— Така е — съгласи се и Силвара. — Ще сме в по-голяма безопасност, ако кълбото не е с нас. Вие ще рискувате.
— Тогава всичко е ясно — заяви Стърм. — Тръгвам с Дерек.
— А ако ти заповядам да останеш?
— Нямаш право! Нали не си забравил, че още не съм рицар?
— Не, не съм, и ако зависи от мен, никога няма да станеш! Дерек отиде да събере нещата си и Стърм го последва. Лорана се надигна, отиде при него и бръкна в торбата си.
— Вземи. Ще ви трябва храна…
— Ти не искаш ли да дойдеш? — попита я Стърм, докато тя разделяше припасите. — Танис знае, че сме тръгнали за Санкрист, и ако има възможност, ще дойде там.
— Бих дошла, но… — Тя погледна към Силвара, която държеше кълбото с притворени очи, сякаш контактуваше с някакъв невидим дух. Въздъхна и поклати глава. — Не, трябва да остана с нея. Не й вярвам. Не знам защо… — Тя не успя да облече мисълта си в думи и смени темата. — Ами Дерек? Защо толкова настоява да тръгне сам?
— И питаш? Лорд Дерек Краунгард се завръща сам, преминал през огън и вода, но със заветното кълбо… — Стърм сви рамене.
— Залогът не е ли твърде голям, за да постъпва така? — възмути се Лорана.
— По-голям, отколкото си представяш — титлата „предводител на рицарите на Соламния“. Но сега нямам време да ти обяснявам…
— Хайде, Брайтблейд, идвай, ако ще тръгваш с мен! — провикна се Дерек.
— Сбогом, Лорана. — Стърм прибра храната в торбата си и се поклони с неизменната си галантност.
— Сбогом, приятелю — прегърна го тя.
— Ще предадем кълбото на Съвета на Белия камък и ще поканим елфите като наблюдатели. Ела по- скоро в Санкрист, присъствието ти е необходимо.
— Ще дойда, ако такава е волята на боговете. — Лорана погледна Силвара, която даваше кълбото на Дерек. Когато той се обърна и тръгна, от раменете й сякаш падна скала.
Стърм им помаха за сбогом и закрачи след Дерек. Лъчите на слънцето се отразиха в щита му. Изведнъж Лорана се сепна.
— Стойте! Спрете. Трябва да вземете и копието — извика тя и се втурна да го вземе.
— Не! — извика Силвара и й препречи пътя.
Лорана понечи да я заобиколи, но когато видя изражението й, спря.
— Какво ти става? Защо да не им дадем и копието? Силвара не отговори, само сви рамене и я погледна. Лорана почувства как волята й се стопява в тези сини очи, които й напомниха за Райстлин.
Гилтанас и Терос я наблюдаваха разтревожено, но не можеха да помръднат. Стояха като статуи и гледаха как отива до торбата на Лорана, взема счупеното копие и го вдига високо над главата си.
— Драконовото копие ще остане при мен! — Силвара огледа омагьосаната група. — Вие също!
7.
Трудно пътешествие.
Снегът се срина с грохот надолу по склона. Преспите затрупаха прохода и заличиха следите им. Ехото от магическата гръмотевица на Гилтанас дълго отекваше във въздуха. Групата, начело със Силвара, пое бавно на изток, като стъпваха по камъните, за да оставят възможно най-малко следи.
Бяха толкова внимателни, че накрая Лорана се изнерви.
— Нали не си забравила, че искаме да открият нас? — обърна се тя към Силвара, докато прекосяваха някакво дефиле.
— Не се притеснявай. Ще ни намерят.
— Защо си толкова сигурна? — попита Лорана и се втренчи в нея. Вече всички я подозираха заради внезапната промяна, настъпила след отпътуването на рицарите, но нямаха друг избор, освен да я следват.
— Защото знаят накъде сме тръгнали. Онова в пещерата наистина беше знак, но ти не го откри. Под клоните, които разрита бях нарисувала карта и когато я открият, ще разберат къде отиваме. — Гласът й бе доста язвителен, но в момента, в който срещна погледа на Гилтанас, тя заекна от вълнение. — Имаше причина да постъпя така — основателна причина. Когато видях следите, разбрах, че трябва да се разделим.
— Ами драконовото кълбо? Какво правеше с него? — попита рязко Лорана.
— Н-нищо. Трябва да ми повярвате!
— И на какво основание?
— Не съм ви сторила нищо лошо…
— Да, освен че изпрати рицарите на сигурна смърт! — повиши глас Лорана.
— Не! — Силвара закърши ръце. — Не съм! Те ще стигнат до Санкрист. Планът ми беше такъв от самото начало. Кълбото не трябва да попада в ръцете на елфите. Затова ги отпратих и ви помогнах да избягате. — Тя погледна Гилтанас с толкова обич че той само поклати глава и се обърна. Силвара хвана ръката му. — Моля те, любими, повярвай ми! Спомни си какво ти казах при езерцето!
— Вярвам ти — отвърна тихо Гилтанас, придърпа я към себе си и целуна косата й. — Ще дойдем с теб. — Двамата закрачиха прегърнати през снега.
Лорана изгледа останалите, но те отбягнаха погледа й. Тогава Терос пристъпи към нея.
— Живея на този свят вече петдесет години и знам, че за вас, елфите, това не е много, но ние, хората, изживяваме годините си, а не ги оставяме просто да минават покрай нас. Ще ти кажа само едно — Силвара наистина обича брат ти, а и той я обича. Такава любов не може да ни причини зло и аз смятам, че е най- добре да тръгнем след тях.
— В името на измръзналите си крака, ще ги последвам и в бърлогата на дракон, ако той стопли пръстите ми! — промърмори Флинт, потропвайки от студ, сграбчи кендера и тръгна след ковача.
Лорана остана сама и се замисли. Навремето щеше да повярва на Терос, но много от нещата, в които беше вярвала, се оказаха лъжа. Какво основание имаше да повярва в искреността на тази любов?
Пътуваха им изток. Замръзналите скали отстъпиха мястото си на заскрежени борове и накрая Силвара ги поведе към някаква долина, пад която се стелеше гъста мъгла.
Вече не обръщаше внимание на следите, които оставят, и единствената й грижа беше да се движат бързо. Тя непрекъснато им подвикваше да вървят, сякаш се състезаваше със залязващото слънце. Нощта се спусна и те насядаха под дърветата, но Силвара им позволи само няколко часа сън. Когато сребърната и червената луна изгряха пълни, тя отново ги пришпори да тръгват. Когато я попитаха защо бърчат толкова, отговаряше само: „Те са наблизо. Много близо.“
Всички мислеха, че има предвид елфите, но Лорана от много време не виждаше тъмните сенки на преследвачите.
Мъглата беше толкова гъста, че Таселхоф си помисли дали да не вземе една шепа и да я пъхне в някоя от торбите си. Те вървяха един зад друг и дори се държаха за ръце, за да не се изгубят. Силвара водеше и слабото сияние на сребристата й коса бе единственият им ориентир.
По някое време пътят стана равен и дърветата се разредиха.
Макар да не виждаха па повече от няколко метра пред себе си, имаха усещането, че вървят през някаква широка поляна.
— Тази долина се нарича Пристанът на мъглите — осведоми ги Силвара. — Преди много години, още преди Катаклизма, тя е била едно от най-красивите места в Крин… поне така разказват легендите.
— Нищо чудно още да е красива — измърмори Флинт, — само че от тази мъгла не мога да я видя.
— Така е — отвърна тъжно Силвара. — Красотата й вече я няма, както ги няма и много други неща на този свят. Едно време крепостта в долината се извисяваше като планински връх над облаците. Изгряващото слънце обагряше мъглата в розово, а но обед позлатяваше изящните й кули, които се виждаха от километри. Вечер мъглата се завръщаше и обвиваше крепостта като одеяло. От всички краища па Крин идваха поклонници… — Силвара внезапно замълча. — Тази нощ ще спим тук.
— Какви поклонници? — попита Лорана и остави торбата си на земята.
