себе си: — Абе… май съм забравил нещо. Как ми беше името?
Още един човек се сбогува с възрастния магьосник, макар обстоятелствата да бяха съвсем различни.
Елистан и Дъглас се разхождаха по брега на Санкрист, увлечени в разговор, докато чакаха кораба, който щеше да ги отведе в южен Ергот. Изведнъж посветеният вдигна глава и забеляза завеяния магьосник, когото бе видял на Съвета. През последните дни многократно опитваше да се срещне с него и да разговарят, но Физбан го отбягваше. Затова се изненада, когато го видя да върви срещу тях. Старецът бе навел глава и си мърмореше нещо под нос. Елистан помисли, че ще ги подмине, без да ги забележи, но магьосникът внезапно вдигна глава.
— Я, кого виждам! Не сме ли се срещали някъде? Елистан онемя. Загорялото му лице придоби мъртвешки цвят. Когато успя да проговори, гласът му бе дрезгав.
— Срещали сме се, сър. Но макар да се запознахме малко късно, имам чувството, че ви познавам много, много отдавна.
— Тъй ли? — Физбан се намръщи подозрително. — Искаш да кажеш, че съм много дърт?
— Не, не, съвсем не! Лицето на стареца се проясни.
— Е, желая ви приятно пътуване. И безопасно. Сбогом. Той ги отмина, подпирайки се на очукания си, разкривен жезъл. Изведнъж спря и се обърна.
— А, между другото, името ми е Физбан.
— Ще го запомня — отвърна сериозно Елистан и се поклони.
Възрастният магьосник кимна доволно и се отдалечи. Посветеният постоя известно време умълчан и умислен, след което въздъхна и продължи разходката си.
8.
Пепешон.
Спомени от далечното минало.
— Това е лудост, и ти го знаеш много добре! — изсъска Карамон.
— Ако не бяхме луди, нямаше да сме тук, нали? — отвърна Танис и стисна зъби.
— Май си прав — измърмори воинът.
Двамата се криеха в сенките на тъмната уличка в един град, където по тези места обикновено се намираха само плъхове, заспали пияници и трупове. Този окаян град се наричаше Флотсам и името му подхождаше напълно, защото бе разхвърлян по брега на Кървавото море на Ищар точно като останки от разбил се в скалите кораб. Населението му се състоеше основно от отрепки от всички краища на Крин, а след окупацията бяха надошли и пълчища драконяни, таласъми и наемници от различни раси, привлечени от добрите пари, които даваха Драконовите господари.
Спътниците се оказаха изхвърлени на брега на Флотсам „точно като всичкия останал боклук“, както бе отбелязал Райстлин, и се надявяха да наемат кораб, който да ги откара където и да е…
Напоследък спореха разгорещено накъде да тръгнат, особено след като Райстлин възстанови силите си. Когато разбраха, че е използвал драконовото кълбо, приятелите му започнаха да го наблюдават много внимателно и се безпокояха не само за здравето му — чудеха се какви нови неприятности ще им навлече.
— Не се бойте — успокои ги той. — Не съм слаб и глупав като краля на елфите. Аз подчиних кълбото, а не то мен.
— И какво прави то? Можем ли да го използваме? — попита Танис.
— Още не знам. Ще мине много време в изучаване — отвърна Райстлин, приковал поглед в тавана над леглото си.
— В изучаване… Кълбото ли ще изучаваш? Магьосникът го изгледа студено и отново се втренчи в тавана.
— Не. Ще изучавам книгите, написани от създателите на кълбото. Трябва да отидем в Палантас, в библиотеката на някой си Астинус.
Сутринта валя сняг, който премина в дъжд и сега трополеше по дървения покрив на фургона. По небето се носеха тежки сиви облаци. Може би мрачният ден му действаше така, но когато погледна Райстлин, в тялото му пропълзя студ и смрази сърцето му.
— Това ли имаше предвид, когато спомена за някакви древни заклинания? — попита Танис.
— Естествено. Какво друго да съм имал предвид? — Но изведнъж се сепна и попита напрегнато: — Кога съм споменавал — за древните заклинания?
— След като те намерихме да лежиш безчувствен. — Танис го изгледа проницателно. Не му убягна бръчката на челото му и неувереният глас. Какво още съм казал?
— Спомена нещо за древни заклинания, които скоро щели да бъдат твои.
— И само това?
Танис не отговори веднага, но като видя напрегнатият му поглед, потрепери и кимна.
— А сега ме остави, смятам да поспя. И не забравяй, отиваме в Палантас.
Танис съзнаваше, че желанието му да отиде в Санкрист е чисто егоистично, тъй като отчаяно се надяваше Лорана, Стърм и останалите да са там. Освен това беше обещал да занесе драконовото кълбо. Но трябваше да се съобрази с настойчивото искане на Райстлин да посетят библиотеката на този Астинус, за да разберат нещо повече за кълбото.
Когато пристигнаха във Флотсам, Танис още се колебаеше какво да предприемат. Накрая се разбраха да се качат на някой кораб, който отива на север, и по път да решат къде е най-добре да слязат.
Но във Флотсам ги очакваше неприятна изненада. Тук имаше повече драконяни, отколкото бяха срещнали от Порт Балифор насам.
Улиците гъмжаха от въоръжени патрули, които изпитваха подозрение към всички чужденци. За техен късмет бяха успели да продадат фургона още преди да влязат в града и това ги улесни да се смесят с тълпата. Но не бяха минали и пет минути, когато видяха как драконяните арестуват някъв човек, само защото „разпитвал“. Това ги разтревожи и те побързаха да наемат стаи в първия попаднал им хан — някакъв бордей в края на града.
— Как смяташ да стигнем до пристанището, че и да търсим кораб? — попита Карамон, след като се настаниха. — И изобщо какво става?
— Съдържателят спомена, че в града е отседнал някакъв Драконов Господар и драконяните издирвали шпиони или нещо такова — измърмори притеснено Танис.
— Да не би да търсят нас?
— Глупости! Откъде накъде ще знаят кои сме или какво носим?
— И аз се чудя… — Ривъруайнд изгледа мрачно Райстлин, но той не си направи труд да му отговори, а нареди на брат си да му донесе гореща вода.
— Идва ми на ум само едно — заяви Танис, след като воинът се върна — Довечера ще излезем с Карамон ще очистим двама от драконовите войски и ще им вземем униформите. Не, не драконяни… — побърза да уточни, като видя погнусената физиономия на Карамон — Хора-наемници. Така поне ще можем спокойно да се разхождаме из Флотсам.
След кратък спор всички се съгласиха, че това е единственият що-годе сносен план, след което се разотидоха по стаите си.
— Добре ли си? — попита угрижено Карамон, когато остана сам с брат си.
— Напълно съм способен да се грижа за себе си — отвърна той и стана, за да вземе книгата със заклинанията, но внезапен пристъп на кашлица го преви одве.
Карамон му протегна ръка, но магьосникът я отблъсна.
— Махай се! Остави ме на мира!
Брат му се поколеба, но накрая въздъхна.
— Добре, Райст, както кажеш. — Той излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.
Магьосникът си пое въздух, прекоси бавно стаята и остави книгата. Бръкна с трепереща ръка в една от торбите, които Карамон беше подредил до леглото му, отвори я и извади внимателно драконовото кълбо.
Танис, нахлупил ниско качулката, за да скрие ушите и лицето си, обикаляше заедно с Карамон улиците на Флотсам, надявайки се да срещнат двама войници, чиито униформи щяха да са им по мярка. За полуелфа
