е, сбогом. Ще се върна веднага щом свърши войната.
— О, аз сигурно няма да съм тук. — Физбан поклати глава толкова енергично, че шапката му падна. — След като усъвършенстваме новото оръжие, ще отпътувам за… Накъде щях да пътувам? Нещо не помня… Но не се притеснявай. Ще се видим отново. Сега поне не ме оставяш погребан под купчина кокоши пера! — измърмори и заопипва главата си.
Тас се наведе и му подаде шапката.
— Довиждане. — Гласът на кендера трепереше.
— Довиждане, довиждане! — помаха му Физбан, след което се огледа притеснено и го придърпа към
