— В Силванести. Там го видях за последен път.
— Но само в съня…
— Не, това бе нещо повече от сън. Той беше там, жив, и аз трябва да го намеря.
— Разбира се, скъпа, но в такъв случай трябва да останеш Казваш, че в онзи сън той е намерил драконово кълбо, е у него, непременно ще дойде в Санкрист.
Лорана не отговори. Стоеше и се взираше през прозореца на стаята в крепостта на лорд Гюнтар, където тя, Елистан, Флинт и Таселхоф бяха отседнали като гости.
Когато се разотиваха от Поляната с Белия камък, баща й я беше помолил да се върне с него в южен Ергот, но тя отказа. Знаеше, че никога вече няма да може да живее сред своите.
Баща й не настоя, но тя видя в погледа му собствените си неизречени мисли. Гилтанас не беше дошъл с тях и Лорана не искаше да му каже накъде е тръгнал любимият му син, но го увери, че е жив. Пътешествието, което той и Силвара бяха предприели, бе страшно и опасно.
— Ти знаеш къде е той, нали? — попита Говорителят след проточилото се мълчание.
— Знам, или поне знам накъде се отправи.
— И не можеш да го споделиш дори с мен, неговия баща? Лорана поклати глава.
— Не, не мога. Когато той се впусна в тази отчаяна мисия, се разбрахме да не издаваме на никого накъде е тръгнал. На никого!
— Значи ми нямаш доверие…
Лорана въздъхна и погледът й се премести върху разцепения Бял камък.
— Татко, та ти едва не поведе война… срещу единствената раса, която можеше да ни помогне да се спасим…
Баща й не отвърна нищо, но от хладното сбогуване и от начина, по който се облегна на ръката на Потиос, Лорана разбра, че той вече има само едно дете.
Терос отпътува с елфите, но преди да замине, заяви следното:
— Драконовите копия, които успях да изкова за един месец, са много малко. Сребърните дракони ми дадоха всички, които са запазили от онези времена, но са ни нужни много повече.
Необходими са ми помощници! Освен това расите трябва да се обединят в борбата срещу драконовите армии. Елфите се съгласиха да му предоставят помощници, но що се отнасяше до борбата…
— Това е въпрос, който тепърва предстои да бъде обсъден — каза Говорителят.
— Само не го разисквайте прекалено дълго — отсече Флинт Файърфордж, — за да не се окаже в един момент, че го обсъждате с някой Драконов Господар.
— Елфите нямат нужда от съветите на джуджетата. А освен това ние дори не знаем дали тези копия вършат някаква работа! Вярно, в легендите се говори, че ще бъдат изковани от някой си Сребърната ръка, но освен това се казва, че трябва да се използва Чукът на Карас, а къде е той? — попита Говорителят.
— Чукът нямаше да пристигне навреме, дори да бяхме успели да го опазим от драконовите армии. Той е бил необходим в миналото, защото за изработката на копията не е била достатъчна само човешка сила, но аз притежавам такава — заяви гордо ковачът. — Видяхте какво се случи със скалата, когато я ударих с копието.
— Нека да видим какво ще се случи с драконите — заяви Говорителят. С това Вторият Съвет на Белия камък приключи. От кумова срама Гюнтар предложи да изпратят на рицарите в Палантас копията, които Терос беше донесъл.
Лорана гледаше унилия зимен пейзаж и си спомни думите на лорда, че в долината много скоро ще завали сняг.
„Не мога да остана тук — помисли си тя и залепи лице на прозореца. — Ще полудея.“
— Разгледах картите на Гюнтар — проговори тя по-скоро на себе си — и видях разположението на драконовите войски. Танис никога няма да успее да стигне до Санкрист, няма представа каква опасност го грози. Трябва да го предупредя.
— Скъпа, не знаеш какво говориш — обади се тихо Елистан. — Ако той не може да стигне до Санкрист, как ти ще стигнеш до него? Помисли логично…
— Не искам да мисля логично! — тропна Лорана и го изгледа гневно. — Писна ми да съм разумна! Омръзна ми тази война! Свърших каквото трябваше, че и отгоре. Просто искам да намеря Танис! — Но като видя съчувствения му поглед, съжали за резкия си тон. — Извинявай, Елистан. Знам, че си прав, но не мога да стоя тук и да бездействам!
Тя не спомена за другия се проблем — онази жена, Китиара. Лорана изведнъж осъзна, че сцената в съня й, когато видя Танис, обгърнал кръста на момичето, я безпокои много повече, отколкото сцената, в която самата тя умира.
Лорд Гюнтар нахълта в стаята.
— О! — възкликна той, като ги видя. — Извинете ме. Предполагам, че не съм попречил… Моля ви, влезте — побърза да го покани Лорана.
— Благодаря! — Рицарят затвори внимателно вратата, като преди това огледа коридора, за да се увери, че никой не ги подслушва, и отиде при тях до прозореца.
— Всъщност исках да говоря и с двама ви. Дори изпратих Уилс да ви търси, но така е по-добре. Никой няма да разбере, че сме разговаряли.
„Поредните интриги“ — помисли си уморено Лорана. През целия път до крепостта не чу нищо друго освен разговори за вътрешните борби, които разсипвали Рицарството.
След като разбра за процеса на Стърм, тя се ядоса и се яви пред Висшия съдебен съвет, за да го защити. За пръв път се случваше съветът да изслушва подобна защита, но рицарите наистина се впечатлиха от красотата й и от пламенната й реч. Добре дошъл бе и фактът, че тя принадлежеше към кралското елфско семейство и че бе помогнала за донасянето на драконовото кълбо. Дори хората на Дерек бяха принудени да приемат защитата й. Но рицарите така и не успяха да стигнат до решение.
Онзи, който замести лорд Алфред в съвета, бе твърдо на страната на Дерек — поне така се говореше, — а лорд Майкъл започна така да увърта нещата, че накрая Гюнтар се видя принуден да предложи открито гласуване. Рицарите настояха да им бъде дадено време за размисъл и така делото се отложи за днешния следобед. Лордът очевидно идваше направо от заседанието. По изражението му Лорана разбра, че нещата са се развили благоприятно. Но в такъв случай защо бяха всички тези предпазни мерки?
— Помилваха ли Стърм? — попита тя. Гюнтар се ухили и потри ръце.
— Не го помилваха, скъпа, защото това предполага наличие на вина. Не. Той бе реабилитиран напълно! Настоях за тази формулировка. Сега вече притежава рицарската си титла и командването му е възложено официално. Дерек ще си има големи неприятности!
— Радвам се за Стърм — отвърна сухо Лорана и се спогледа тревожно с Елистан. Не че не харесваше лорд Гюнтар, но тъй като самата тя бе израснала в кралско семейство, й бе пределно ясно, че той е само пионка в играта на големите.
Гюнтар долови студенината в гласа й и лицето му изведнъж стана сериозно.
— Лейди Лорана, знам какво мислите — че манипулирам Стърм, — затова ще бъда напълно откровен. Рицарите са разделени на два лагера — този на Дерек и моя. Борбата за надмощие между тях трябва да се прекрати, защото последствията ще бъдат трагични. Аз се убедих, че мога да разчитам на вашата оценка и на тази на Елистан. Познавате мен, познавате и Дерек Краунгард, затова ще ви оставя сами да прецените кой би трябвало да управлява рицарите.
— Разбира се, вие, лорд Гюнтар — отвърна искрено посветеният.
— Съгласна съм — кимна Лорана. — Това разцепление е гибелно. Разбрах го още на Съвета на Белия камък. И доколкото виждам от рапортите, които получавате от Палантас, то вреди на общата кауза. Аз от своя страна също се безпокоя за приятелите си.
— Радвам се, че мислите така, защото възнамерявам да ви поискам една услуга. — Гюнтар взе ръката на Лорана. — Моля ви да отидете в Палантас.
— Какво? Защо? Нищо не разбирам!
— Ще ви обясня. Моля ви, седнете. Вие също, Елистан. Да ви налея ли вино?
— Не, благодаря. — Лорана седна до прозореца.
— Добре. — Гюнтар отиде при нея и лицето му стана сериозно. — Милейди, и двамата знаем какво е
