моментално почерня. Старецът огледа присъстващите с толкова мрачно и сериозно изражение, че дори Тас побърза да се отдръпне.
— Излезте! — прогърмя гласът на магьосника. — Всички!
— Имам заповед да не напускам залата и няма… — Рицарят посегна към меча си, но Физбан изрече бързо няколко думи и мъжът се строполи на пода.
Гномовете се изпариха и оставиха Гнош сам.
— Хайде, Гнош! — подкани го Тас. — Никога не съм го виждал такъв. По-добре да го послушаме, в противен случай може да ни превърне в земерови или нещо още по-гадно!
Хлипащият гном позволи на кендера да го изведе от залата, но не откъсна очи от кълбото, докато вратата се захлопна.
— Мисията на живота ми… — изстена той.
— Няма страшно — увери го Тас, макар да не бе много сигурен, по-точно изобщо не беше сигурен. Изражението на Физбан не му хареса. Всъщност лицето му не приличаше на неговото, нито на някой, с когото би желал да има нещо общо!
На Тас му стана студено и усети, че стомахът му става на топка. Гномовете мърмореха нещо помежду си и хвърляха по някой и друг предпазлив поглед към него. Кендерът преглътна и се опита да прогони горчилката от устата си. След малко придърпа Гнош към себе си.
— Разбра ли нещо за това кълбо, докато го изучаваше? — попита тихо.
— Ами — Гнош се замисли, — открих, че вътре в него има нещо — или изглежда, че има, — защото се взирах дълго време и отначало не виждах нищо, но тогава, тъкмо когато се канех да се откажа, видях в мъглявината някакви думи…
— Какви думи? — прекъсна го жадно Тас. Гномът поклати глава.
— Не знам. Не можах да ги прочета. Никой не можа да ги прочете, даже членовете на Гилдията за Чуждестранни Езици…
— Сигурно са били магически — измърмори Тас.
— Да. И аз така реших…
Вратата се отвори с трясък и Физбан излезе, стиснал малка черна чанта в едната си ръка и жезъла си и хупака на Тас в другата. Гнош се промуши покрай него.
— Кълбото! — изпищя той. Беше толкова потресен, че за пръв път в живота си довърши изречение. — Ти си го взел!
— Да.
Тас го погледна внимателно и разбра, че е на края на силите си — кожата му беше посивяла, клепачите му бяха подпухнали и се подпираше тежко на жезъла си.
— Ела с мен, момчето ми — каза на гнома, — и не се притеснявай. Мисията на живота ти ще бъде изпълнена. Но сега трябва да отнесем това кълбо на Съвета на Белия камък.
— И аз ще дойда с теб? Пред Съвета? — Гнош плесна с ръце от възторг. — Навярно ще ми разрешат да докладвам, как мислиш…
— Без никакво съмнение — увери го Физбан. — Ей сегичка, само да си приготвя нещата, къде са ми записките… Гнош изхвърча нанякъде. Магьосникът се извърна и огледа толкова страховито останалите гномове, които се промъкваха зад гърба му, протегнали жадно ръце към жезъла, че те побързаха да отстъпят и да се скрият в Изпитателната зала.
— Какво откри? — попита Тас и се приближи предпазливо. Около магьосника сякаш се бе сгъстил облак от мрак. — Гномовете не са му направили нищо, нали?
— Не, за техен късмет, защото още работи и е страшно могъщо. От действията на някои ще зависи много — може би съдбата на света.
— Какво имаш предвид? Нали Съветът ще вземе решението?
— Нищо не разбираш, момчето ми — заключи нежно магьосникът. — Спри малко, трябва да си почина. — Физбан седна на пода и се подпря на стената. След малко тръсна глава и продължи: — Аз съсредоточих цялата си воля върху това кълбо. О, не за да властвам над драконите — добави, като видя широко отворените му очи. — Погледнах в бъдещето.
— И какво видя? — попита неохотно Тас, защото от тъжното му изражение разбра, че може би е по- добре да не знае.
— Видях, че пред нас има два пътя. Ако поемем по лекия, отначало всичко ще изглежда наред, но в края му ще се спусне мрак, който никога повече няма да се вдигне. Ако тръгнем по другия път, ще ни бъде много трудно и може да заплатим с живота на хора, които обичаме, дори да заплатим с душите им. Но само чрез тези скъпи жертви ще открием надеждата. — Физбан затвори очи.
— И кълбото има нещо общо с всичко това, така ли? — потръпна Тас.
— Да.
— Ти знаеш ли какво трябва да се направи… за да поемем… по трудния път? — попита кендерът, макар че се страхуваше от отговора до смърт.
— Знам — отвърна тихо Физбан. — Но нещата не зависят от мен, а от други.
— Ясно — въздъхна Тас. — От някои важни клечки, предполагам. Като крале, елфи, рицари. — Изведнъж думите на Физбан отекнаха в съзнанието му. Живота на хора, които обичаме.
В гърлото му се надигна топка, която го задави, и той наведе глава. Това приключение не се развиваше според очакванията му!
Къде е сега Танис? Ами добрият стар Карамон? А хубавата Тика? Беше се опитвал да не мисли за тях, особено след като сънува онзи сън.
Ами Флинт? Не трябваше да тръгвам без него, помисли тъжно Тас Той можеше да умре, може би дори вече е мъртъв! Живота на хора, които обичаме! Винаги беше смятал, че докато са заедно, могат да победят всичко и всеки! Но сега се бяха разпилели и съдбата се обърна наопаки!
Той усети, че Физбан го гали по перчема, единствената му голяма суета, и за пръв път в живота си се почувства изгубен, самотен и много изплашен. Магьосникът го прегърна нежно, Тас зарови лице в ръкава му и се разплака.
— Да — потупа го окуражаващо Физбан, — важни клечки.
6.
Съветът на Белия камък.
Една важна личност.
Съветът на Белия камък се събра на двайсет и осми декември, или Деня на Глада, както бе известен в Соламния. Името му идваше от онези дни на първата зима след Катаклизма. Лорд Гюнтар намери за уместно да назначи събирането на Съвета точно в този ден, тъй като тогава се постеше и се медитираше.
Беше изминал почти един месец, откакто войската отплава за Палантас. Вестите, които получаваше оттам, не бяха никак добри. Последният доклад пристигна тази сутрин, той го прочете два пъти, въздъхна дълбоко и го прибра в пояса си.
В близкото минало Съветът на Белия камък се беше събирал само веднъж — малко преди елфите да избягат в южен Ергот и драконовите армии да нападнат северна Соламния. Събранието бе планирано месеци наред и затова присъстваха всички негови членове — и пълноправни, и наблюдатели. Пълноправни бяха онези, които имаха право на глас — соламнийските рицари, гномовете, джуджетата от хълмовете, тъмнокожите морски хора от северен Ергот и колонистите от Санкрист. Статут на наблюдатели имаха елфите, планинските джуджета и кендерите. Те можеха да се изказват, но не и да гласуват.
Първият ден беше преминал доста напрегнато. Всички стари междурасови дрязги и вражди избухнаха с пълна сила. В един момент дори се наложи да разтървават със сила Арман Кхарас, представител на планинските джуджета, и Дънкан Хамъррок от хълмовете, които бяха на път да пролеят кръв заради някакви стари противоречия помежду си. Алхана Старбрийз, която представляваше елфите от Силванести в отсъствието на баща си, упорито отказа да проговори през цялото време.
Беше дошла само заради Потиос от Куалинести, когото подозираше в заговор с хората и бе твърдо решена да го предотврати.
Но притесненията й се бяха оказали напразни. Между елфите и хората цареше такова недоверие, че те разговаряха помежду си само защото така ги задължаваше добрият тон. Не ги впечатли дори трогателната реч на лорд Гюнтар, в която той заяви: „Нашето единство означава мир, а разединението — край на
