Райстлин не виждаше нищо — никаква светлина, никакъв мрак.

Нищо! Нищо… освен двете ръце, които стискаха неговите. Той се съсредоточи в тях с ужас.

Човешки? Елфски? Стари? Млади? Не знаеше. Пръстите бяха дълги и тънки, но хватката им бе смъртоносна. Ако го пуснеха, щеше да отплува в нищото, докато мракът милостиво го погълне. Единствено страхът му даваше сила да се държи за тези ръце. Но тогава усети, че те го придърпват по-близо, придърпват го в… в…

Изведнъж Райстлин се пробуди, сякаш някой плисна студена вода в лицето му. „Не! — обърна се той към съзнанието, което контролираше тези ръце. — Няма да дойда!“ — Страхуваше се да се пусне, но много повече се страхуваше да не бъде придърпан там, където не искаше да отива. „Ще запазя самоконтрол“ — заяви на съзнанието и стисна ръцете, като вложи цялата си сила, цялата си воля и магически умения, за да ги придърпа към себе си!

Те застинаха. За един миг двете съзнания се вкопчиха в схватка на живот и смърт. След малко Райстлин почувства как силата изтича от тялото му и ръцете отново взеха надмощие, но този път съвсем малко. Агонизиращият маг призова на помощ всяка капка кръв, съсредоточи се във всеки нерв и всеки мускул, за да им попречи.

Бавно… полека… точно когато мислеше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите и мозъкът му ще се взриви, те отпуснаха мъртвата си хватка. Все още го стискаха здраво, но вече Райстлин контролираше ситуацията.

Екстазът от победата и от магията потече по тялото му, в един момент избухна и го обви топла златиста светлина. Той се разтрепери и почувства как ръцете го обгръщат нежно и му вливат от силата си.

„Какво си ти? — попита без думи. — Добро ли си? Или зло?“ Нито едното, нито другото. Аз съм нищо и всичко. Аз съм същността на драконите, уловена в кълбото преди много време.

„Какво можеш да правиш? Как управляваш драконите?“ Ако заповядаш, ще ги повикам. Те ми се подчиняват безпрекословно.

„Ще се обърнат ли срещу господарите си? Ще ми се подчиняват ли“

Зависи от силата на господаря и духовната връзка помежду им. Понякога тя е много силна и господарят ще продължи да контролира своя дракон. Но повечето ще сторят онова, което им заповядаш. Това е в природата им.

„Трябва да опитам — промълви Райстлин, но не му беше останала почти никаква сила. — Не разбирам…“

Аз ще ти помогна. Сега, когато се съединихме, можеш, винаги да разчиташ на помощта ми. Зная отдавна забравени тайни, които да използваш.

„Какви тайни?…“ — Райстлин почувства, че губи съзнание. Напрежението се бе оказало твърде голямо. Той се помъчи да задържи дланите си, но те се изплъзнаха.

Ръцете го поеха нежно, като майка детето си.

Отпусни се. Няма да те оставя да паднеш. Спи. Уморен си.

„Кажи ми! Трябва да знам!“ — изкрещя без глас Райстлин.

Ще ти кажа само едно нещо, но след това трябва да спиш. В библиотеката на Палантас има книги, стотици книги, които магьосниците от миналите времена отнесоха там в дните на Изгубената битка. Всеки, който ги погледне, вижда в тях единствено магически енциклопедии и скучни истории за отдавна изгубени в пещерите на времето магьосници.

Райстлин видя мрака, който пълзеше към него, и се вкопчи в ръцете.

„Какво има в тези книги?“

Тогава узна, но заедно със знанието върху него се стовари мракът и го помете като гигантска вълна. Тика и Карамон лежаха прегърнати в една пещера близо до фургона. Пламенната им страст стопляше студения въздух. Мекото й тяло се притискаше до Карамон, а ръцете й милваха лицето му.

— Моля те, Карамон, това е мъчение! Желая те и ти ме желаеш. Не ме е страх. Нека го направим!

Воинът затвори очи. Болката беше непоносима. Знаеше, че може да я премахне завинаги в един сладък миг на екстаз.

Уханната й коса гъделичкаше носа му, а меките й устни галеха врата му. Беше толкова лесно… толкова прекрасно…

Карамон въздъхна. Силните му ръце хванаха здраво китките й и той отблъсна решително момичето от себе си.

— Не — изрече, преобърна се и се изправи. — Не! Извинявай. Не исках… да стигам чак дотук.

— Е, аз исках! — изкрещя Тика и очите й се замъглиха от сълзи. — Не ме е страх! Вече не ме е страх!

„Не — помисли си той и стисна с две ръце кънтящата си глава. — Ти трепереше в ръцете ми като подплашен заек.“ Тика пристегна връзките на бялата си блуза, но дръпна толкова силно едната, че тя се скъса.

— Ето! Видя ли какво стана! — Тя захвърли копринената връв на пода на пещерата. — Съсипах си блузата и сега всички ще разберат какво сме правили! Или поне ще си мислят, че сме го правили! Аз… аз… Ох, какво ли говоря! — Тика се разплака и в безсилието си зарови лице в дланите си и се залюля назад- напред.

— Не ме интересува какво ще си помислят! — Гласът на Карамон отекна в пещерата, но не посмя да я успокои, защото знаеше, че ако я докосне, страстта им отново ще се разгори. — Освен това не си мислят нищо. Те са ни приятели и… Искат да сме щастливи и не разбират защо още не сме… ъъ… ами любовници. Танис дори ми каза в лицето, че съм глупак…

— И е прав. — Гласът на Тика едвам се чуваше изпод мокрите от сълзи къдрици.

— Може би. А може би не.

— Тогава е заради Райстлин, нали? Той не ме харесва и ме мрази!

— Ти не знаеш какво се случи с Райстлин в Кулите на Висшата магия! Никой не знае. И никой никога няма да узнае. Но аз знам! Аз бях там! Аз видях! Накараха ме да видя! — Карамон потрепери, закри лицето си и въздъхна дълбоко. — Казаха: „неговата сила ще спаси света.“ Каква сила? Вътрешна ли? Аз съм външната му сила! Аз… не разбирам, но в онзи сън Райст ми каза, че ние сме една личност, прокълната от боговете да обитава две тела. Ние имаме нужда един от друг — поне засега. — Лицето му помръкна. — Това сигурно няма да трае вечно. Може би някой ден той ще намери външната си сила…

Тика преглътна и прокара ръка по лицето си.

4.

Коледни гости.

След като изпрати рицарите за Палантас лорд Гюнтар отпътува за дома си. Пътищата бяха кални и едва проходими и прибирането му отне няколко дни. Конят му затъваше често и тъй като го обичаше почти колкото синовете си, слизаше и вървеше пеша, когато това се налагаше. Затова се прибра в крепостта си уморен, подгизнал и премръзнал. Главният коняр излезе лично да се погрижи за животното.

— Изтрий го добре — нареди Гюнтар и се свлече от седлото. — Горещи овесени ядки и… — Инструкциите продължиха, а конярят кимаше чинно, сякаш за пръв път в живота му се случваше да се грижи за кон. Лордът тъкмо се запъти към конюшнята, когато възрастният майордом излезе и го дръпна настрани.

— Милорд, имате гости. Пристигнаха преди няколко часа.

— Кои са? — попита без особен интерес Гюнтар, тъй като гостите бяха нещо обичайно, особено по коледно време. — Лорд Майкъл? Той не можа да дойде с нас и аз му казах да се отбие на връщане…

— Един старец, милорд — прекъсна го Уилс, — и някакъв кендер.

— Кендер ли? — разтревожи се лордът.

— Боя се, че да, милорд. Но не се притеснявайте — побърза да добави майордомът, — заключил съм всичкото сребро в едно чекмедже, а нейно благородие скри бижутата си долу в избата.

— Да не сме под обсада, по дяволите! — изръмжа Гюнтар, но все пак прекоси огромния двор доста по- бързо от друг път.

— Човек трябва много да внимава с тия създания — мърмореше майордомът, подтичвайки след господаря си.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату