10.
Тайната на Силвара.
— Как оцеля? — Тас извади малко сушени плодове от торбата си и ги раздели с Физбан.
Старецът явно нямаше особено желание да обяснява, затова отговори уклончиво:
— Боя се, че изобщо нямам представа какво стана. Но като се замисля, май оттогава не мога да ям пилешко. А сега ми кажи ти какво правиш тук? — Той го загледа изпитателно.
— Дойдохме с няколко приятели. Останалите са долу… ако още са живи — подсмръкна Тас.
— Защо да не са живи?
— Ами те… Силвара ги…Силвара! — Физбан се изправи рязко и бялата му коса се разхвърча във всички посоки. Отнесеното изражение изчезна от лицето му.
— Къде е тя? — попита рязко. — А приятелите ти?
— Д-долу — заекна Тас, изумен от внезапната му промяна. — Силвара ги омагьоса!
— А, омагьоса ги, значи? Лесно ще проверим дали е така. Хайде! — Той закрачи с такава скорост, че кендерът трябваше да подтичва, за да не изостава.
— Къде каза, че са? — изръмжа старецът, когато стигна до стълбището. — И ако обичаш, съвсем точно!
— Ъъ… в гробницата! В гробницата на Хума! Поне така каза Силвара.
— Хм. Е, значи сме наблизо.
Те се спуснаха по стълбището и се озоваха пред дупката, откъдето беше дошъл Тас. Физбан пристъпи и застана в центъра й, а кендерът се хвана за робата му.
— Надолу! — нареди старецът.
Започнаха да се издигат към тавана на горната галерия. На Тас му се изправиха косите.
— Казах надолу! — изкрещя ядосано Физбан и размаха заканително жезъла си към дупката.
Чу се звук като от задавяне, след което дупката така ги засмука, че шапката на магьосника отхвръкна от главата му. Тас си помисли, че тя много прилича на онази, която старецът беше изгубил в бърлогата на дракона — бе смачкана и безформена и очевидно притежаваше собствено мнение, Физбан посегна да я сграбчи, но тя се отскубна и се понесе на няколко метра след тях.
Таселхоф погледна надолу и понечи да попита нещо, но магьосникът му изпъшка, стисна здраво жезъла си, измърмори нещо под нос и направи някакъв странен знак във въздуха.
Лорана отвори очи и се втренчи в черния, влажен таван. Нямаше представа къде се намира. Изведнъж си спомни. Силвара!
Изправи се рязко и огледа помещението, Флинт стенеше и разтриваше врата си, а Терос се озърташе учудено. Гилтанас вече бе скочил на крака и се взираше в нещо до вратата на гробницата. Лорана отиде при него, но той сложи пръст на устните си и кимна към вратата.
Това е без значение — отвърна Лорана, въпреки че нямаше никаква представа как се е събудила. — Кажи…
— Аз ги събудих! — прозвуча един плътен глас. Всички се извърнаха към белобрадия старец със сивкава роба, който изникна от дупката на пода.
— Физбан! — прошепна невярващо Лорана.
Флинт се строполи на пода, доспехите му издрънчаха, но никой не му обърна внимание, защото се бяха втренчили изумено в магьосника. Силвара изпищя пронизително и се хвърли на пода, треперейки и стенейки тихо. Физбан закрачи решително, подмина пиедестала, припадналото джудже и спря пред Силвара. Тогава от дупката се измъкна и Таселхоф.
— Вижте кого открих! — изписка гордо кендерът. — Физбан! Освен това летях, Лорана. Скочих в дупката и после полетях право нагоре. Там имаше картина със златни и сребърни дракони и тогава той стана и ми се разкрещя, и… честно казано, беше доста странно. Гласът ми изчезна и… какво му е на Флинт?
— Млъкни, Тас — промълви немощно Лорана, вперила поглед във Физбан, който беше коленичил до Силвара и я разтърсваше.
— Какво си направила? — Гласът му бе рязък.
Лорана реши, че това е някакъв друг старец, облечен в дрехите на магьосника. Този решителен и силен мъж определено не приличаше на завеяния магьосник, когото познаваше. Но това лице трудно можеше да се сбърка, а още по-малко — шапката!
Тя погледна Физбан и Силвара и долови някаква могъща и непозната сила, която протичаше помежду им. Изпита непреодолимо желание да побегне от това място и да тича, докато падне от изтощение. Но не можеше да помръдне.
— Какво си направила, Силвара? — повтори Физбан. — Нарушила си клетвата?
— Не! — изстена тя и се сгърчи в краката му. — Не съм. Още не съм…
— Бродиш по света в чуждо тяло и се намесваш в делата на хората. Дори си ги довела тук.
Силвара вдигна мокрото си лице и го погледна с такава молба, че Лорана също се разплака.
— Да, направих го! — извика Силвара. — Така трябваше! Видях нещастие и страдание. Освен това… — гласът й притихна и погледът й се зарея в пространството — едно от драконовите кълба беше в тях…
— Да… — промълви магьосникът. — От Ледената стена. То беше в теб. Какво направи с него, къде е сега?
— Отпратих го…
Физбан сякаш се състари за секунди. На лицето му се изписа безкрайна умора, въздъхна тежко и се подпря на жезъла си.
— Къде е то, Силвара?
— У Стърм е — намеси се уплашено Лорана. — Ще го отнесе в Санкрист. Какво означава всичко това? Той в опасност ли е?
— Кой? — Физбан я изгледа през рамо и лицето му просветна. — О, здравей, скъпа. Много ми е драго да те видя. Как е Говорителят на слънцата?
— Баща ми… — Тя поклати озадачено глава. — Какво общо има баща ми с цялата работа? Кой…
— Я, и брат ти е тук. — Физбан протегна ръка на Гилтанас. — Радвам се да те видя, синко. И вас, сър. — Той се поклони на Терос, който го гледаше недоумяващо. — Сребърна ръка, а? Тъй, тъй… Терос Айрънфелд, нали не греша? Доста съм слушал за теб. Аз се казвам… — Магьосникът млъкна и сбърчи чело. — Казвам се…
— Физбан — подсказа веднага Тас.
— Точно така, Физбан. — Старецът кимна и се усмихна.
На Лорана й се стори, че той погледна предупредително към Силвара, която сведе глава, сякаш го е разбрала. Тъкмо щеше да го попита, когато Физбан отново се обърна към нея.
— Чудиш се какво става, нали? Нека тя ти каже, защото аз ще тръгвам. Чака ме дълъг път.
— Трябва ли? — попита тихо Силвара и погледна към Гилтанас. Физбан проследи погледа й и когато видя напрегнатото лице на елфския принц, изражението му омекна и той поклати тъжно глава.
Силвара вдигна умоляващо ръце, Физбан отиде при нея и силно я прегърна.
— Не — гласът му бе нежен и внимателен, — не те задължавам да им казваш. Изборът е твой. Можеш да направиш така, че да забравят всичко.
Тъмносините й очи бяха единственото цветно петно на лицето й.
— Но това означава…
— Да. Сама трябва да решиш. — Той я целуна по челото. — Сбогом, Силвара.
Старецът се обърна към останалите.
— Е, трябва да тръгвам. Драго ми е, че пак се срещнахме. Малко ми е криво за кокошите пера, но не ви се сърдя. — Той млъкна и изгледа нетърпеливо Таселхоф. — Идваш ли? Нямам цяла нощ на разположение!
— Къде? С теб ли? — Тас пусна главата на Флинт, която изкънтя кухо, удряйки се в каменния под, и рипна. — Тръгвам. Само да си взема багажа… — Изведнъж се спря и погледна припадналото джудже. — Флинт…
— Той ще се оправи — увери го Физбан. — Раздялата с приятелите ти ще бъде съвсем кратка. Ще ги видим пак… — Той се намръщи и промърмори на себе си: — седем дни, и още три, плюс този… колко беше седем по четири? Аха, някъде около деня на Глада. Тогава ще свикат Съвета. Хайде, чака ме работа. Твоите
