невъзможно да различават безвредните от упойващите растения, билките от отровите, а сред местното население, лечителите от шарлатаните. Селищата гъмжали от шамани, които се кълнели, че благодарение на силата на разни треви и корени, можели да призовават Дявола и да гадаят бъдещето.
— Като астролозите! — извиках, с надеждата да открия някаква връзка със събитията, които се бяха разиграли „При оръженосеца“.
— Съвсем не, тук астрологията няма нищо общо — отвърна Робледа, без да оправдае очакванията ми. — Говоря за много по-опасни неща.
Според магьосниците в действителност всяко растение можело да се използва по два начина: като цяр за някаква болест, или за да бъде видян дявола. И изглежда, че в Индиите се срещали в изобилие най-вече растения, подходяща за втората цел.
За донанакала (стори ми се, че така отец Робледа произнесе екзотичното име), който местните назовавали „чудодейна гъба“, се смятало, че е в състояние да осъществи връзка със Сатаната. Същото подозрение падало върху семената на олиухи и върху един друг вид гъба, наречена „пейоте“. А едно растение на име „пате“ било употребявано от шаманите, за да обслужват лъжовните оракули на ада.
Ето защо Инквизицията решила да предаде на огън полетата, засети със забранените растения, а от време на време и някой и друг шаман. Но полетата били прекалено големи, а шаманите прекалено многобройни.
— Възникваха опасения за ненакърнимостта на християнската доктрина! — проплака Робледа, развявайки листенцето от мамакока под носа ми, сякаш искаше да ме постави нащрек срещу посегателствата на нечестивия.
Заради тези прокълнати растения, продължи той своя разказ, дори покръстените и приели истинната вяра диваци поругавали свещеното име на църковните отци. Някои от тях твърдели, че свети Вартоломей бил отишъл в Америка само и само, за да открие растенията, дарени с чудодейни свойства, и че свети Тома Аквински бил проповядвал даже в Бразилия, и че там намерил дървета, чиито листа били смъртоносна отрова, но той ги изпекъл на огън и ги преобразувал в чудодейно лекарство. Местните, въведени в лоното на нашата вяра, използвали после някакви силни упойващи средства по време на молитва — нещо, разбира се, забранено от нашата църква.
— Някои започнаха дори да проповядват по нови евангелия — каза Робледа с треперещ глас, като ми върна погнусен листенцето, сякаш бе заразено от чума. — В тези богохулни евангелия — продължи той, след като се прекръсти — се казваше, че на Исус Христос, когато пораснал, се наложило да бяга, тъй като дяволите го били обсадили, за да му изтръгнат душата. Мария, като се върнала вкъщи и не заварила там сина си, яхнала едно магаренце и тръгнала да го търси. Съвсем скоро обаче загубила пътя, навлязла в една гора и, поради глада и отчаянието, се почувствала много зле. Исус я видял в това състояние и й се притекъл на помощ: благословил един храст мамакока, който се намирал недалеч. Магаренцето било привлечено от храста и повече не пожелало да се отдели от него; така Мария разбрала, че храстът бил благословен за нея. Сдъвкала няколко листа и, като по чудо, не сетила повече нито глад, нито умора. Продължила пътя си и стигнала до едно село, където няколко жени й предложили храна. Мария отговорила, че не е гладна, и показала благословеното клонче мамакока. Подала го на жените, като казала: „Посейте го, то ще прокара корен и ще даде храст.“ Жените сторили това, което Мария им казала и след няколко дни израснало едно дръвче, отрупано с плодове. От плодовете излезли семената за отглеждането на мамакоката, на която оттогава жените са се посветили.
— Но това е чудовищно — възкликнах аз — да се богохулства така с Мадоната и Нашия Господ, Исус Христос, да се говори, че се били хранели с растенията на шаманите…
— Право казваш, чудовищно е — рече Робледа, докато бършеше потта от челото си — и това не е всичко.
Забранените растителни видове били толкова многобройни, че съвсем скоро колонизаторите (и дори йезуитите, каза Робледа примирено) вече нищо не разбирали. Кой можел да различи на пръв поглед олиухи от донанакал, пейоте от кокоба, пате от кола, йопо от мате, гуарана от мамакока?
— Мамакоката също ли се използвала за молитвата?
— Не, не — отговори той малко смутено, — служеше за съвсем друго.
Листата на този храст с невинен външен вид каза йезуитът, имали необикновеното свойство да пропъждат умората и глада и да карат хората да чувстват прилив на радост и сила. Освен това мамакоката, както бяха установили самите йезуити, облекчавала болката, възвръщала силата на уморените кости, сгрявала крайниците и лекувала раците, започнали да червясват. Освен това (това, било може би най- важно, каза Робледа) благодарение на мамакоката работници, носачи и роби, били в състояние да работят дълги часове, без да се уморяват.
Поради това, някои сред завоевателите решили да се възползват от този бич Божи, вместо да го изкоренят. Мамакоката позволявала на местните да устояват на неописуеми трудности, а йезуитските мисии в Индиите, отбеляза Робледа, имали постоянно нужда от работна ръка.
Ето защо употребата на растението била узаконена. На местните работници се заплащало с листата от растението, които за тях били по-скъпи от пари, от сребро, та даже и от злато. Духовенството получило разрешение да наложи десятък върху отглеждането на мамакока и множество заплати на свещеници и епископи били изплатени благодарение на продажбата на мамакока.
— Но нали това растение е оръжие на сатаната? — възразих смаян.
— Е, ами, хм, така де… — запъна се Робледа — положението беше доста сложно, а все пак трябваше да се направи някакъв избор. Отпускането на по-голяма свобода на местните в употребата на мамакока щеше да позволи да се изградят нови мисии, да бъдат те цивилизовани по-успешно, така де, и да се спечелят все повече души за каузата Христова.
Прехвърлих листенцето в дланта на ръката си. Потърках го и го поднесох до носа си, за да го помириша. Изглеждаше като най-обикновено растение.
— А това как може да е дошло в Рим? — попитах.
— Може би някой испански кораб го е докарал с товар в Португалия. Оттам може да е било изпратено към Генуа или Фландрия. Нищо повече не знам: разпознах растението, защото един мой събрат ми показа подобни, а впоследствие съм го виждал няколкократно нарисувано в писмата на мисионерите от Индиите. Може би този, който ти го е подарил, знае повече.
Вече се канех да си тръгна, когато ми дойде наум едно последно питане.
— Само един въпрос, отче. Как се консумира мамакоката?
— За Бога, момче, не възнамеряваш да опиташ, надявам се!
— Не, отче, питам от чисто любопитство.
— Обикновено диваците я дъвчат, след като намачкат листата с малко слюнка и пепел. Но казват, че може да се приема и по друг начин.
Слязох да приготвя обяда, като не пропуснах пътьом да мина през стаята на абат Мелани, за да му кажа какво съм научил от Робледа.
— Интересно, много интересно — коментира Ато с отнесен поглед. — Макар че засега не разбирам до какво може да ни доведе. Трябва да помислим.
В кухнята заварих Кристофано, както обикновено зает да притичва между огньовете и зимника. Занимаваше се приготовлението на най-различни лекове, честно казано доста особени, срещу чумата, която изпиваше Бедфорд. През тези дни бях присъствал на нарастващия устрем на аптекарската дейност на лекаря от Сиена, който вече се опитваше да използва какво ли не. Даже го бях видял да тършува сред запасите от дивеч на моя господар под претекст, че щели да се развалят и че да се крие миризмата им с подправките, както правел Пелегрино, било смъртоносно за здравето. Впрочем той бе оскубал яребици, гълъби, бекаси, лещарки и диви кокошки само и само, за да ги напълни със сливи или горчиви череши и после, сложи птиците в една торба от бяло платно и изстиска крехкото им месо в преса, за да изкара от тях един целебен сок, с който се надяваше да възвърне силите на нещастния англичанин. Досега неговите усилия да сътвори ефикасен лек изглежда бяха отишли на вятъра. Но младият Бедфорд, тъй или иначе, бе все още жив.
