бе сравнително лесно, но намирането на страж, огромен като Карамон, бе истински проблем.
А трябваше да приключат колкото се може по-бързо, тъй като вече бяха привлекли подозрителните погледи на драконяните.
Веднъж дори ги спряха и пожелаха да узнаят по каква работа са излезли. Карамон отговори на просташкия жаргон на наемниците, че търсели служба при Драконовия господар и те ги пуснаха, но разбираха, че втори път едва ли ще имат тоя късмет.
— Какво става тук? — измърмори тревожно Танис.
— Сигурно на Драконовите господари им е припарило под краката — отговори Карамон и внезапно извика: — Хей, виж онези, дето влизат в бара.
Видях ги. Единият е точно като теб. Ще се скрием в пресечката, изчакваме ги да излязат и… — той направи жест, сякаш душеше някого. Двамата се промъкнаха в една уличка, откъдето можеха да наблюдават вратата на бара.
Наближаваше полунощ. Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Танис и Карамон клечаха и трепереха от студ въпреки дебелите си наметки. От време на време някой плъх претичваше покрай тях и ги караше да потръпват от отвращение. Някакъв пиян таласъм, сбъркал пътя, нахълта в пресечката и се заби с главата напред в купчината боклук, откъдето не помръдна. Вонята му едва не ги задуши, но не смееха да се преместят. Най-накрая чуха пиянски смях и човешки говор. Двамата набелязани войници излязоха от бара и тръгнаха към тях.
В края на пресечката имаше висок железен стълб с фенер и когато попаднаха в светлото петно, Танис успя да ги огледа. Предположи, че скоро са ги повишили в офицери и днес явно поливаха събитието. Доспехите им бяха съвсем нови и относително чисти, освен това бяха доста добри — от синя стомана, а стилът им наподобяваше този на люспестите доспехи на Драконовите господари.
— Готов? — прошепна Карамон и Танис кимна. Воинът извади меча си и изрева басово:
— Елфска отрепка такава! Сега ще те заведа при Господаря, шпионин мръсен!
— Няма да ти се дам жив!. — извика Танис и също извади меча си.
Пияните офицери се обърнаха към тях и ги загледаха с любопитство.
Полуелфът беше застанал с лице към наемниците, а Карамон — с гръб. Танис замахна рязко и изби меча от ръката му.
— Бързо! Помогнете ми да го хвана! — изрева воинът. — За главата му има награда!
Офицерите изобщо не се замислиха и извадиха с неуверени пиянски движения мечовете си. На лицата им бе изписано огромно удоволствие.
— А така! Намушкайте го! — подкани ги Карамон. В момента, когато се озоваха до него, той ги хвана за вратовете и блъсна главите им една в друга. Безжизнените тела се свлякоха на земята.
— Бързо! — изръмжа Танис.
Двамата извлякоха наемниците от светлината на фенера и бързо ги разсъблякоха.
— Пфу! Тоя сигурно е полутрол — сбърчи нос Карамон и размаха ръка, за да прогони отвратителната воня.
— Стига си мрънкал! — Танис се опитваше да разплете сложната система от връзки и каиши на доспехите. — Ти поне си свикнал да носиш такова нещо. По-добре ми помогни.
— Ей сега — ухили се Карамон и набързо го премени. — Елф във военни доспехи. Тоя свят отива към провал!
— Много смешно — отвърна язвително Танис. — Кога трябваше да се срещнем с оня капитан, когото спомена Уилям?
— Каза, че сме щели да го намерим на кораба по зазоряване.
— Казвам се Маквеста Кар-тон — заяви хладно и много делово жената. — И, нека позная, вие не сте офицери от драконовата войска. Освен ако напоследък не са започнали да наемат елфи.
— Толкова ли си личи? — изчерви се Танис и свали бавно шлема си.
Жената сви рамене.
— Е, не чак толкова. Брадата е много добра, а шлемът скрива ушите ти, но трябва да си сложиш маска, защото няма как да скриеш тези прекрасни бадемови очи. Имаш късмет, че драконяните много-много не си падат по красиви очи. — Тя се облегна на стола, вдигна крака на масата и го изгледа студено.
Карамон се изхили и Танис се изчерви още повече.
Намираха се на борда на „Перешон“, в капитанската каюта, и разговаряха със самия капитан. Маквеста Кар-тон принадлежеше към тъмнокожата раса, която населяваше северен Ергот. Те от векове се препитаваха с корабоплаване и дори се носеха слухове, че разбирали езика на морските птици и делфините.
Маквеста напомняше на Танис за Терос Айрънфелд. Кожата и бе бляскаво черна, косата — много къдрава и пристегната със златна лента през челото, а кафявите й очи ги пронизваха със стоманен поглед.
— Дошли сме да говорим по работа, капитан Макв — Танис се запъна на името. Наричайте ме Мак за по-лесно. Добре е, че ми носите писмо от прасоликия Уилям, в противен случай изобщо нямаше да разговарям с вас. Той пише, че сте свестни и най-вече — парички, затова ще ви изслушам. Та къде искате да отидете?
Двамата се спогледаха. Точно в това беше проблемът — не желаеха да разкриват на когото и да било двете посоки, за които спореха. Палантас бе столица на Соламния, а Санкрист — известен рицарски анклав.
— О, за бога… — процеди Мак, като видя нерешителността им, и в очите й блесна опасен пламък. Тя свали крака от масата и се втренчи в тях. — Или ми имате доверие, или не!
— Не сме много сигурни — смотолеви Танис. Мак вдигна вежди.
— Добре де, да речем, че искаме да отидем на север, покрай нос Нордмаар. Ако дотогава не сме си омръзнали, ще продължим, ако не, ще ти платим пътя дотам, а ти ще ни оставиш на някое по-безопасно пристанище.
— Каламан. — Тя отново се облегна и явно се развесели. — Много безопасно пристанище. Доколкото изобщо останаха такива.
Половината пари сега, другата — в Каламан. Ако искате да продължите, ще говорим допълнително.
Плюс твърда доставка до Каламан — настоя Танис.
— Казва ли ти някой? — Мак сви рамене. — Сезонът не е много подходящ за пътуване по море. — Тя се изправи грациозно и се протегна като котка. Карамон, който също побърза да стане, я изгледа с възхищение.
— Е, договорихме се. Елате сега да ви покажа кораба.
Тя ги поведе по палубата и Танис забеляза, че хладният, делови тон, с който досега говореше, определено се промени и оживи. Той бе усещал същата топлота в гласа на Тика, когато говореше за Карамон. Явно „Перешон“ бе единствената любов на Мак.
На кораба нямаше никого. Целият екипаж беше слязъл на брега заедно с помощник-капитана. Видяха само някакъв мъж, който кърпеше платна на палубата. Когато минаха покрай него, той вдигна очи и впери ужасен поглед в драконянските униформи. — Ночеста, Берем — успокои го тя и посочи Танис и Карамон — Ночеста. Клиенти. Пари.
Мъжът кимна и подхвана отново работата си.
— Кой е този? — попита Танис, когато се върнаха в капитанската каюта да обсъдят пътуването.
— Кой? А, Берем? Кормчията. Не го познавам много. Дойде преди няколко месеца да търси работа. Отначало чистеше палубата, но после убиха кормчията ми. Стана малка битка, но както и да е. Та този тип се оказа дяволски добър на руля, дори по-добър от предишния, но е малко странен. Ням е. Освен топа никога не слиза на брега, ако не е много наложително. Добре че си написа името в корабния дневник, иначе и това нямаше да знам. Защо се интересуваш от него? — попита тя Танис, който го наблюдаваше внимателно.
Берем беше висок, добре сложен мъж. На пръв поглед изглеждаше на средна възраст по човешките стандарти — посивяла коса, гладко избръснато и загоряло лице от продължителния престой в открито море, — но очите му бяха млади, ясни и живи, а ръцете, които кърпеха платното — силнп като на младеж.
